Дона Тарт
Щиглецът (75)

IV.

Продължавах да се виждам с него — но вече не толкова често. Все по-често той прекарваше нощите с Котку и майка й в „Дъбъл М Апартмънтс“ — всъщност хотел за кратък престой, занемарен мотел от петдесетте години на магистралата между летището и „Стрип“, в чийто вътрешен двор край празния басейн се навъртаха типове с вид на нелегални имигранти и влизаха в разправии за мотоциклетни резервни части. („Дъбъл М“ ли?, беше казала Хадли. Нали знаеш какво означават двете „М“? „Мишки и мухъл“). За щастие Котку не идваше чак толкова често у нас с Борис, но дори когато не идваше, той непрекъснато говореше за нея. Котку имала страхотен музикален вкус и му записала на диск микс с жестоки хип-хоп парчета, които трябвало да чуя на всяка цена. Котку предпочитала на пицата й да има само зелени чушки и маслини. Котку наистина, наистина искала да има синтезатор — а също и сиамска котка, или може би пор, но в „Дъбъл М“ не допускали домашни животни.

— Сериозно, трябва да прекарваш повече време с нея, Потър — каза той и ме побутна с рамо, — тя ще ти хареса.

— О, я стига — казах, припомняйки си присмехулното й отношение към мен, обичая й да избухва в злорад смях по необясними причини и постоянно да ме праща да й нося бира от хладилника.

— Не! Тя те харесва! Наистина! Искам да кажа, приема те по-скоро като малко братче — така ми е казвала.

— С мен не говори изобщо.

— Това е, защото ти не говориш с нея.

— Чукате ли се?

Борис изсумтя раздразнено — правеше го, когато нещата не се развиваха така, както искаше той.

— Мръсно подсъзнание — каза той, отмятайки косата от очите си, после допълни: — Е, какво? Какво си представяш? Карта ли да ти напиша?

— Да ти начертая.

— Ъ?

— Така се казва. Карта ли искаш да ти начертая.

Борис подбели очи. Размахвайки ръце, той отново започна да обяснява колко интелигентна била Котку, колко „жестоко печена“, колко много знаела, колко много била изживяла и колко несправедлива била преценката ми за нея и колко нечестно било, че съм се държал надменно с нея, без да си направя труда да я опозная, но аз, докато го слушах с половин ухо, хвърлях по един поглед на едно старо криминале от типа „филм ноар“ („Паднал ангел“ с Дана Андрюс), което даваха по телевизията, и не можех да не мисля, че учебната група, в която се беше запознал с Котку, беше всъщност за сериозно изостанали по предмета „гражданско образование“, ученици, които не успяваха (дори по критериите на нашето крайно непретенциозно училище) да се справят без допълнителна помощ. Борис — който се справяше с математиката без усилие, а езиците му се удаваха повече, отколкото на който и да било друг човек в кръга на познатите ми — беше принуден да посещава „гражданско образование за идиоти“, защото беше чужденец: той много се дразнеше от това изискване на училището. („За какво ми е? Да не би да имам шансове един ден да гласувам за Конгреса?“) Но Котку? — осемнайсетгодишна! Родена и израснала в Кларк Каунти! Американска поданица, като излязла от сериала „Ченгета!“ — за нея нямаше такова извинение.

Отново и отново се улавях, че се отдавам на такива недостойни мисли, и правех всичко по силите си, за да ги пропъдя. Какво ми пукаше? Да, Котку беше мръсница; да, беше прекалено тъпа, за да се справи със стандартните изисквания по гражданско образование, купуваше си от дрогериите евтини обици халки, които постоянно се закачаха във всичко, и да, макар че тежеше едва осемдесет и един фунта, все пак ме плашеше ужасно, боях се, че е в състояние да ме нарита до смърт със заострените носове на ботушите си, ако се ядосаше достатъчно. („Тя ми е бойна мадама“, беше казал гордо Борис веднъж, докато се въртеше около мен и правеше гангстерски знаци, или по-скоро онова, което той приемаше за гангстерски знаци, а после ме зарадва, разказвайки ми как Котку изскубала окървавен кичур от косата на някакво момиче — това беше още една нейна особеност, тя непрекъснато се замесваше в някакви плашещи сбивания с момичета, повечето от които, също като нея, си бяха „бял боклук“, но понякога се биеше и с момичета от истински банди, латиноамерикански и чернокожи.) Но на кого му пукаше, че Борис харесва скапани момичета? Нима все още не бяхме приятели? Най-добри приятели? На практика братя?

От друга страна — нямаше съвсем подходяща дума, за да опише отношенията ни с Борис. До появата на Котку не се бях замислял толкова по този въпрос. Това бяха сънни следобеди в прохладата от климатика, лениви и пиянски, зад щорите, спуснати заради ослепителната светлина отвън, сред разпилените по килима празни пакетчета от захар и изсъхнали портокалови кори, на фона на „Dear Prudence“ от „Белия албум“ (обожаван от Борис) или на непрестанно повтарящото се старо парче на „Рейдиохед“:

For a minute

I lost myself, I lost myself… *

Дишането на лепило започваше с отекване на глух рев, внезапно надигналия се като вихър шум на самолетни витла: двигателите се включват! Отпускахме се обратно на леглото, потъвайки в мрак, като парашутисти, скачащи с гърба напред от самолет, въпреки че — когато бяхме вече толкова надрусани и отнесени — трябваше да внимаваме с пликовете, похлупили лицата ни, в противен случай, когато идвахме на себе си, трябваше да чистим капки засъхнало лепило от косите и от ноздрите си. Спяхме изтощени, гръб до гръб, на мръсни чаршафи, вмирисани на куче и пепел от цигари, Попчик хъркаше до нас с корема нагоре, ако се заслушахме достатъчно внимателно, можехме да доловим шума на въздуха, нахлуващ през отворите на климатика, подобен на подсъзнателно дочут шепот. Вятърът не спираше по цели месеци, навяваният пясък потракваше по прозорците, повърхността на водата в басейна се нагърчваше зловещо. Сутрин — силен чай, краден шоколад. Борис хващаше в шепа кичури от косата ми и дръпваше рязко, а после ме ритваше в ребрата. „Събуждай се, Потър! Изгрей, слънчице!“

Убеждавах се, че той не ми липсва, но ми липсваше. Надрусвах се сам, гледах филми за пълнолетни и канал „Плейбой“, прочетох „Гроздовете на гнева“ и „Къщата със седемте кули“ (и двете можеха да минат за най-скучните книги, писани някога) — и в продължение на хиляди часове, време, през което можех да науча датски или да свиря на китара, ако бях опитал — се шляех по улиците с разбития скейтборд, който двамата с Борис бяхме намерили в една от затворените къщи в квартала, които се продаваха заради неизплатена ипотека. Ходех на партита на плувния отбор с Хадли — на тези партита пиене нямаше, присъстваха и родителите — а през уикендите ходех на партита без родители, у момчета и момичета, които почти не познавах, вземахме „Ксанакс“ и пиехме шотове „Йегермайстер“, а после аз се прибирах в два сутринта с хъркащия автобус CAT, толкова надрусан, че трябваше да се държа за седалката пред себе си, за да не падам на пътеката. След училище, ако скучаех, най-лесното беше да отида да се мотая с тълпите апатични, надрусани хлапета, които блуждаеха между „Дел Тако“ и залите с аркадни игри на „Стрип“.

И все пак продължавах да се чувствам самотен. Липсваше ми Борис, в своята разпиляна и импулсивна цялост: мрачен, безразсъден, избухлив, ужасяващо несъобразителен. Борис, блед, с нездрав тен, с неговите крадени от магазина ябълки и романите му на руски, с изгризаните нокти и влачещите се в прахта връзки на обувките. Борис — псуващ свободно на четири езика, обещаващ бъдещ алкохолик — който отмъкваше храна от чинията ми, когато му се приискаше, и задрямваше пиян на пода, с толкова зачервено лице, сякаш му бяха удряли шамари. Дори когато вземаше неща, без да пита, а го правеше доста често — постоянно изчезваха разни дреболии, дискове, химикалки, моливи и тетрадки от шкафчето ми, неведнъж го бях залавял да рови и из джобовете ми за пари, но собствените му притежания имаха толкова малка стойност за него, че това някак не приличаше на кражба; винаги, когато самият той се сдобиеше с пари, ги делеше поравно с мен, и ми даваше с готовност всичко, което му принадлежеше, стига да поисках (а понякога и когато не исках, какъвто беше случаят със златната запалка на господин Павликовски, на която се бях възхитил мимоходом, а после я открих във външния джоб на раницата си).

Ето какво беше странно: преди ме притесняваше по-скоро това, че тъкмо Борис беше малко прекалено гальовен, ако „гальовен“ е подходящата за случая дума. Първия път, когато се бе обърнал в леглото и ме беше прегърнал през кръста, лежах за миг полузаспал и се питах какво да направя: взирах се в старите си чорапи и празните бирени бутилки по пода, в джобното издание на „Червеният знак на храбростта“. Накрая, обзет от смущение, се прозях престорено и се опитах да се отдръпна, но той въздъхна и ме придърпа по-наблизо, притискайки се сънено в мен.

„Шшт, Потър“, прошепна той във врата ми. „Това съм просто аз“.

Беше неестествено. Неестествено ли беше? И да, и не. Скоро след това бях задрямал, приспан от горчивата му миризма на бира и немито тяло, от равномерното му дишане близо до ухото ми. Съзнавах, че не мога да обясня този случай, без да му придам по-голямо значение, отколкото имаше всъщност. В нощите, когато се будех, полузадушен от страх, той беше край мен, задържаше ме, когато скачах от леглото, обзет от ужас, придърпваше ме обратно да легна до него под завивките, нареждайки с гърлен, променен от съня глас успокоителни безсмислици на полски. Унасяхме се прегърнати, заслушани в музиката от моя айпад (Телониъс Мънк, Велвет Ъндърграунд, музика, която майка ми бе харесвала), понякога се събуждахме вкопчени един в друг като корабокрушенци или като много по-малки деца.

И все пак (това беше по-съмнителната част, която будеше безпокойство у мен) бе имало и други, далеч по-смущаващи пиянски нощи, когато се боричкахме полуоблечени в слабата светлина, която идваше откъм банята, без очилата всичко около мен имаше неясни очертания, разливащи се в светъл ореол: груби, припрени докосвания, бира от ритнатите бутилки се пенеше по килима — докато се случваше, беше просто забавление, нищо особено, пък и си струваше заради онзи парлив миг, когато подбелвах очи и забравях всичко; но на другата сутрин, когато се събудехме, легнали по корем и пъшкайки в двата края на леглото, станалото потъваше в непоследователна поредица от кадри в контражур, нестабилни, зле осветени като в експериментален филм, необичайно променените черти на Борис постепенно избледняваха от паметта ми и всичко това нямаше по-голяма връзка с действителния ни живот, отколкото би имал някой сън. Никога не говорехме за това; то не беше съвсем реално; докато се приготвяхме за училище, се замеряхме с обувки, плискахме се с вода, дъвчехме аспирин за махмурлука, смеехме се и се шегувахме по целия път до автобусната спирка. Бях наясно, че ако узнаеха за това, хората биха приели нещата погрешно, не исках никой да научава и знаех, че и Борис не иска, но независимо от всичко съвсем не изглеждаше притеснен, поради което и аз бях почти сигурен, че това е просто нещо смешно, което не бива да се приема сериозно или да става повод за безпокойство. И все пак неведнъж се бях питал дали не е редно да събера сили и да кажа нещо: да очертая някаква граница, да изясня нещата, просто за да бъда напълно сигурен, че той не е останал с погрешно впечатление. Но подходящият момент така и не настана. Сега вече нямаше смисъл да го заговоря на тази тема и да поставям и двама ни в неловко положение, но това далеч не ме успокояваше.

Ненавиждах се, защото ми липсваше толкова много. У нас се пиеше доста (особено що се отнася до Ксандра), често се тряскаха врати (чувах я да крещи: „Е, ако не съм аз, трябваше да си ти, нали!“); и липсата на Борис (когато Борис беше в къщата, и двамата бяха доста по-въздържани) усложняваше всичко. Част от проблема беше и промяната в работното време на Ксандра в бара — бяха променили работните графици в местоработата й; тя беше под силен стрес, хората, с които бе работила дотогава, бяха напуснали, или пък работеха в други смени; в сряда и понеделник, когато ставах, за да отида на училище, често я виждах, току-що прибрала се от работа, да седи сама и да гледа любимото си сутрешно предаване, прекалено напрегната, за да заспи, и да пие „Пепто-Бисмол“^[1] направо от шишето.

— Тази нощ ми се взе здравето — каза тя и направи опит да се усмихне, когато веднъж ме видя на стълбите.

— Трябва да идеш да поплуваш. После ще ти се доспи.

— Не, благодаря, мисля да си остана тук с това „Пепто“. Какво лекарство! Мирише на дъвка, но несъмнено е страхотно.

Що се отнася до баща ми, той прекарваше повече време у дома — обръщаше ми внимание, което ми беше приятно, но резките промени в настроението му ме изнервяха. Беше започнал футболният сезон; той беше обзет от оживление. След като провереше своя „блекбъри“, перваше с разтворена длан дланта ми и почваше да танцува из дневната: „Гений ли съм аз или да? Или да?“ Преглеждаше таблици за залози на амплитуда, сравняваше резултати, а понякога — по-рядко — се допитваше и до една книга със заглавие „Скорпион: предсказания за вашите шансове в спорта през годината“.

— Винаги гледам да се придържам към проучванията си — казваше той, когато го намирах да сравнява таблици и да натиска клавишите на калкулатора, като че ли изчисляваше своя данък общ доход. — На човек му трябва да улучва само петдесет и три — петдесет и четири процента, за да си осигури прилично съществувание от тези неща — разбираш ли, играта на бакара е единствено за забавление, в нея няма никакви умения, поставям си граници и никога не ги надвишавам, но при залаганията, ако следиш спортните резултати, може наистина да направиш добри пари, стига да спазваш дисциплина. Трябва да имаш подход на инвеститор. Не като запалянко, и дори не като комарджия, защото тайната е в това, че по-добрият отбор обикновено печели и онези, които правят предвиждания, умеят да преценяват правилно. Но и хората, които правят предвиждания, имат своите ограничения, защото са повлияни от общественото мнение. Те всъщност не казват кой ще победи, а кой ще победи според широката публика. Така че този марж, между фаворита по емоционални съображения и действителните факти — мамка му, я виж този нападател в крайната зона, „Питсбърг“ пак имат голям шанс, а сега съвсем не ни трябва да вкарат — тъй или иначе, казвам, какво ще стане, ако се заема сериозно да си напиша домашното, за разлика от Джо Тъпанаря, който избира победителя, след като е прегледал за пет минути спортната страница? Кой ще има предимство? Нали разбираш, не съм от онези наивници, които вярват фанатично в „Джайънтс“, каквото и да стане — да му се не види, майка ти би могла да потвърди това. Скорпионът държи да има контрол над всичко — такъв съм аз. Амбициозен съм, държа да спечеля на всяка цена. Оттам идваше и актьорското ми умение навремето, когато играех. Слънце в Скорпион, асцендент Лъв. Всичко си го има в хороскопа ми. Ето, ти например си Рак, рак пустинник, потаен, свит в черупката си, действаш по съвсем различен начин. Това не е нито лошо, нито добро просто нещата стоят така. Така или иначе, каквото и да е, аз винаги следя внимателно състоянието на защитата и нападението в отборите, но независимо от това не вреди да обръщаш внимание и на разните транзити, прогресии и слънчеви дъги в деня на мача…

— Заради Ксандра ли започна да се интересуваш от такива неща?

— Ксандра? Половината от хората във Вегас, които залагат на мачове, имат в телефона си номера на някой астролог на бързо набиране. Та както казвах, ако всички останали показатели са еднакви, може ли положението на планетите да повлияе на резултата? Може. Трябва категорично да заявя, че може. Идеята е да прецениш дали денят е добър или лош за играча, дали е в настроение или не, такива неща. Казвам ти честно, полезно е да разполагаш с такова предимство, когато си малко — как да кажа — ха-ха, раздвоен, но е вярно и това, че — и той ми показа дебела пачка, като че ли от стодоларови банкноти, стегната с ластик — и годината беше наистина удивително добра за мен. Петдесет и три процента, хиляда мача годишно. Това е вълшебната формула.

Той наричаше неделите „денят на големите пари“. Когато ставах, го откривах долу, сред шумолящи, разпилени вестници, да се щура с трескаво оживление, сякаш беше коледна сутрин, да отваря и затваря шкафове, да си говори със спортния тракер на своя „блекбъри“ и да хрупа царевичен чипс направо от пакетчето. Ако слезех да погледам с него дори за кратко, докато вървяха важните мачове, понякога ми даваше „дял“, както се изразяваше — двайсет, дори петдесет долара, ако спечелеше.

— За да ти стане интересно — поясняваше той, привел се напрегнато напред на дивана, потривайки тревожно ръце. — Виждаш ли — това, което ни трябва, е „Колтс“ да бъдат премазани в първото полувреме на мача. Да ги унищожат. А що се отнася до „Каубойс“ и „Найнърс“, резултатът трябва да надхвърли трийсет през второто полувреме — да, да, дааа!!! — Той изкрещя възторжено и скочи с вдигнат юмрук.

— Издъниха се! „Редскинс“ взеха топката! Работата тръгна!

Обърках се, защото „Каубойс“ бяха изгубили топката. Мислех, че очакванията му са „Каубойс“ да спечели поне с петнайсет точки. Прекалено трудно бе за мен да проследявам как баща ми прехвърляше подкрепата си от един отбор на друг посред мача и често изпадах в неловка ситуация, окуражавайки с викове погрешния отбор; и все пак, докато се мятахме произволно от мач на мач, между коефициенти и амплитуди, аз се наслаждавах на изстъпленията му и на целодневното нагъване на нездравословна храна, и приемах двайсетачките и петдесетачките, които той ми подхвърляше, като паднали от небето. Имаше и други случаи, когато — след като бе крещял до пресилване, издигнат на гребена на вълна от възторзи, черпещ сили от нея — го обземаше смътно безпокойство, което, доколкото аз можех да преценя, нямаше нищо общо с хода на мачовете, и тогава той започваше да крачи напред-назад без никаква разбираема причина, обхванал главата си с ръце със сключени пръсти, взирайки се в телевизора с вид на човек, обезумял поради провал в бизнеса: обръщаше се към треньорите и играчите, питаше ги какво, по дяволите, е станало с тях, какво, по дяволите, се е объркало? Понякога идваше подир мен в кухнята, със странно умолително изражение.

— Ще ме уморят там — казваше той шеговито, облегнат на бара, нещо в комично изгърбената му стойка напомняше на обирник на банка, превит одве заради получената огнестрелна рана.

Хоризонтала „х“, вертикала „у“, изминати ярдове, покритие на предвижданията. В дните на мачовете, докъм пет часа следобед, бялата пустинна светлина успяваше да удържи нахлуването на естествената неделна унилост — преходът от есен към зима, самотата в октомврийския сумрак с мисълта, че на другия ден те очаква училище — и все пак към края на тези футболни следобеди винаги настъпваше едно кратко притихване, когато настроението на тълпите се променяше и всичко, на екрана и извън него, помръкваше от усещане за несигурност, стъклените врати към вътрешния двор, сияещи дотогава като лъснат метал, потъмняваха, ставаха първо златни, а после сиви, в тишината на пустинята лягаха първо дълги сенки, а после идваше и нощта, идваше тъгата, която не можех да пропъдя, мисълта за мълчаливите тълпи, насочили се към изходите на стадионите и за студения дъжд, който се лееше над университетските градове по източното крайбрежие.

Паниката, която ме обземаше тогава, бе трудно обяснима. Дните, посветени на мачовете, свършваха рязко, с бързината, с която се губи кръв, и това ми напомняше на времето, когато гледах как трупат в кашони и откарват нанякъде вещите от апартамента ни в Ню Йорк: като понесен от прииждаща вода, не чувствах почва под краката си, нямаше в какво да се вкопча. Горе, зад затворената врата на стаята си, палех всички лампи, пушех трева, ако имах, и слушах музика на моите колонки — музика, каквато дотогава не бях слушал, Шостакович и Ерик Сати, бях ги записвал на айпода си за майка ми и така и не ги бях изтрил — и прелиствах книги, взети от заемната библиотека: предимно албуми с репродукции, защото те ми напомняха за нея.

„Шедьоврите на фламандската живопис“, „Делфт: Златната ера“, „Рисунки на Рембранд, на негови анонимни ученици и последователи“. На компютъра си в училище бях открил, че има книга за Карел Фабрициус (тънка книжка, само сто страници), но в училищната библиотека я нямаше, а ползването на компютри в училище се осъществяваше под толкова строг контрол, че параноята не ми позволяваше да се поровя повече онлайн — особено след като бях кликнал без замисляне на един линк (Het Puttertje, „Щиглецът“, 1654), отвел ме на някакъв всяващ страх официален сайт, наречен „База данни за изчезнали произведения на изкуството“, до който можеше да бъда допуснат само срещу името и електронния си адрес. Така се бях стреснал при неочакваната поява на думите „Интерпол“ и „Изчезнали“, че в паниката си изключих компютъра — нещо, което не биваше да правим.

— Какво направи сега? — попита библиотекарят, господин Остроу, преди да успея сам да го включа отново, пресегна се през рамото ми и започна да вписва паролата.

— Аз… — изпитах все пак неволно облекчение, че не бях гледал порносайт, когато той започна да прехвърля назад историята. Бях имал намерение да си купя евтин лаптоп с петстотинте долара, които баща ми ми даде за Коледа, но тези пари се бяха стопили по някакъв начин — „Изчезнали произведения на изкуството“, повтарях си; нямаше повод да се паникьосвам от тази дума, „изчезнали“, унищожените картини също бяха изчезнали, нали така? Макар да не бях вписал име, се притеснявах, защото се бях опитал да вляза в базата данни от адреса на училищния си компютър. Кой знае, криминалистите, които бяха идвали да говорят с мен, можеше и да са ме проследили и да знаят, че съм във Вегас; връзката, макар и далечна, все пак съществуваше.

Картината беше скрита, според мен много умело, в чиста памучна калъфка за възглавница, залепена с изолирбанд за обратната страна на горната табла на леглото ми. От Хоуби знаех с какво внимание трябва да се докосват старинните вещи (той понякога ползваше бели ръкавици за особено деликатни предмети), и никога не я докосвах с голи ръце, хващах я само за ръбовете. Вадех я само когато баща ми и Ксандра не си бяха у дома и знаех, че няма да се върнат скоро — но и когато не можех да я видя, ми беше приятно да знам, че тя е там, защото придаваше дълбочина и стабилност на всичко, като арматурата при укрепване на пътищата, съзнание за сигурност, невидима, здрава основа, която ме успокояваше също както ме успокояваше и мисълта, че някъде далеч китове плуват безметежно из водите на Балтийско море, а в някакви загадъчни часови зони монаси измолват с безконечните си песнопения спасението на света. Изваждането на картината, начинът, по който я докосвах, начинът, по който я гледах — всичко това изискваше сериозно отношение. Дори още когато посегнех към нея, като че ли нещо се разтваряше пред мен, издигах се нагоре, долавях мимолетен полъх; и ако я гледах достатъчно дълго с пресъхнали от изстудения пустинен въздух очи, настъпваше един странен миг, в който пространството между мен и нея изчезваше, и когато вдигнех очи, имах чувството, че не аз, а картината е част от реалността.

1622 — 1654. Син на учител. Доказано авторство на по-малко от дузина картини. Според Ван Блейзвик, хронистът на град Делфт, Фабрициус бил в ателието си и рисувал клисаря на Старата църква, когато, в десет и половина сутринта, се взривил барутният склад. Тялото на художника Фабрициус било извадено изпод руините на ателието от съседи, негови съграждани, „с голяма скръб“, гласяха записките, „и немалки усилия“. Онова, което приковаваше вниманието ми в тези кратки описания в книгите, взети от библиотеката, беше ролята на случайността: произволното в катастрофите, в неговия и в моя случай, които се засичаха в даден момент, „мигът на големия взрив“, както се изразяваше татко, но не саркастично или пренебрежително, а признавайки почтително, че силата на съдбата управлява и неговия живот. Човек можеше да изучава връзките в продължение на години и никога да не успее да предвиди правилно — ставаше дума за срещи и разпади, за „пропадане във времето“ — виждах отново майка си, застанала пред музея в един миг, когато потокът на времето потрепва и светлината се променя по странен начин, за предположения, пърхащи на прага на едно неизмеримо сияние. Произволният случай, който може да промени всичко — а може и да не го промени.

Водата от чешмата в банята горе беше толкова силно хлорирана, че не ставаше за пиене. Нощем сухият вятър търкаляше боклуци и бирени кутии по улицата. Хоуби ми беше обяснявал, че мокротата и влагата са най-страшното нещо на света за старинните вещи; беше ми показал как дървото на стария стоящ часовник, по който работеше, когато заминах, бе изгнило отдолу от влага („Някой е плискал вода с кофи по каменните подове, и сега виждаш ли колко меко, колко износено е това дърво?“).

„Пропадане във времето“ — възможност събитията да бъдат видени два или повече пъти. Точно както ритуалите на баща ми, неговите системи на залагане, всичките му оракули и магии се основаваха на практическото съзнание за наличие на невидими модели, така и експлозията в Делфт беше част от сложни, взаимосвързани събития, рикоширали в настоящето. Мисълта за множеството възможни изходи от дадена ситуация беше зашеметяваща. „Парите са без значение“, казваше баща ми. „Парите са символ на енергията, разбираш ли? Зависи успяваш ли да я проследиш, да проследиш движението на шанса.“ Щиглецът ме наблюдаваше упорито, с блестящи, нетрепващи очи. Дървената плоскост беше малка, „размерите й едва надхвърлят тези на лист с формат А4“, както пишеше в една от моите книги за изкуството, въпреки че всички тези дати и размери, мъртвата информация, съдържаща се в книгите, нямаха стойност, също както нямаха стойност и предвижданията в спортните страници, когато „Пакърс“ дръпнеха напред с две точки в последната четвърт, а снегът започнеше да застила игрището с тънка ледена покривка. Картината, нейното вълшебство, усещането, че е жива — това бе същото като онзи странен, нереален миг, когато заваляваше сняг и падащите снежинки се въртяха в зеленикавата светлина пред обективите, когато мачът изгубваше значение, все едно бе кой побеждава и кой губи, оставаше само желанието да пиеш с очи тази безмълвна, брулена от вятъра сцена. Когато гледах картината, преживявах подобно съсредоточаване в една точка: трепкащ, озарен от слънцето миг, съществуващ сега и завинаги. Само от време на време забелязвах верижката около крачето на птичката, рядко се замислях колко жесток е бил животът към това същество — пърхащо с криле само за няколко мига и после принудено да кацне отново на същото място, без никаква надежда.