Дона Тарт
Щиглецът (9)

II.

Вратата отвори господин Барбър — първо само я открехна, после я отвори широко.

— Добро утро, добро утро — каза той и отстъпи назад. Видът на господин Барбър беше малко странен, забелязваше се една сребриста бледност, като че ли благодарение на лечението, на което е бил подложен в онази „ферма за кукувици“, (както я наричаше той) в Кънектикът, бе започнал да излъчва слабо сияние; очите му имаха странен, променлив сив цвят, а косата му беше чисто бяла, поради което човек можеше да го вземе за по-възрастен, докато не забележеше свежото му, младо лице — в което имаше дори нещо момчешко. Румените му бузи и дългият му, някак старомоден нос, в съчетание с преждевременно побелялата коса, му придаваха добронамерен вид — като на някой от по-неизвестните „Бащи на конституцията“, някой по-второстепенен член на Конгреса, телепортиран в двайсет и първи век. Деловият му костюм сякаш бе същият; който е носил и вчера в офиса — смачканата риза и скъпият на вид панталон изглеждаха така, сякаш току-що ги е вдигнал от пода на спалнята.

— Заповядайте — каза той с бодър тон, потривайки очите си с юмрук. — Здравей, скъпи — обърна се той към мен — това „скъпи“ от негова страна ме удиви, дори в тогавашното ми състояние на дезориентация.

Той зашляпа бос пред нас през мраморното антре. Отвъд, в богато обзаведената дневна (мебели, тапицирани с лъскав кретон, и скъпи китайски вази), се пораждаше усещането, че не е сутрин, а по-скоро полунощ: лампи с копринени абажури хвърляха приглушена светлина, по стените имаше големи картини в мрачни тонове, изобразяващи морски битки, тежките завеси бяха спуснати, изолирайки слънчевите лъчи. Там — до малкия роял, на който имаше ваза със специално аранжирани цветя с размера на сандък — стоеше госпожа Барбър, в пеньоар, чиито поли се влачеха по пода, и наливаше кафе в чаши, поставени върху сребърен поднос.

Когато тя се обърна, за да ни поздрави, долових как социалните работници започват да преценяват жилището и нея. Госпожа Барбър произхождаше от семейство от доброто общество, със старо холандско име, беше толкова руса, хладна и едноцветна, че на моменти изглеждаше частично обезкървена. Тя беше шедьовър на невъзмутимостта; нищо никога не я объркваше и разстройваше, и макар да не беше красива, спокойствието й имаше магнетизма, присъщ на красотата — тя излъчваше такъв властен покой, че молекулите сякаш се пренареждаха около нея, когато влезеше в някоя стая. Приличаше на рисунка от модно списание и хората се обръщаха след нея, където и да отидеше, а тя се движеше със своята плъзгаща се походка и като че ли не забелязваше вълнението, което я сподиряше; очите й бяха доста раздалечени, ушите й бяха малки, поставени високо и прилепнали към главата, беше слаба, с ниска талия, елегантна и гъвкава като невестулка. (Анди имаше същите черти, но разположени в различна, непривлекателна пропорция, и беше лишен от нейната грация на дребен хищник).

В миналото нейната въздържаност (или студенина, зависи от гледната точка) понякога ме беше притеснявала, но тази сутрин й бях благодарен за хладнокръвието.

— Здравей. Ще делите стая с Анди — каза тя, без встъпителни усуквания. — Само че се опасявам, че още не е станал, за да отиде на училище. Ако искаш да полегнеш, няма проблем да отидеш в стаята на Плат — Плат беше по-големият брат на Анди, който беше заминал да учи в интернат. — Знаеш къде е тя, нали?

Отвърнах, че знам.

— Гладен ли си?

— Не.

— Добре тогава. Кажи ни какво можем да направим за теб.

Съзнавах, че всички са се вторачили в мен. Главоболието ми изместваше всичко останало в стаята. В кръглото като мишена огледало над главата на госпожа Барбър виждах цялата сцена, възпроизведена като чудновата миниатюра: китайските вази, подноса с чашите за кафе, обзетите от неловкост социални работници и всичко останало.

В крайна сметка господин Барбър наруши възцарилото се като по магия мълчание.

— Хайде, нека първо се погрижим за теб — каза той, постави ръка на рамото ми и решително ме поведе вън от дневната. — Не — назад, насам — назад, назад. Ето, тук е, отзад.

Само веднъж, преди няколко години, бях влизал в стаята на Плат; самият Плат — блестящ състезател по лакрос и донякъде психопат — беше заплашил мен и Анди, че ще ни скъса от пердах. Когато си беше у дома, той стоеше през цялото време в стаята си, зад заключена врата (и, по думите на Анди, пушеше трева). Сега плакатите му бяха изчезнали, стаята изглеждаше чиста и пуста, тъй като беше заминал за Гротън^[1]. Имаше гири, купчини списания „Нешънъл Джиографик“, един празен аквариум. Господин Барбър отваряше и затваряше чекмеджета, и бъбреше малко объркано:

— Да видим какво има тук, а? Чаршафи. И… пак чаршафи. Опасявам се, че никога не влизам тук, надявам се да ме извиниш… а, бански. Не ти трябват тази сутрин, нали?

Ровейки в трето чекмедже, той най-сетне измъкна една нова пижама, още с етикетите, от мека, пухкава тъкан и ужасяващо грозна — с еленчета на електриковосин фон, нищо чудно, че не беше носена.

— Добре тогава — каза той, прокарвайки пръсти през косата си и хвърли крадешком притеснен поглед към вратата. — Сега те оставям. Адска работа е тази, която се случи, Боже мили. Сигурно се чувстваш ужасно зле. Един хубав, здрав сън е най-доброто нещо на света за теб сега. Уморен ли си? — той се взря по-внимателно в мен.

Уморен ли бях? Чувствах се напълно буден, и все пак донякъде така пребит и претръпнал от умора, че практически бях като изпаднал в кома.

— Може би не ти се иска да оставаш сам? Кажи ми какво предпочиташ.

Въпросът породи у мен остър прилив на отчаяние — защото, колкото и зле да се чувствах, той не можеше да направи нищо за мен, и по изражението му разбирах, че и той го съзнава.

— Ние сме съвсем наблизо, ако имаш нужда от нас — искам да кажа, аз ще отида на работа, но все ще има някой… — Бледите му очи се застрелкаха из стаята, после отново се спряха на мен. — Може би не е редно от моя страна, но предвид обстоятелствата не намирам нищо лошо в това да ти налея, както се изразяваше баща ми, „една глътчица“. Ако ти се иска нещо подобно. Не, разбира се, не ти се иска — добави той припряно, забелязал объркването ми. — Съвсем неуместно е. Не обръщай внимание.

Той пристъпи по-наблизо, и за един неприятен миг ми се стори, че може да ме докосне или да ме прегърне. Но вместо това той само допря длани и ги потри.

— Така или иначе, ние се радваме, че си при нас и се надявам, че ще се разположиш колкото може по-удобно. Веднага ще кажеш, ако имаш нужда от нещо, нали?

Почти веднага, след като той излезе, пред вратата на стаята се разнесе шепот. После някой почука.

— Някой тук иска да те види — каза господин Барбър и изчезна.

Тогава в стаята влезе с тежка стъпка Анди; примигваше и се опитваше да нагласи очилата си. Беше ясно, че го бяха събудили и го бяха накарали да стане. Сред остро скърцане на пружини той се разположи до мен, на ръба на леглото на Плат, така че гледаше не мен, а стената отсреща.

Покашля се и побутна очилата нагоре по носа си. Последва дълго мълчание. Радиаторът потракваше и съскаше настоятелно. И двамата му родители се бяха измъкнали така бързо, сякаш се беше задействала пожарната аларма.

— Уау — каза той след известно време, със зловещо безизразния си глас. — Притеснително.

— Да — отвърнах аз. После останахме така, седнали мълчаливо един до друг, взирайки се в тъмнозелените стени на стаята на Плат и квадратните петна със следи от лепенки, където преди бе имало плакати. Какво повече имаше да се говори?