Дона Тарт
Щиглецът (86)

XV.

— Той ми е казвал, че имаш цяло състояние — заяви Борис по-късно същата вечер на детската площадка, докато седяхме там и чакахме дрогата да подейства. Донякъде ми се искаше да бяхме избрали друга нощ, за да я вземем, но Борис настояваше, че така съм щял да се почувствам по-добре.

— И ти си вярвал, че аз имам цяло състояние и не искам да ти го кажа?

Седяхме на люлките като че ли цяла вечност, очаквайки нещо, но какво, и сам не знаех.

Борис сви рамене.

— Не знам. Има много неща, които ти не ми казваш. Аз бих ти казал. Така или иначе, всичко е наред.

— Не знам какво да правя. — Макар че се случваше едва забележимо, бях започнал да долавям как в чакъла около краката ми започват тежко да се завихрят блещукащи сиви форми, като в калейдоскоп — мръсен лед, диаманти, просветващи късчета счупено стъкло. — Започва да става страшно.

Борис ме смушка.

— Но има и нещо, което пък аз не съм ти казал, Потър.

— Какво?

— Баща ми трябва да си замине. Работата му го налага. След няколко месеца ще се върне в Австралия. А оттам, струва ми се, ще отпътува за Русия.

Настана мълчание, което вероятно продължи пет секунди, но аз имах чувството, че сме мълчали един час. Борис? Да си замине? Всичко като че ли застина, сякаш планетата спря да се върти.

— Е, аз няма да тръгна с него — каза Борис невъзмутимо. Лицето му на лунната светлина бе започнало да потрепва, като че ли осветено от примигващо електричество, като в черно-бял филм от епохата на нямото кино. — Майната й на тази история. Ще избягам.

— Къде?

— Не знам. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да — отвърнах, без да се замисля, а после попитах: — И Котку ли ще дойде?

Той отвърна с гримаса:

— Не знам.

Усещането за филм се бе усилило дотолкова, придобивайки онази яркост, придавана от сценичното осветление, че всяка прилика с действителния живот бе изчезнала; ние бяхме обезсилени, превърнати в двуизмерни герои от роман, полезрението ми бе ограничено от черен правоъгълник; можех да видя как в долната му част се плъзга в субтитри онова, което Борис говореше. Тогава, почти едновременно, изпитах чувството, че някакъв капак в долната част на стомаха ми се отваря и пада. „Божичко!“, помислих си, заравяйки и двете си ръце в косата си, прекалено изумен, за да мога да си обясня какво изпитвах.

Борис продължаваше да говори, а аз осъзнах, че ако не искам да се изгубя завинаги в този лишен от цветове свят на „Носферату“, изпълнен със зърнести образи и рязко очертани сенки, за мен е важно да слушам думите му и да не се вкопчвам толкова в измамната тъкан на нещата.

— … така де, аз разбирам, струва ми се — казваше той мрачно, а навсякъде около него танцуваха фосфоресциращи капчици и петънца, като светлина на гниещо дърво. — При нея дори не може да се говори за бягство, тя не е вече малолетна, нали знаеш? Но вече веднъж е живяла на улицата и не й е харесало.

— Котку е живяла на улицата?

Неочаквано ме заля вълна на съчувствие към нея — някак дирижирана, почти като надигащия се прилив на филмов музикален фон, но тъгата в тази вълна беше напълно истинска.

— Е, и аз съм живял на улицата, в Украйна. Но там бях с приятелите си, Макс и Серьожа — и никога за повече от няколко дни един след друг. Понякога беше забавно. Спяхме в мазетата на изоставени сгради — пиехме, вземахме буторфанол, дори си кладяхме лагерни огньове. Но когато баща ми изтрезнееше, винаги се прибирах у дома. С Котку нещата са стояли по-различно. Майка й имала някакъв приятел, който… правел с Котку разни неща. Затова тя избягала. Спяла по входовете. Просела… правела свирки на разни типове за пари. Известно време не ходела на училище, било е проява на смелост от нейна страна да се върне и да опита да завърши след всичко, което се е случило. Защото, нали разбираш, хората говорят. Сам знаеш.

Мълчахме, замислени над тази ужасна история, а аз изпитвах чувството, че благодарение на тези няколко думи съм прекосил живота на Котку и Борис, изживявайки го в цялата му тежест.

— Съжалявам, че не харесвам Котку! — казах съвсем искрено.

— Е, и аз съжалявам — каза трезво Борис. Имах чувството, че гласът му прониква директно в мозъка ми, без да преминава през ушите. — Но пък и тя не те харесва. Мисли те за разглезен. Че далеч не си преживял такива неща, каквито сме преживели ние с нея.

Критиката ми се стори справедлива.

— Така е — казах аз.

Стори ми се, че премина някакъв много важен отрязък от колебливия поток на времето; трепкащи сенки, пукот на статично електричество, бръмченето на невидим прожекционен апарат. Когато протегнах напред ръка и я огледах, тя беше посипана с прашинки и пожълтяла като стара филмова лента.

— Уау, сега и аз го виждам — каза Борис, обръщайки се към мен — движението му беше бавно, като на ръчно въртяна лента, четиринайсет кадъра в секунда. Лицето му беше тебеширенобяло, зениците — тъмни и огромни.

— Виждаш…? — повторих предпазливо.

— Нали разбираш. — Той размаха осветената си, черно-бяла ръка във въздуха. — Сега всичко е двуизмерно, като на кино.

— Но ти…

Значи не бях само аз? Значи и той го виждаше?

— Разбира се — отвърна Борис, който с всеки изминал момент изглеждаше все по-малко като жив човек, и все повече като някакъв разпадащ се къс лента, складирана през двайсетте години за добиване на сребърен нитрат; зад него грееше светлина от някакъв невидим източник. — Все пак ми се иска да имахме и нещо цветно. Нещо като „Мери Попинс“ например.

Когато каза това, аз избухнах в неудържим смях, смеех се толкова силно, че едва не паднах от люлката, защото тогава разбрах със сигурност, че той вижда същото, което виждам и аз. Нещо повече: ние създавахме тези картини. Каквото и да бе това, което виждахме под влиянието на наркотика, ние го изграждахме заедно. И в мига, когато осъзнах това, симулаторът на виртуална реалност превключи на цвят. Случи се едновременно и за двама ни — щрак! Спогледахме се и просто се разсмяхме; всичко ни докарваше до истеричен смях, дори пързалката на детската площадка ни се усмихваше, и в някакъв момент, беше вече дълбока нощ, когато се люлеехме на катерушката и от устите ни излиташе дъжд от искри, аз прозрях, че смехът е светлина, а светлината е смях, и че това е тайната на вселената. С часове наблюдавахме как облаците се пренареждат в логични схеми; търкаляхме се в прахта, убедени, че това са водорасли(!); лежахме по гръб и пеехме „Dear Prudence“ на дружелюбните, благодарни звезди. Беше фантастична нощ — всъщност една от забележителните нощи в живота ми, независимо от онова, което се случи после.