Дона Тарт
Щиглецът (77)

VI.

Почти не бях се виждал с Борис, освен в училище — и през един съботен следобед, когато баща ми ни беше завел в ресторанта към деликатесния магазин „Карнеги“ в хотел „Мираж“, да ядем риба тон с „бяли“^[1]. А после, няколко седмици преди Деня на благодарността, той пристигна неочаквано, изкачи се с тежки стъпки по стълбата и каза:

— Баща ти е започнал да губи много, знаеш ли?

Оставих „Сайлъс Марнър“, която четяхме в училище.

— Какво?

— Ами започнал е да играе на двестадоларовите маси — двеста долара на залагане — поясни той. — Така можеш да загубиш хиляда за пет минути, без проблем.

— Хиляда долара за него са нищо — заявих аз; после, когато Борис не отговори, попитах: — Колко каза, че е изгубил?

— Не каза — отвърна Борис. — Но е много.

— А не мислиш ли, че може просто да те е преметнал?

Борис се разсмя.

— Възможно е — каза той, седна на леглото и се отпусна назад, подпирайки се на лакти. — Значи не знаеш нищо за това?

— Ами… — Доколкото ми беше известно, баща ми беше спечелил доста миналата седмица, когато „Булс“ победиха. — Не разбирам как е възможно да е закъсал много. Води ме в бистро „Бушон“^[2] и на разни такива места.

— Да, но може да има друга причина за това — каза мъдро Борис.

— Друга причина ли? Каква?

Борис като че ли понечи да каже нещо, но после се отказа.

— Е, кой знае — продължи той, запали цигара и всмукна дълбоко дима. — Баща ти… у него има нещо руско.

— Да бе — казах аз и протегнах ръка за цигарата. Често бях чувал баща ми и Борис, по време на „интелектуалните си разговори“, да обсъждат, размахвайки ръце, многото прочути комарджии в руската история: Пушкин, Достоевски, споменаваха и други имена, непознати за мен.

— Ами… това е даже много руска черта, ако искаш да знаеш — постоянно да се оплакваш колко лошо върви всичко! Дори животът ти да е чудесен — не споделяй това с никого. Не ти трябва да дърпаш дявола за опашката. — Той носеше една от старите ризи на баща ми, прана толкова често, че беше станала почти прозрачна, и толкова голяма, че се развяваше около тялото му като част от традиционно арабско или индуско облекло. — Само че с баща ти понякога е много трудно да се прецени дали говори сериозно или се шегува. — А после допълни, наблюдавайки ме внимателно: — За какво мислиш?

— За нищо.

— Той знае, че споделяме. Затова ми го каза. Нямаше да ми го каже, ако не искаше ти да знаеш.

— Да.

Бях почти сигурен, че случаят не е такъв. Баща ми не беше от хората, които, изпаднали в съответното настроение, биха обсъждали личния си живот с жената на шефа например или друго подобно неподходящо лице.

— Би ти го казал и сам — заяви Борис, — ако вярваше, че това те интересува.

— Виж какво, както сам каза… — Баща ми имаше слабост към мазохистични прояви и драматични жестове; през неделите, които прекарвахме заедно, обичаше да преувеличава неуспехите си, пъшкаше, залиташе, оплакваше се на висок глас, че е „смазан“ или „унищожен“ след загубен мач, дори преди това да бе спечелил от дузина други и да изчисляваше печалбите с калкулатора. — Понякога той малко преувеличава.

— Е, да, вярно е — каза благоразумно Борис. Взе отново цигарата, дръпна си и после ми я подаде, казвайки дружелюбно: — Остатъкът е за теб.

— Не, благодаря.

Настана кратко мълчание, през което чувахме рева на тълпата от телевизора, по който вървеше някой от футболните мачове на баща ми. После Борис отново се отпусна назад на лакти и попита:

— Има ли нещо за ядене долу?

— Никаква шибана храна.

— Мислех, че има останало китайско.

— Вече няма, някой го е изял.

— Да му се не види! Да идем тогава у Котку, майка й има замразени пици. Искаш ли?

— Не, благодаря.

Борис се разсмя и ми направи някакви доста неубедителни на вид гангстерски знаци.

— Оправяй се, брат — заяви той с „гангстерския“ си глас (който се различаваше от обичайния му говор само по това „брат“ и жестовете, с които съпровождаше думите си), стана и се помъкна навън, влачейки крака. — Ние, черните, трябва да кльопаме.