Дона Тарт
Щиглецът (83)

XII.

Същата вечер баща ми се прибра у дома рано, с торби, пълни с храна за вкъщи от любимия му китайски ресторант, включително и една допълнителна порция от пикантните кнедли, които харесвах — и беше в толкова добро настроение, че господин Силвър и вчерашните събития сякаш ми се бяха присънили.

— И така… — казах аз и млъкнах. Ксандра, която беше дояла своите пролетни рулца, миеше чашите в умивалника, но се притеснявах да продължа пред нея.

Баща ми пусна „голямата усмивка на татко“ — онази усмивка, с която понякога убеждаваше стюардесите да го прехвърлят в бизнес класа.

— Какво „и така“? — осведоми се той, побутвайки настрана кутията със скариди по съчуански, и посегна да си вземе курабийка с късмет.

— Амиии… — Ксандра беше пуснала водата силно — успя ли да се оправиш с всичко?

— Какво — каза той небрежно, — да нямаш предвид Бобо Силвър?

— Бобо?

— Виж, надявам се, че не си се притеснил от тази история. Не си, нали?

— Ами…

— Бобо… — той се засмя — наричат го „менш“^[1]. Той наистина е приятен човек — е, ти сам си разговарял с него, просто се бяхме сдърпали малко, това е.

— Каква беше тази история с главницата и горницата?

— Разбери, беше просто недоразумение. Искам да кажа — продължи той, — тези хора са все чешити. Те си имат свой език, свой начин да вършат нещата. Но ето — той се засмя, — ето ти нещо приятно, когато се видях с него в „Сийзърс“, знаеш ли, Бобо нарича басейна в „Сийзърс“ свой „офис“ — така или иначе, когато се видяхме, по време на срещата ни, знаеш ли какво повтаряше той през цялото време? „Добро дете имаш, Лари, истински малък джентълмен.“ Та значи, не знам какво си говорил с него, но действително съм ти задължен.

— Хм… — отвърнах уклончиво и си взех още ориз. Но в себе си бях почти опиянен от промяната в атмосферата — понесен от вълната на същия възторг, който нахлуваше в мен, когато бях малък и виждах, че се отказва от мълчанията си, стъпките му отново стават леки, а понякога го чувах и да се смее, да тананика пред огледалото, докато се бръснеше.

Баща ми счупи курабийката и се засмя.

— Я виж — каза той, смачка късметчето на топче и ми го подхвърли. — Питам се кой ли е този, който седи в Чайнатаун и измисля тези неща?

Прочетох късметчето на глас:

— „Имате необичайни отношения със съдбата, използвайте ги предпазливо!“

— Необичайни отношения ли? — повтори Ксандра, която бе се изправила зад него и обви с ръце шията му. — Това звучи някак мръсно.

— Е — баща ми се извърна, за да я целуне, — мръсното подсъзнание е извор на младост.

— Така изглежда.