Дона Тарт
Щиглецът (74)

III.

Много други, по-свестни момичета на нашата възраст харесваха Борис — и най-вече Сафи Касперсен, която беше датчанка, говореше английски с префинен британски акцент, изпълнявала беше малка роля в една от постановките на „Сирк дю Солей“ и беше много подчертано най-красивото момиче от випуска. Сафи учеше с нас английски за напреднали (беше говорила в час интересни неща за „Сърцето е самотен ловец“) и въпреки че я имаха за надменна, тя харесваше Борис. Беше ясно за всички. Смееше се, когато той се шегуваше, гледаше го в захлас, когато се озоваваха в една дискусионна група, и разговаряше ентусиазирано с него из коридорите — а Борис й отговаряше също така оживено, жестикулирайки по своя руски маниер. И все пак — кой знае защо — тя като че ли никак не го привличаше.

— Но защо? — питах го. — Тя е най-красивото момиче от випуска ни.

Винаги бях смятал, че датчаните са високи и руси, но Сафи беше дребна брюнетка, приличаше на излязла от приказка и това нейно качество се подчертаваше от блещукащия сценичен грим на професионално направената нейна снимка, която бях виждал.

— Хубава е, да. Но не е много секси.

— Борис, тя е страхотно секси. Да не си откачил?

— Е, освен това прекалено много се старае — каза Борис и седна до мен с бира в ръка, посягайки с другата да вземе цигарата от мен. — Прекалено е благонадеждна. Непрекъснато учи или репетира, все такива неща. Котку — той издиша облак дим и ми върна цигарата, — тя е като нас.

Мълчах. Как бях успял да стигна от отличник по всички предмети дотам, че да ме включват в една категория с отхвърлен от всички парий като Котку?

Борис ме смушка.

— Струва ми се, че ти самият я харесваш. Сафи.

— Не, не бих казал.

— Харесваш я. Покани я да излезе с теб.

— Да, може — казах, макар да знаех, че няма да се осмеля. В предишното ми училище чужденците и пристигналите по програми за обмен ученици се държаха кротко настрана, и там момиче като Сафи би било по-достъпно, но във Вегас тя беше прекалено популярна, заобиколена от прекалено много хора — а пък съществуваше и друг съществен проблем: къде бих могъл да я заведа? В Ню Йорк би било лесно: можех да я заведа да караме кънки, на кино или в планетариума. Но трудно можех да си представя как Сафи Касперсен диша лепило или пие бира от кутия в хартиен плик на детската площадка, или изобщо върши някое от нещата, които вършехме ние двамата с Борис.