Дона Тарт
Щиглецът (71)

XXVIII.

Въпреки че живеех в Лас Вегас вече почти половин година, за четвърти или пети път се озовавах на „Стрип“ — а Борис (когото движението по нашата малка орбита между училището, мола и дома удовлетворяваше напълно) практически изобщо не беше стъпвал в истинския Вегас. Зяпахме удивени неоновите водопади, електрическата светлина, грееща, пулсираща, лееща се и бълбукаща навсякъде около нас, а вдигнатото нагоре лице на Борис ставаше ту червено, ту златно в безумния порой от светлини.

Когато влязохме в хотел „Венишън“, видяхме истински канал, с истинска, миришеща на химически препарати вода, по която плаваха гондоли, оперни певци в сценични костюми пееха Stille Nacht и Ave Maria под изкуствено небе. Двамата с Борис се тътрехме, обзети от неловкост, чувствахме се зле облечени, влачехме крака, прекалено зашеметени, за да възприемем всичко това. Баща ми беше резервирал маса в един луксозен италиански ресторант, чиито стени бяха покрити с дъбова ламперия — аванпост на по-прочутия ресторант със същото име в Ню Йорк.

— Поръчвайте всичко, каквото ви се иска — каза баща ми, издърпвайки стол, за да седне Ксандра. — Аз черпя. Отпуснете му края.

Изпълнихме буквално инструкциите му. Ядохме флан от аспержи с лучен винегрет; пушена сьомга; карпачо от пушена треска; паста „перчатели“ с артишок и черни трюфели; хрупкав костур с шафран и зелен фасул; стек на скара, задушени ребърца; и пана кота, и тиквен сладкиш, и сладолед със смокини за десерт. Тази вечеря водеше с много дължини в моята класация за най-вкусно ядене, не бях ял нищо подобно от месеци, а може би и никога; а Борис — който изяде сам две порции треска — беше изпаднал в екстаз.

— Ах, прекрасно — каза той за петнайсети път, почти мъркайки, когато хубавата млада сервитьорка донесе още една чиния с бонбони и бишкоти за кафето. — Благодаря ви! Благодаря ви, господин Потър, Ксандра — каза той отново. — Беше много вкусно.

Баща ми — който не беше ял много в сравнение с нас (Ксандра също не яде много) — побутна чинията си настрана. Косата на слепоочията му беше влажна, а лицето му беше толкова яркочервено, че почти светеше.

— Благодарете на онзи дребен китаец с шапка на „Чикаго Къбс“, който цял следобед залагаше с мен срещу банката — каза той. — Боже мили, имах чувството, че не можем да изгубим. — В колата той вече ни беше показал неочакваната голяма печалба: тлъстата пачка стодоларови банкноти, свита на руло и стегната с ластик. — Печелившите карти идваха неспирно. Щастливо разположение на Меркурий, а и луната беше висока. Искам да кажа — беше магия. Знаете ли, понякога около масата се появява светлина, някакво видимо сияние, и съзнаваш, че то се излъчва от теб, разбирате ли? Ти си светлината! Там има едно фантастично крупие, Диего, обичам този Диего — искам да кажа, луда работа, той досущ прилича на Диего Ривера, художника, само че облечен в суперелегантен шибан смокинг. Разказвал ли съм ви за този Диего? Работи в казино „Фламинго“^[1] от четиридесет години, още от старите времена. Едър, пълен, страхотен тип. Мексиканец, нали разбирате. А как светкавично се плъзгат ръцете му, и онези огромни пръстени — той раздвижи пръсти — бакаРРРа! Господи, колко обичам тези стари мексиканци в залата за бакара, имат такъв страхотен стил! Плесенясали, елегантни старци, дори пълнотата им отива, разбирате ли? Така или иначе, ние бяхме на масата на Диего, двамата с онзи китаец, той също беше страшно забавен, с очила с рогови рамки, не разбира и дума английски, знаете, и само повтаря „Сан Бин! Сан Бин!“, налива се с онзи идиотски жасминов чай, който те пият, на вкус е като пепел, но обичам миризмата, това е миризмата на късмета, и беше невероятно — така ни вървеше, Боже мили, и всички онези китайки, които се бяха наредили зад нас, печелехме всяка ръка… Как мислиш — обърна се той към Ксандра — дали става да ги заведа в залата за бакара, за да ги запозная с Диего? Сигурен съм, че той страшно ще им хареса. Питам се дали е още на смяна. Какво ще кажеш?

— Той няма да е тук. — Ксандра изглеждаше добре, очите й блестяха, беше оживена — с къса кадифена рокля и сандали, обсипани с камъчета, червилото й беше по-червено от онова, което носеше обикновено. — Не сега.

— Понякога в празнични дни той взема две смени една след друга.

— О, на тях няма да им се иска да ходят дотам. Цяло пътешествие е. Ще мине половин час, докато стигнете дотам през етажа с казината и после обратно дотук.

— Да, но аз съм убеден, че ще му бъде приятно да се запознае с моите хлапета.

— Да, сигурно — съгласи се Ксандра, плъзгайки пръст по ръба на чашата с вино. В основата на шията й проблясваше окачената на верижка мъничка златна гълъбица. — Той е симпатичен човек. Само че, Лари, говоря сериозно, знам, че не се вслушваш в това, което ти говоря, но ако започнеш да се сближаваш прекалено с крупиетата, току-виж някой ден, когато отидеш там, те посрещнала охраната.

Баща ми се разсмя.

— Божичко! — каза той ликуващо, плясвайки по масата така шумно, че аз трепнах. — Ако не знаех, че е невъзможно, бих си казал, че Диего наистина ни помагаше днес на масата. Искам да кажа, може и така да е било. Бакара и телепатия! Накарайте вашите съветски специалисти да проучат този въпрос — каза той на Борис. — Това ще оправи икономиката ви там.

Борис се покашля леко и вдигна чашата си с вода.

— Извинете, може ли да кажа нещо?

— Дойде ли вече време за речи? Може би трябваше всички да си подготвим тостове?

— Благодаря на всички ви, че бяхме заедно. Желая на всички нас здраве и щастие, и да бъдем живи до следващата Коледа.

В последвалото изненадано мълчание се чу как в кухнята гръмна шампанско, после избухна смях. Тъкмо бе минало полунощ: от две минути вече беше Коледа. После баща ми се облегна назад на стола си и се разсмя.

— Весела Коледа! — извика той, извади от джоба си кутия с някакво бижу и я плъзна по масата към Ксандра, и две купчинки двайсетдоларови банкноти (По петстотин долара! На всеки!), които побутна по масата към Борис и към мен. И въпреки че през тази нощ в контролираната температура на казиното, където нямаше часовници, думи като „ден“ и „Коледа“ звучаха доста безсмислено, сред силния звън на чашите представата за щастие като че ли вече не изглеждаше толкова фатална и обречена.