Дона Тарт
Щиглецът (70)

XXVII.

Макар че баща ми се бе привързал много към Борис, аз постоянно се опитвах да отклоня вниманието му от факта, че Борис на практика се беше пренесъл да живее у нас — задачата не беше трудна, защото хазартът и наркотиците до такава степен притъпяваха съобразителността му, че ако бях докарал рис горе в спалнята си, той можеше и да не забележи. Преговорите с Ксандра бяха малко по-трудни, тя бе по-склонна да се оплаква от допълнителните разходи, независимо от количеството крадени пакетирани храни, с които Борис допринасяше за издръжката на домакинството. Когато тя си беше у дома, той си седеше горе и гледаше да не й се пречка, мръщеше се съсредоточено над „Идиот“ на руски или слушаше музика на моите колонки. Носех му бира и храна отдолу и се научих да му правя чай така, както го харесваше: врял, с три бучки захар.

Междувременно Коледа вече наближаваше, макар това съвсем да не личеше по времето: нощем захладняваше, но през деня беше слънчево и топло. Когато задухаше вятър, чадърът край басейна понякога изплющяваше така, че звукът напомняше на пистолетен изстрел. Нощем се виждаха светкавици, но дъжд нямаше; а понякога пясъкът се вдигаше от земята и прелиташе на малки вихрушки, които се стрелкаха насам-натам по улиците.

Мисълта за предстоящите празници ме потискаше, макар че Борис приемаше нещата с безразличие.

— Всичко това е за малките деца — каза той презрително, облегнал се на лакти в леглото ми. — Елха, играчки. Ние ще си направим собствен праздник на Бъдни вечер. Какво ще кажеш?

— „Праздник“?

— Ами разбираш ли, нещо като празничен купон. Не истинска бъднивечерска трапеза, просто една хубава вечеря. Ще сготвим нещо хубаво — може да поканим баща ти и Ксандра. Мислиш ли, че ще искат да вечерят с нас?

За мое голямо учудване баща ми — и дори Ксандра — изглежда бяха във възторг от тази идея (подозирам, че в случая с баща ми това се дължеше на факта, че думата „праздник“ му доставяше удоволствие, и той обичаше да кара Борис да я казва). На двайсет и трети двамата с Борис отидохме на пазар, с истинските пари, които баща ми ни беше дал (за щастие, защото супермаркетът, в който ходехме обикновено, беше прекалено пълен с хора, пазаруващи за празниците, за да можем да крадем спокойно), и се прибрахме у дома с картофи, пиле, куп неапетитни на вид продукти (кисело зеле, гъби, грах, сметана) за някакво полско празнично ястие — Борис твърдеше, че знаел как се приготвя; купихме и черни хлебчета (Борис настояваше за черен хляб; казваше, че белият бил съвсем неподходящ за това ястие); половин килограм масло; туршия и някакви коледни сладкиши.

Борис беше обявил, че вечерята ще започне, когато на небето се появи първата звезда — Витлеемската. Само че ние бяхме свикнали да готвим за себе си, а не за други, и съответно се забавихме. На Бъдни вечер, към осем часа вечерта, киселото зеле беше готово, а пилето (което готвехме според инструкциите на опаковката) трябваше да е готово след десет минути, когато баща ми — подсвирквайки „Deck the Halls“^[1] — се появи и потропа развеселено с кокалчетата на пръстите си по един от кухненските шкафове, за да привлече вниманието ни.

— Хайде, момчета! — каза той. Лицето му беше зачервено и лъснало, говореше много бързо и отсечено, с напрегнат тон, който познавах отлично. Беше облякъл един от старите си, елегантни нюйоркски костюми на „Долче и Габана“, но нямаше вратовръзка, яката на ризата му беше разкопчана. — Вървете да се срешите и да се поизлъскате малко. Ще заведа всички на вечеря. Нямаш ли някакви по-прилични дрехи, Тио? Не може да нямаш.

— Но… — изгледах го с безпомощен гняв. Това беше типично за баща ми — да се появи наперено отнякъде и да промени плановете в последния момент.

— Е, хайде де. Пилето може да почака. Нали? Сигурен съм, че може — говореше като картечница. — Може да приберете и останалите неща в хладилника. Ще го изядем утре, на коледния обяд — нали още ще бъде „праздник“? Или само Бъдни вечер е „праздник“? Бъркам ли нещо? Е, добре, тогава ще празнуваме нашия… Коледен ден. Нова традиция. Вчерашното ядене така или иначе е по-вкусно. Слушайте, ще бъде фантастично. Борис — той вече извеждаше Борис вън от кухнята, — кой номер ризи носиш, другарю? Не знаеш? Имам едни стари ризи от „Брук Брадърс“, би трябвало да ти ги дам всъщност всичките, не ме разбирай погрешно, ризите са страхотни, сигурно ще ти стигат до коленете, но пък на мен яките са ми малко тесни, а ако запретнеш ръкавите, ще изглеждат чудесно…