Дона Тарт
Щиглецът (82)

XI.

Тази нощ не спах много и когато стигнах до училище и прибрах картината в шкафчето си, бях толкова изтощен, та дори не забелязах, че устната на Котку (която пак се умилкваше около Борис, като че ли нищо не се беше случило) беше подпухнала. Едва когато чух как Еди Рисо, грубиян от по-горните класове, я пита: „Да не е било камион?“, забелязах, че някой я беше фраснал яко по лицето. Тя се мотаеше наоколо, кискаше се малко нервно, и обясняваше на всички, че се ударила в отваряща се врата на кола, но с такъв смутен тон, който (поне според мен) съвсем не звучеше убедително.

— Ти ли свърши тази работа? — попитах Борис следващия път, когато останахме насаме (относително насаме) в час по английски.

Борис сви рамене.

— Не съм искал.

— Какво означава „не съм искал“?

Борис ме изгледа възмутено.

— Тя ме предизвика!

— Тя те е предизвикала — повторих аз.

— Виж, само защото ме ревнуваш от нея…

— Майната ти — казах аз. — Изобщо не ми пука за твоите истории с Котку — имам си свои проблеми. Ако щеш, счупи й главата.

— О, божичко, Потър. — Борис внезапно заговори сериозно. — Да не се е върнал? Онзи тип?

— Не — отвърнах след кратка пауза. — Още не. Е, какво пък, майната му — допълних, защото Борис продължаваше да ме гледа вторачено. — Проблемът е негов, не мой. Просто ще му се наложи да намери някакъв изход.

— С колко се е набутал?

— Нямам идея.

— Не можеш ли да му намериш пари?

— Кой, аз?

Борис извърна поглед. Бутнах го по ръката.

— Не, какво имаш предвид? Как така аз да му намеря пари? За какво говориш? — настоях, когато той не отговори.

— Няма значение — каза Борис бързо и се облегна на стола си, а аз не успях да продължа разговора, защото в този момент в стаята влезе Спирсецкая, изпълнена с желание да разговаряме за досадния „Сайлъс Марнър“, и с това разговорът ни приключи.