Дона Тарт
Щиглецът (73)

II.

Хадли, бъбривката, която носеше яке в цветовете на училището и седеше до мен в час по американска история, сбръчка нос, когато я попитах за харесваното от Борис по-голямо момиче.

— Тази ли? — каза тя. — Пълна курва. — По-голямата сестра на Хадли, Джан, била в един клас с Кайла, Кайли или както там й беше името. — Чувах, че майка й била направо професионална проститутка. Приятелят ти да внимава да не си лепне някоя болест.

— Брей — казах, стъписан от ожесточението й, макар че всъщност може би не трябваше да бъда. Хадли, дъщеря на военен, беше в плувния отбор на училището и пееше в училищния хор; имаше нормално семейство с трима братя и ваймаранер на име Гретхен, беше си го донесла от Германия, а баща й й се караше, ако закъснееше след определения от него час.

— Не се занасям — каза Хадли. — Прави го с гаджетата на други момичета — и със самите момичета, изобщо с когото й падне. При това, струва ми се, пуши трева.

— О! — отвърнах. Нито едно от изредените обвинения не беше в моите очи задължително основание да не харесвам Кайли или нещо подобно, особено като се вземе предвид, че през последните месеци двамата с Борис се бяхме посветили сериозно на пушенето на трева. Но онова, което ме притесняваше — и то много — беше начинът, по който Котку (ще продължа да я наричам с прякора, който й бе дал Борис, защото вече не помня истинското й име) с внезапната си намеса практически бе придобила пълна власт над Борис.

Първоначално беше зает в петъчните вечери. После — през целия уикенд, при това не само вечер, но и през деня. Много скоро вече говореше само за нея — Котку това, Котку онова, и докато се усетя, ние двамата с Попър вечеряхме и гледахме телевизия сами.

— Не е ли удивителна? — попита ме отново Борис, след като я беше довел за първи път у нас — вечерта се оказа крайно неуспешна, просто и тримата се надрусахме така, че почти не можехме да се движим, а после двамата се търкаляха на дивана долу, докато аз седях на пода с гръб към тях и се опитвах да се съсредоточа върху филма „До краен предел“, който повтаряха по телевизията. — Какво ще кажеш?

— Ами, как да кажа… — Какво очакваше да чуе той от мен? — Тя те харесва, няма спор.

Той се размърда неспокойно. Седяхме отвън, при басейна, въпреки че беше прекалено хладно и ветровито, за да плуваме.

— Не, наистина! Какво мислиш за нея? Кажи ми истината, Потър — настоя той, когато аз се поколебах.

— Не знам — казах неуверено, а после — защото той продължаваше да се взира в мен, допълних: — Честно? Наистина не знам, Борис. Вижда ми се малко безразсъдна.

— Така ли? Това лошо ли е?

В тона му се долавяше искрено любопитство — не беше нито гневен, нито саркастичен.

— Е — казах стъписан, — може и да не е.

Борис, зачервен от водката, постави ръка на сърцето си.

— Обичам я, Потър. Наистина. Това е най-истинското нещо, което се е случвало през живота ми.

Почувствах се толкова неловко, че извърнах очи.

— Малка кльощава вещица! — Той въздъхна щастливо. — Когато я прегърна, усещам костите й, лека е като перце. — Озадачаваше ме това, че Борис явно харесваше Котку заради много от нещата, които аз намирах за обезпокоителни: това нейно дръгливо тяло на улична котка, за нейната настоятелна, жалка зрелост. — И е толкова смела и умна, с такова голямо сърце! Искам само да се грижа за нея и да я пазя от онзи тип, Майк, нали знаеш?

Сипах си безмълвно още водка, въпреки че всъщност не биваше да продължавам да пия. Тази история с Котку ме озадачаваше допълнително, защото — както ме бе уведомил самият Борис с недвусмислени нотки на гордост — Котку вече си имаше гадже: някакъв двайсет и шест годишен тип на име Майк Макнат, който имал мотор и работел за фирма, занимаваща се с почистване на басейни.

— Чудесно — бях казал малко по-рано, когато Борис ми беше съобщил тази новина. — Трябва да го докараме тук да помага с почистването.

Беше ми омръзнало да се грижа за басейна — задача, която се падаше почти изцяло на мен — особено защото препаратите, които Ксандра носеше у дома, никога не бяха от подходящия вид или в необходимото количество.

Борис избърса очи с опакото на ръката си.

— Положението е сериозно, Потър. Струва ми се, че тя се бои от него. Иска да скъса с него, но я е страх. Опитва се да го убеди да постъпи в армията.

— Ти по-добре внимавай този тип да не ти вдигне мерника.

— На мен? — Той изпръхтя презрително. — Аз се безпокоя за нея! Толкова е мъничка! Тежи осемдесет и един фунта!

— Да, да. — Котку твърдеше, че страда от „гранична форма на анорексия“ и винаги можеше да изкара от равновесие Борис с твърденията си, че не е яла нищо цял ден.

Борис ме перна отстрани по главата.

— Прекалено много време седиш тук сам — каза той, отпусна се до мен и потопи крака в басейна. — Ела довечера у Котку. И доведи някого.

— Като например…?

Борис сви рамене.

— Какво ще кажеш за онази оперена блондинка, подстриганата като момче, до която седиш в час по история? Плувкинята?

— Хадли? — поклатих глава. — Няма начин.

— Да! Ще стане! Защото тя е навита! Абсолютно сигурно ще дойде!

— Вярвай ми, това не е добра идея.

— Аз ще я попитам от твое име! Хайде де. Тя се държи приятелски с теб, все бърбори. Да й се обадим ли?

— Не! Не е в това… престани — казах, дръпвайки го за ръкава, когато той понечи да стане.

— Не ти стиска!

— Борис. — Той вече вървеше към къщата, за да се обади по телефона. — Недей. Говоря сериозно. Тя няма да дойде.

— И защо?

Предизвикателният му тон ме подразни.

— Наистина ли искаш да знаеш? Защото… — канех се да кажа „Защото Котку е курва“, което беше самата истина, но вместо това казах: — Виж какво, Хадли е в списъка на отличниците, нали разбираш. Надали ще поиска да кисне у Котку.

— Какво? — Борис се завъртя рязко назад, възмутен. — Тази кучка! Какво е казала?

— Нищо. Просто…

— О, да, казала е! — Той се връщаше бързо към басейна. — По-добре ще е да ми кажеш.

— Хайде, стига, нищо няма. Успокой се, Борис — допълних, когато видях колко беше гневен. — Котку е много по-голяма. Дори не са в един випуск.

— Чипоноса мръсница! Какво й е направила Котку?

— Успокой се — погледът ми падна върху бутилката водка, която, осветена от един чист, бял слънчев лъч, приличаше на светла сабя. Той беше пил прекалено много, а последното, което исках, беше да се скараме. Но аз самият бях прекалено пиян, за да намеря някаква смешна или непринудена реплика, с която да го отклоня от темата.