Дона Тарт
Щиглецът (84)

XIII.

— Онзи път аз те цапнах така, че ти се поду устната — каза Борис, който очевидно се измъчваше от чувство за вина покрай историята с Котку, след като сам подхвана такъв разговор ни в клин, ни в ръкав, нарушавайки непринуденото ни мълчание в училищния автобус.

— Да, а после аз ударих главата ти в шибаната стена.

— Не съм искал да го направя!

— Да направиш какво?

— Да те ударя по устата!

— А нея искаше ли да удариш?

— В известен смисъл, да — каза той уклончиво.

— В известен смисъл.

Борис изпъшка раздразнено.

— Казах й, че съжалявам! Сега между нас всичко отново е наред, няма проблем! Пък и какво общо има тази работа с теб?

— Ти започна да говориш за това, не аз.

За миг той ме изгледа странно, отнесено, после се засмя.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

Той наклони глава близо до моята.

— Снощи двамата с Котку си направихме „пътешествие“ — каза той тихо. — Взехме ЛСД. Беше страхотно.

— Наистина ли? Откъде го намерихте? — „екстази“ се намираше лесно в училище — двамата с Борис бяхме вземали поне дузина пъти, през вълшебни, безмълвни нощи, когато в унеса си бяхме вървели под звездите на пустинята — но никой никога не беше вземал ЛСД.

Борис се почеса по носа.

— Е-е, ами майка й познава един страховит дъртак на име Джими, който работи в оръжеен магазин. Той ни уреди с пет дози — не знам защо купих пет, ще ми се да бях взел шест. Така или иначе, остана ми малко. Божичко, беше фантастично.

— О, така ли? — Сега, когато се вгледах по-внимателно в него, забелязах, че зениците му са странно разширени. — Още ли те държи?

— Може би мъничко. Спал съм само два часа. Така или иначе, сдобрихме се напълно. Как да ти кажа — като че ли дори цветята по кувертюрата на леглото на майка й ни се радваха. А ние бяхме от същата материя като цветята, и разбрахме колко много се обичаме, че имаме нужда един от друг, каквото и да стане, и че всички лоши неща между нас са били породени единствено от любов.

— Уау — отвърнах с тон, който явно е прозвучал по-тъжно, отколкото исках, ако се съди по това как Борис смръщи вежди и ме погледна.

— Е? — попитах, защото той не откъсваше очи от мен. — Какво има?

Той примигна и поклати глава.

— Не, аз наистина просто я виждам. Тази мъглявина от тъга, която обгръща по някакъв начин главата ти. Все едно че си войник или нещо такова, човек от миналото, който крачи през бойното поле, обзет от дълбоки чувства…

— Борис, ти все още си абсолютно надрусан.

— Всъщност не — каза той унесено. — От време на време потъвам в това състояние, от време на време излизам от него. Но все още, ако погледна само с ъгълчето на окото си, виждам как от разни неща изхвърчат пъстри искри.