Дона Тарт
Щиглецът (78)

VII.

Странно бе колко бързо връзката на Борис и Котку придоби напрегнат, раздразнителен тон. Те все още се сдобряваха непрекъснато, и все така не можеха да се удържат да не се докосват, но в мига, когато отвореха уста, човек оставаше с усещането, че слуша мъж и жена, женени от петнайсет години. Заяждаха се за дребни суми, например кой бил платил последния път обяда им в някаква закусвалня в мола, и разговорите им, които успявах да дочуя, се развиваха горе-долу по следната схема:

Борис: „Какво! Та аз просто се опитвах да бъда мил с теб!“

Котку: „Е, това не беше особено мило.“

Борис (затичва се, за да я настигне): „Наистина, Котик! Честно! Просто се опитвах да се държа мило!“

Котку: [цупи се].

Борис [опитва се неуспешно да я целуне]: „Какво съм направил? Какво е станало? Защо вече не ме харесваш?“

Котку: [мълчи]

Проблемът с Майк, чистача на басейни — съперникът на Борис в любовта — отпадна благодарение на крайно уместното решение на Майк да встъпи в редиците на бреговата охрана. Доколкото знаех, Котку продължавала да говори с часове по телефона с него всяка седмица, което, кой знае защо, не безпокоеше Борис („Тя просто се опитва да му вдъхне увереност, нали разбираш“). Затова пък беше смущаващо да се наблюдават проявите му на силна ревност към нея в училище. Знаеше програмата й наизуст и в секундата, когато часът свършеше, хукваше да я намери, като че ли подозираше, че може да му измени в час по „Испански за работното място“, или нещо подобно. Един ден, след училище, когато бях сам с Попчик у дома, той ми се обади и попита:

— Да познаваш някакъв тип на име Тайлър Оловски?

— Не.

— Той е в твоята група по американска история.

— Съжалявам, групата е голяма.

— Добре, виж какво — можеш ли да разбереш нещо за него? Например къде живее?

— Къде живее? Това нещо свързано с Котку ли е?

Внезапно — за моя голяма изненада — отекна звънецът на вратата: четири тържествени удара на камбана. Откакто бях пристигнал в Лас Вегас, никой не бе звънял на входната ни врата, нито веднъж. Борис също бе чул звънеца по телефона.

— Какво става? — попита той. Кучето тичаше в кръг и лаеше като обезумяло.

— Има някой пред вратата.

— Пред вратата? — На нашата пуста улица, без съседи, където никой не събираше боклука и нямаше дори улично осветление, това беше забележително събитие. — Кой може да е?

— Не знам. После ще ти се обадя.

Вдигнах Попчик — който направо беше изпаднал в истерия — и (докато той риташе и скимтеше, борейки се да се измъкне) успях да отворя вратата с една ръка.

— Я виж ти — разнесе се приятен глас с акцент от Източното крайбрежие. — Какъв дребен симпатяга.

Взирах се, примигвайки срещу ярката следобедна светлина, в един много висок, много загорял, много слаб мъж на неопределена възраст. Приличаше донякъде на човек, който не пропуска участие в родео, донякъде на провалил се ресторантски музикант. Авиаторските му очила със златни рамки имаха стъкла, преливащи във виолетово в горната част; носеше бяло спортно сако над червена каубойска риза със седефени копчета и черни джинси, но основното, което забелязах у него, беше косата му: отчасти тупе, отчасти присадена или залепена, подобна на нишки от фибростъкло и с тъмнокафявия цвят на вакса за обувки от онези, които се продават в тенекиени кутии.

— Хайде, пусни го! — каза той, сочейки с глава Попчик, който все още риташе и се опитваше да се освободи. Гласът на мъжа беше плътен, държеше се спокойно и дружелюбно; ако изключим акцента, беше въплъщение на тексасец, чак до ботушите. — Остави го да потича, нямам нищо против. Обичам кучета.

Когато пуснах Попчик, човекът се наведе да го потупа по главата — стойката му напомняше на върлинест каубой край лагерен огън. Колкото и странен да бе видът на новодошлия, заради косата и така нататък, не можех да не се възхитя на естественото му, непринудено поведение.

— Да, да — каза той. — Страхотен дребосък. Такъв си, да! — Загорелите му бузи, напомнящи на спаружени, изсъхнали ябълки, се покриха със ситни бръчици. — Имам си трима у дома. Малки пинчове.

— Моля?

Човекът се изправи; после ми се усмихна, разкривайки равни, ослепително бели зъби.

— Минипинчери — поясни той. — Невротични дребни копеленца, дъвчат всичко из къщата и го правят на парцали, когато ме няма, но ги обичам. Как се казваш, малкият?

— Тиодор Декър — отвърнах, питайки се кой ли е той.

Човекът отново се усмихна; очите зад леко затъмнените стъкла на авиаторските очила бяха малки и проблясваха весело.

— Охо! И ти си нюйоркчанин! Познавам по говора, така ли е?

— Така е.

— Момче от Манхатън, предполагам. Прав ли съм?

— Да — потвърдих, питайки се какво точно е доловил в гласа ми. Досега не ми се беше случвало някой да познае, че съм от Манхатън само като ме чуе как говоря.

— Ей, виж ти, аз пък съм от Канарси^[1]. Там съм роден и израснал. Винаги е приятно да срещнеш човек от Източното крайбрежие. Аз съм Нааман Силвър. — Той протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Силвър.

— Господин! — Той се усмихна приятелски. — Обичам възпитани деца. Вече рядко се срещат такива като теб. Евреин ли си, Тиодор?

— Не, сър — отвърнах и веднага съжалих, че не казах „да“.

— Е, ето какво ще ти кажа. Според мен всеки нюйоркчанин може да бъде приет за почетен евреин. Така виждам аз нещата. Бил ли си някога в Канарси?

— Не, сър.

— Е, навремето беше фантастично място, но сега… — Той сви рамене. — Родът ми живее там от четири поколения. Дядо ми, Сол, имаше един от първите ресторанти за кашерна храна в Америка. Голям, прочут ресторант. Но го затвори още когато бях дете. После, когато баща ми почина, майка ми се пренесе заедно с нас, децата, в Джърси, за да бъдем по-близо до нейното семейство и чичо ми Хари — той постави ръка на костеливия си хълбок и ме погледна. — Баща ти тук ли е, Тио?

— Не.

— Не? — Той надникна зад гърба ми, към вътрешността на къщата. — Жалко. Знаеш ли кога ще се върне?

— Не, сър — отвърнах.

— Сър. Добре звучи. Добро дете си ти. Да ти кажа, напомняш ми на мен самия, какъвто бях на твоите години. Току-що завършил обучението си в йешива^[2] — той вдигна ръце със златни гривни на загорелите, космати китки — и виждаш ли тези ръце? Бяха бели като мляко. Като твоите.

— Ъъ — все още стоях объркан на прага, — бихте ли искали да влезете? — Не бях уверен, че е редно да каня непознат у дома, но бях самотен и скучаех. — Можете да почакате тук, ако искате, но не знам със сигурност кога ще се прибере той.

Той отново се усмихна.

— Не, благодаря. Имам да обиколя още много места. Но ето какво, ще бъда откровен с теб, защото си добро дете. Търся си от баща ти и главницата, и горницата. Знаеш ли какво означава това?

— Не, сър.

— Е, да си жив и здрав. Не ти трябва да знаеш и се надявам никога да не разбереш. Едно само ще ти кажа, това не е добра бизнес политика. — Той постави дружелюбно ръка на рамото ми. — Ако щеш вярвай, Тиодор, но аз умея да работя с хора. Не обичам да ходя по къщите и да разговарям с децата, както става сега с теб. Това не е редно. В обичайния случай бих отишъл там, където работи баща ти и бихме си поговорили кротко с него. Само че той е труден за намиране — това вероятно вече ти е ясно.

Чувах, че телефонът вътре звъни: бях почти сигурен, че е Борис.

— Май ще е по-добре да идеш да отговориш — каза любезно господин Силвър.

— Не, няма проблем.

— Върви, върви. Струва ми се, че е редно да отговориш. Аз ще чакам тук.

Обзет от нарастващо безпокойство, влязох вкъщи и вдигнах слушалката. Както и предполагах, беше Борис.

— Кой беше? — попита той. — Не е била Котку, нали?

— Не. Виж какво…

— Мисля, че е отишла при този тип, Тайлър Оловски. Имам такова странно усещане. Е, може да не е точно „при“ него. Но са си тръгнали заедно от училище, говорела с него на паркинга. Разбираш ли, през последния час са заедно — дърводелство или нещо подобно…

— Борис, съжалявам, не мога да говоря сега, ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Ще ти повярвам, ако кажеш, че не е звънял баща ти — заяви господин Силвър, когато се върнах при вратата. Погледнах зад гърба му, към белия кадилак, паркиран пред къщата. Вътре имаше двама души — шофьорът и още един човек на седалката до него. — Не беше баща ти, нали?

— Не, сър.

— Щеше да ми кажеш, ако беше той, нали?

— Да, сър.

— Защо ли не ти вярвам?

Мълчах, защото не знаех как да отговоря.

— Няма значение, Тиодор. — Той отново се наведе, за да почеше Попър зад ушите. — Ще го спипам рано или късно. Нали няма да забравиш да предадеш това, което ще ти кажа? И ще кажеш, че съм се отбил?

— Да, сър.

Той насочи дългия си показалец към мен.

— Как е името ми, помниш ли?

— Господин Силвър.

— Господин Силвър, точно така. Просто проверявам.

— Какво искате да му предам?

— Предай му, че съм казал, че хазартът е за туристите — заяви той. — Не за местните жители — и ме докосна леко, съвсем леко по главата със загорялата си ръка. — Бог да те благослови.