Дона Тарт
Щиглецът (88)

XVII.

Когато се върнах в дневната, Борис седеше кротко, взираше се в екрана, на който течаха анимационните филми с изключен звук, и галеше Попър — който, въпреки преживяното наскоро вълнение, сега спеше дълбоко в скута му.

— Смехотворно — каза той лаконично.

Произнесе думата по такъв начин, че разбрах с малко закъснение какво е казал.

— Е, да — отвърнах. — Нали ти казах, че е чешит.

Борис поклати глава и се облегна на дивана.

— Нямам предвид старчето с перуката, което прилича на Ленард Коен.

— Мислиш, че е перука?

Той направи гримаса в смисъл „на кого му пука“.

— И той е смехотворен, но аз имам предвид едрия руснак с онова, металното, как му казвате…

— Бейзболна бухалка.

— Това беше само за фасон — каза той презрително. — Просто се опитваше да те сплаши, тъпанарят.

— Откъде знаеш, че е руснак?

Той сви рамене.

— Просто знам. Никой няма подобни татуировки в Щатите. Руснак е, абсолютно сигурно. Той също разбра какъв съм в момента, в който заговорих.

Измина известно време, преди да осъзная, че седя и се взирам в празното пространство. Борис вдигна Попчик и го постави на дивана, така внимателно, че той изобщо не се събуди.

— Искаш ли да се махнем за малко оттук?

— Божичко — казах, тръсвайки внезапно глава — по някаква причина едва сега почувствах ефекта от посещението, беше някаква забавена реакция — мамка му, иска ми се баща ми да си беше у дома. Знаеш ли, иска ми се онзи тип да го беше пребил. Наистина ми се иска. Той го заслужава.

Борис ме срита по глезена. Краката му бяха черни от мръсотия, на всичкото отгоре и ноктите му бяха лакирани в черно, което дължеше на Котку.

— Знаеш ли какво съм ял вчера? — каза той дружелюбно. — Два десерта „Нестле“ и изпих едно пепси — за Борис всички шоколадови десерти бяха „десерти Нестле“, също както всички безалкохолни напитки бяха „Пепси“. — А знаеш ли какво съм ял днес? — той оформи кръг с палеца и показалеца си. — Нула.

— Аз също. От тази дрога не се огладнява.

— Да, но все пак имам нужда да хапна нещо. Стомахът ми… — Той изкриви лице.

— Искаш ли да отидем да си купим палачинки?

— Да — каквото и да е — все ми е едно. Имаш ли пари?

— Ще потърся.

— Добре. Мисля, че и аз имам около пет долара.

Докато Борис се ровеше, за да намери обувките си и някаква риза, аз наплисках лицето си с вода, огледах зениците си и синината на челюстта, закопчах наново ризата си, след като забелязах, че я бях закопчал накриво, и отидох да пусна Попчик навън, после му подхвърлях известно време топката за тенис, защото не беше воден на разходка и знаех, че се чувства притеснен. Когато двамата влязохме отново в къщи, Борис — вече облечен — седеше долу; бяхме претърсили набързо дневната и се смеехме, шегувахме се, събирахме дребните си пари и се опитвахме да преценим къде искаме да отидем и как най-бързо да се доберем дотам, когато внезапно забелязахме, че Ксандра се е появила на входната врата и стои там с някакво странно изражение.

И двамата млъкнахме незабавно и продължихме да събираме монетите в мълчание. Ксандра обикновено не се прибираше у дома по това време, но програмата й невинаги беше особено твърда и се бе случвало да ни изненада и преди. Но после, с несигурен глас, тя произнесе името ми.

Спряхме да броим монетите. Обикновено Ксандра ме наричаше „хлапе“, или „ей, ти“, каквото и да е друго, но не и „Тио“. Забелязах, че все още е облечена в работната си униформа.

— Баща ти е катастрофирал с колата — каза тя. Като че ли говореше не на мен, а на Борис.

— Къде? — попитах.

— Станало е преди два часа. Бях на работа, когато ми се обадиха от болницата.

Двамата с Борис се спогледахме.

— Уау — казах аз. — Какво е положението? Тотална щета ли?

— Имал е 3.9 промила алкохол в кръвта.

Цифрата не означаваше нищо за мен, затова пък фактът, че беше пил, беше многозначителен.

— Уау — казах, прибирайки монетите в джоба си, и попитах: — Е, кога ще се прибере у дома?

Тя срещна с безизразен поглед очите ми.

— У дома?

— От болницата.

Ксандра започна бързо да клати глава; озърна се, търсейки стол, на който да седне; после седна.

— Не разбираш. — Лицето й беше пусто и странно. — Умрял е. Той е мъртъв.