Дона Тарт
Щиглецът (8)

I.

Хората от социалните служби ме сложиха на задната седалка в малката си, спретната кола, и ме закараха в някакъв ресторант в центъра, близо до работното им място — заведение, отличаващо се с фалшив лукс, с огледала в рамки и евтини китайски полилеи. Когато седнахме в сепарето (те двамата от едната страна на масата, аз срещу тях), те извадиха папки и химикалки от чантите си и се опитаха да ме накарат да закуся, докато те отпиваха от кафетата си и ми задаваха въпроси. Навън беше още тъмно; градът едва бе започнал да се буди. Не си спомням да съм плакал или да съм ял, но досега, след толкова много години, си спомням мириса на бърканите яйца, които поръчаха за мен; от спомена за онази препълнена чиния с издигащата се над нея пара стомахът ми все още се свива и става на буци.

Ресторантът беше почти празен. Сънливи помощник-келнери разопаковаха кутии с бейгъли и мъфини зад тезгяха. Млада двойка, типични посетители на нощни клубове с бледи лица и размазан грим, се беше сгушила в едно близко сепаре. Спомням си как се бях вторачил в тях с отчаяна, вкопчваща се настоятелност — момче с потно лице, със сако в китайски стил, с права яка, и раздърпано момиче с розови кичури в косата; имаше и една възрастна дама, съвършено гримирана, с кожено палто, прекалено топло за сезона, която седеше сама на бара и ядеше парче ябълков сладкиш.

Хората от социалните служби — които направиха всичко възможно, освен да ме разтърсят и да щракат с пръсти пред очите ми, за да ме накарат да насоча погледа си към тях — като че ли разбираха нежеланието ми да възприема каквото и да било от онова, което ми казваха. Един след друг те се привеждаха през масата и ми повтаряха онова, което аз не исках да чуя. Майка ми беше мъртва. Била ударена по главата от летяща отломка. Умряла на място. Съжалявали, че тъкмо те трябвало да ми съобщят това, то било най-тежката част от служебните им задължения, но наистина било необходимо да разбера какво се е случило. Майка ми беше мъртва, тялото й беше в „Ню Йорк Хоспитал“. Разбирах ли какво ми казват?

— Да — отвърнах в настаналото дълго мълчание, когато осъзнах, че очакват да кажа нещо. Грубият, настоятелен начин, по който повтаряха думите „смърт“ и „мъртва“, някак не съответстваше на успокояващите им гласове, на деловите им костюми от изкуствена материя, на испанската попмузика, която се лееше от радиото и на жизнерадостните табели зад тезгяха („Смути от пресни плодове“, „Диетична наслада“, „Опитайте нашите хамбургери с пуешко!“).

— Fritas^[1]? — попита сервитьорът, появил се до нашата маса, държейки високо в ръка чиния с пържени картофи.

И двамата социални работници се стреснаха; после мъжът (Енрике, и двамата се бяха представили само с първите си имена) отвърна нещо на испански и посочи няколко маси по-нататък, където младата ексцентрична двойка го викаше с жестове.

Седях със зачервени очи, изпаднал в шок, пред чинията с бързо изстиващи бъркани яйца и ми беше трудно да осъзная по-практичните аспекти на положението, в което се бях озовал. В светлината на случилото се техните въпроси за баща ми ми се струваха толкова маловажни, че трябваше да положа доста усилия, докато разбера защо те упорстват да ме разпитват за него.

— Кога го видя за последен път? — попита корейката, която няколко пъти ме беше помолила да се обръщам към нея с малкото й име (опитвах се многократно да си го припомня, но не успях). Но все още сякаш виждам пред себе си пълничките й ръце, скръстени на масата, и смущаващия цвят на лакираните й нокти — пепеляво-сребрист, с лилавосинкав оттенък.

— Не можеш ли поне да предположиш? — попита мъжът, Енрике. — Кога си виждал баща си?

— Съвсем приблизително би било достатъчно — каза корейката. — Как мислиш, кога си го видял за последен път?

— Ами — започнах — мисленето ми струваше усилие — като че ли по някое време миналата есен.

Струваше ми се, че смъртта на майка ми е някаква грешка, която може да се поправи, ако се овладея и се опитам да помогна на тези хора.

— Октомври? Септември? — попита тя меко, когато аз не продължих.

Главата ме болеше толкова силно, че всеки път, когато я завъртах, ми се доплакваше, но главоболието беше най-малкият ми проблем.

— Не знам — отвърнах. — След като вече бях тръгнал на училище.

— Би ли казал тогава, че е било през септември? — попита Енрике, вдигайки поглед от листа на клипборда, на който си водеше бележки. Беше грубоват на вид, като че ли не се чувстваше добре с костюм и вратовръзка, малко като позатлъстял бивш спортист, но в тона му се долавяше успокояващата атмосфера на света на чиновника: работа от девет до пет, шкафове с папки в офиса, под, покрит с мокет, обичайните дела за Манхатън. — Не си имал никакъв контакт или връзка с него оттогава?

— А има ли приятели, или някой, който да му е особено близък, и който би могъл да знае как да се свържем с него? — попита корейката, привеждайки се майчински към мен.

Въпросът й ме стресна. Не бях чувал за такива хора. Дори самото предположение, че баща ми би могъл да има приятели (да не говорим пък за „особено близки“), почиваше на такова фундаментално неразбиране на личността му, че не знаех как да отговоря.

Едва след като чиниите бяха отнесени, в напрегнатото мълчание, когато всички бяха приключили с храненето, но никой не ставаше, за да си върви, върху мен се стовари смазващата истина за това накъде биеха те със своите на пръв поглед неразбираеми въпроси за баща ми и за моите баба и дядо Декър (от Мериленд, не помнех града, в някакво полуселско предградие, къщата се намираше зад един строителен хипермаркет, както и за някакви несъществуващи лели и чичовци. Бях малолетен, без настойник. Налагаше се да бъда отведен незабавно от дома си (от „обкръжаващата ме среда“, както се изразяваха те). Докато не успееха да се свържат с родителите на баща ми, общинските служби трябваше да се задействат.

— Но какво ще правите с мен? — попитах за втори път, избутвайки назад стола си, а във внезапно извисения ми глас трепна паника. Всичко изглеждаше съвсем непринудено, когато бях изключил телевизора и бях напуснал с тях апартамента, за да хапнем нещо заедно, така бяха казали. Никой не бе споменал нищо за отвеждането ми от дома.

Енрике сведе поглед към записките си.

— Е, Тео… — Той упорито произнасяше погрешно името ми, и двамата го правеха, — ти си малолетен и е необходимо някой незабавно да се погрижи за теб. Ще се наложи да ти намерим място в някое общежитие по спешност.

— Общежитие? — Думата караше стомаха ми да се свива; навеждаше ме на мисли за съдилища, спални помещения със заключени врати, баскетболни игрища, оградени с бодлива тел.

— Е, да кажем, място за временно пребиваване. Само докато баба ти и дядо ти…

— Чакайте — казах — бях зашеметен от бързината, с която всичко около мен се изтръгваше от контрол, от измамната топлина и сърдечност, която той придаде на думите „баба“ и „дядо“.

— Ще се наложи да организираме нещо временно, докато успеем да се свържем с тях — каза корейката, привеждайки се към мен. Дъхът й миришеше на мента, но се долавяше и слаб мирис на чесън. — Знаем колко ти е мъчно, но няма причини да се безпокоиш. Нашата работа е да се погрижим за твоята безопасност, докато се свържем с хората, които те обичат и държат на теб, разбираш ли?

Беше прекалено ужасно, за да бъде истина. Взирах се в двете чужди лица в сепарето срещу мен, изкуствената светлина им придаваше нездрав цвят. Дори само твърдението, че дядо Декър и Дороти са хора, които ме обичат, беше абсурдно.

— Но какво ще стане с мен? — попитах.

— Основното в случая — поде Енрике, — е, че в момента за теб трябва да се осигури адекватна приемна грижа. От хора, които ще бъдат готови да сътрудничат на социалните служби в стремежа си да се грижат възможно най-добре за теб.

Съвместните им усилия да ме успокоят — спокойните им гласове и добронамерените, уравновесени изражения — спомагаха само за нарастването на паниката ми.

— Престанете! — извиках и се отдръпнах от корейката, която се бе пресегнала през масата и се опитваше да стисне грижовно ръката ми.

— Виж какво, Тео. Позволи ми да ти обясня нещо. Никой не говори за задържане в някаква институция за малолетни…

— А за какво тогава?

— Временен подслон. Това означава просто, че ще те отведем на сигурно място, при хора, които ще изпълняват функциите на настойник от името на държавата…

— А ако не искам да отида? — попитах толкова високо, че хората започнаха да се обръщат и да се вглеждат в нас.

— Чуй ме — каза Енрике, облегна се назад и направи знак, че иска още кафе. — Общината разполага с одобрени кризисни подслони за нуждаещи се малолетни. Хубави жилища. А точно сега това е само една от възможностите, които обмисляме. Защото в много случаи, подобни на твоя…

— Не искам да ме осиновяват!

— Много си прав, хлапе — каза момичето с розова коса на съседната маса, достатъчно високо, за да бъде чута. Наскоро в „Ню Йорк поуст“ беше пълно с материали за Джонтай и Кишон Дивънс, единайсетгодишните близнаци, изнасилени от осиновителя си и докарани после почти до гладна смърт, някъде в Морнингсайд Хайтс.

Енрике се престори, че не я чува.

— Разбери, ние сме тук, за да ти помогнем — каза той и отново сключи ръце, поставяйки ги на масата. — Освен това ще обмислим и други възможности да осигурим твоята безопасност и да отговорим на нуждите ти.

— Изобщо не ми казахте, че не мога да се върна вкъщи!

— Е, градските централи са претоварени… si, gracias — Последните думи бяха отправени към сервитьора, който дойде да му налее още кафе. — Но понякога може да се организира нещо друго, особено в положение като твоето, стига да получим временно съгласие.

— Разбираш ли какво казва той? — Корейката почука с нокът по пластмасовия плот на масата, за да привлече вниманието ми. — Не е задължително да влезеш в общежитие, ако се намери някой, който да остане известно време при теб. Или да те вземе при себе си.

— Известно време? — повторих аз. Това беше единствената част от изречението, която бе достигнала до съзнанието ми.

— Искам да кажа, може би има други хора, на които бихме могли да се обадим, хора, при които ще се чувстваш добре и ще може да останеш при тях за ден-два? Твой учител например? Или приятел на семейството?

Дадох им първото име, което ми хрумна — на стария ми приятел Анди Барбър; сетих се първо за неговия телефонен номер, защото това бе първият номер, като изключим моя, който бях запомнил наизуст. Макар че в началното училище двамата с Анди бяхме добри приятели (ходехме заедно на кино, преспивахме ту у нас, ту у тях, ходехме заедно на курсове по ориентиране в Сентръл Парк), все още не съм съвсем сигурен защо неговото име беше първото, което дойде на устните ми, тъй като междувременно не бяхме вече толкова близки приятели. В началото на прогимназиалния курс бяхме започнали да се отчуждаваме; не бях го виждал от месеци.

— Барбър с „ъ“ — каза Енрике, докато записваше името. — Какви са тези хора, ваши приятели?

Потвърдих, познавах ги практически откакто се помнех. Семейство Барбър живееха на Парк авеню. Анди беше мой най-добър приятел още от трети клас.

— Баща му е важна клечка на Уолстрийт — казах — и после замълчах. Току-що си бях припомнил, че бащата на Анди бе прекарал незнайно колко време в психиатрична клиника в Кънектикът заради „психическо изтощение“.

— А майката?

— Двете с майка ми са добри приятелки.

(Беше вярно, но не съвсем; макар отношенията им действително да бяха съвсем приятелски, майка ми не беше достатъчно богата, нито пък имаше достатъчно връзки в доброто общество, за да представлява интерес за дама като госпожа Барбър, която постоянно се появяваше по страниците със светски новини на клюкарските списания.)

— Не, искам да кажа, какво работи тя.

— Занимава се с благотворителност — отвърнах, след като помълчах объркано. — Нали знаете, организира изложби като онази, на антикварните предмети в „Армъри“.

— Значи е домакиня?

Кимнах, доволен, че тя ми бе подхвърлила подходящата фраза, която, макар технически да отговаряше на истината, изобщо не беше начинът, по който някой, познаващ госпожа Барбър, би я описал.

Енрике се подписа със замах.

— Ще проверим. Не мога да ти обещая нищо — каза той, щракна с химикалката, за да я затвори, и я пъхна обратно в джобчето на сакото си. — Но, разбира се, със сигурност можем да те оставим в дома на тези хора за следващите няколко часа, ако държиш да останеш при тях.

Той се измъкна от сепарето и излезе навън. През витрината го виждах как крачи напред-назад по тротоара, говорейки по телефона, запушил другото си ухо с пръст. После избра друг номер, този път разговорът беше съвсем кратък. Отбихме се за съвсем кратко време в апартамента ни — за по-малко от пет минути, които ми стигнаха само да взема ученическата си чанта и няколко дрехи, избрани импулсивно и необмислено, а после се озовах отново в колата им („Сложи ли си колана?“). Облегнах буза на студеното стъкло и загледах как светлините на светофарите стават една след друга зелени надолу по пустия, огрян от зората каньон на Парк авеню.

Анди живееше в горната част на Парк авеню, на пресечка с шейсет и някоя улица, в една от старите сгради, където фоайетата приличат на излезли от някой филм с Дик Пауъл^[2], а портиерите все още са почти изключително ирландци и носят бели ръкавици. Всички те работеха там от незапомнени времена и аз си спомних името на мъжа, който ни посрещна на вратата — Кенет, нощният портиер. Беше по-млад от повечето си колеги; смъртноблед и зле избръснат, понякога съобразяваше трудно заради постоянната нощна работа. Макар да беше симпатяга — навремето беше кърпил футболни топки за мен и Анди, и ни беше давал приятелски съвети как да се справяме с побойниците в училище — в сградата се знаеше, че попийва; и когато отстъпи встрани, за да ни пусне да влезем през внушителния портал, хвърляйки ми поглед, с който сякаш казваше „Господи, хлапе, толкова съжалявам“ — първият от многото подобни погледи, които щях да срещам през идните месеци — аз долових лъхащия от него кисел мирис на сън и бира.

— Очакват ви — каза той на социалните работници. — Качете се.