Дона Тарт
Щиглецът (72)

I.

През следващата година бях толкова зает с опити да пропъждам от мислите си спомените за Ню Йорк и предишния ми живот, че почти не забелязвах как минава времето. Дните се редяха еднакви, без смяна на сезони, под палещите лъчи на слънцето: сутрешен махмурлук в автобуса за училище, гърбовете ни — болезнено зачервени, защото сме заспали край басейна, острата петролна миризма на водката и мирисът на мокро куче и хлор, който постоянно се носеше от Попър. Борис ме учеше да броя, да питам за пътя и да предлагам питие на руски, също така търпеливо, както ме бе учил да псувам. „Да, моля, с удоволствие.“ „Благодаря ви, много мило от ваша страна.“ „Говорите ли вы по английский?“ Говорите ли английски? „Я немного говорю по русски“. Говоря малко руски.

И зиме, и лете, през деня грееше ослепително слънце; пустинният въздух изгаряше ноздрите ни и дращеше пресъхналите ни гърла. Всичко беше смешно; всяко нещо ни караше да избухваме в смях. Понякога, точно преди залез, когато небесната синева започваше да преминава във виолетово, виждахме необуздани, обрамчени с електрикови тонове златистобели облаци, като от картина на Максфийлд Париш, да се търкалят над пустинята — като Божественото откровение, повело мормоните на запад. „Говорите медленно“, казвах, говорете бавно, и „Повторите, пожалуйста“. Повторете, моля. Но ние до такава степен бяхме настроени на еднакви честоти, че нямаше нужда да говорим, ако не ни се искаше; знаехме как да се докараме взаимно до истеричен пристъп на смях само с повдигане на вежда или изкривяване на устни. Нощем седяхме с кръстосани крака на пода, оставяйки мазни отпечатъци от пръсти по учебниците си. Благодарение на хранителния си режим изглеждахме болни от недохранване, по краката и ръцете ни се появяваха светлокафяви петна — недостиг на витамини, каза медицинската сестра в училище, направи и на двама ни по една болезнена инжекция в задника и ни даде шарени бурканчета с желирани детски витамини. („Боли ме задникът“, каза Борис, потривайки се отзад, и започна да ругае металните седалки на училищния автобус.) От многото плуване бях в лунички от глава до пети; в косата ми (която никога след това не е била толкова дълга) имаше кичури, изсветлели от химикалите в басейна, и общо взето се чувствах добре, макар че все още чувствах в гърдите си тежест, която никога не изчезваше, и зъбите ми бяха почнали да се развалят от многото сладкиши и бонбони, които ядяхме. Като изключим това, бях добре. И така времето минаваше доста щастливо; но после — малко след петнайсетия ми рожден ден — Борис се запозна с едно момиче на име Котку; и всичко се промени.

Името Котку я правеше по-интересна, отколкото беше всъщност; но това не беше истинското й име, а само галено прозвище („сладурче“ на полски), което й бе измислил Борис. Фамилното й име беше Хъчинс; а истинското й собствено име беше нещо от рода на Кайли или Кийли или Кейли; освен това бе прекарала целия си живот в Кларк Каунти, Невада. Въпреки че ходеше в същото училище като нас и беше само с една година напред, беше много по-голяма — от мен беше по-голяма с цели три години. Очевидно Борис й беше хвърлил око от доста време, но аз не я бях забелязал до онзи следобед, когато той се тръшна на пода до леглото ми и заяви:

— Влюбен съм.

— О, така ли? И в кого?

— Онова гадже от групата, в която изучаваме гражданско образование. Оная, от която купих малко трева. Искам да кажа, тя при това е на осемнайсет, представи си! Боже, колко е красива!

— Имаш трева?

Той замахна на шега и ме удари по рамото; знаеше къде ми е най-слабото място, точно под лопатката — можеше да ме накара да изпищя, ако забиеше пръсти там. Но аз не бях в настроение и го ударих силно.

— Ох! Майната ти! — извика Борис и се търколи на една страна, потривайки с пръсти челюстта си. — Това пък защо го направи?

— Надявам се да те заболи — отвърнах. — Къде е тази трева?

Не разговаряхме повече за любовните интереси на Борис, поне този ден не, но след няколко дни, когато излязох от час по математика, го видях надвесен над същото момиче при шкафчетата. Борис не беше особено висок за възрастта си, но момичето беше много дребно, независимо от това, че изглеждаше много по-голяма от нас; с плоски гърди, кльощави бедра, високи скули, с триъгълно лице с остри черти и мазна кожа. Пиърсинг на носа. Черна тениска без ръкави. Белещ се черен лак на ноктите; черна коса с оранжеви кичури; безизразни, светли, синьо-зеленикави очи, силно подчертани с черен молив. Тя несъмнено беше яка — дори суперяка; но погледът, който плъзна по мен, будеше тревога, у нея имаше нещо, което напомняше на заядлива сервитьорка в закусвалня или злонравна детегледачка.

— Е, какво ще кажеш? — попита нетърпеливо Борис, когато ме настигна след училище.

Свих рамене.

— Бива я, струва ми се.

— Струва ти се?

— Е, Борис — ами тя изглежда горе-долу на двайсет и пет.

— Знам! Това е супер! — отвърна той като в шемет. Осемнайсетгодишна! И прилича на пълнолетна! Няма проблем да купува пиене! Пък и цял живот е живяла в този щат, знае на кои места не проверяват дали си пълнолетен.