Дона Тарт
Щиглецът (7)

Глава 2.
Урок по анатомия

Когато бях малък, четири-петгодишен, най-големият ми страх беше, че някой ден майка ми може да не се прибере от работа. Събирането и изваждането бяха полезни само дотолкова, доколкото ми помагаха да следя движението й (колко минути остават до момента, когато тя ще си тръгне от офиса? колко минути ще й трябват, за да стигне пеш от офиса до спирката на метрото?), и дори преди да се науча да броя, ме измъчваше страстното желание да разбера как да разчитам циферблата на часовника: отчаяно разучавах тайнствения кръг, очертан с молив върху картонена чиния — успеех ли веднъж да го разгадая, това щеше да ми помогне да разчета схемата на нейното излизане и прибиране. Обикновено тя се прибираше точно в часа, в който бе обещала да си дойде, затова, ако закъснееше и с десетина минути, аз започвах да се притеснявам; забавеше ли се повече, сядах на пода до входната врата на апартамента като кученце, което е било оставено само прекалено дълго, наострил уши да чуя бученето на асансьора, наближаващ нашия етаж.

Докато бях в началното училище, почти всеки ден по новините на Канал 7 чувах неща, които будеха у мен тревога. Ами ако някой тип в мръсни работни дрехи решеше да бутне майка ми върху релсите, докато тя чакаше влака в шест часа? Или я придърпаше в някой тъмен вход и я намушкаше, за да открадне портфейла й? Ами ако тя изпуснеше сешоара си във ваната, или я блъснеше велосипед, точно когато минава пред някоя кола, или ако зъболекарят обърка упойката, която й дава, и тя умре, както се беше случило с майката на един мой съученик?

Мислите за всичко, което можеше да се случи с майка ми, бяха особено ужасяващи, защото баща ми беше толкова ненадежден човек. Бих казал, че определението „ненадежден“ е доста дипломатично. Дори когато беше в добро настроение, му се случваше да изгуби чека със заплатата си или да заспи, оставяйки входната врата на апартамента отворена, защото пиеше. А когато беше в лошо настроение — тоест през по-голямата част от времето — очите му бяха зачервени, кожата му — лепкава от пот, а костюмът му — толкова измачкан, сякаш се беше търкалял с него по пода, и излъчваше някаква неестествена неподвижност, сякаш бе под налягане и всеки момент можеше да се пръсне.

Макар да не разбирах защо се чувства толкова зле, за мен беше ясно, че причина за нещастието му сме ние. Майка ми и аз опъвахме нервите му. Заради нас бе приел работа, която не понасяше. Всичко, което вършехме, го дразнеше. Особено подчертано не понасяше моята близост, не че се случваше често да съм близо до него: сутрин, докато се приготвях за училище, той седеше с кафето си мълчаливо, с подпухнали очи, държеше пред себе си „Уолстрийт Джърнъл“, халатът му беше отворен, косата му стърчеше на кичури, а понякога ръцете му трепереха така, че разплискваше чашата, поднасяйки я към устните си. Когато влезех, започваше да ме следи напрегнато и ноздрите му се издуваха, ако започнех да вдигам много шум с приборите или купичката с овесени ядки.

Като изключим тази повтаряща се ежедневно неловка ситуация, аз го виждах много рядко. Той не вечеряше с нас, не идваше на празниците в училище; не играеше и не разговаряше кой знае колко с мен, когато си беше у дома; всъщност той рядко се прибираше преди да съм си легнал, а понякога — особено в дните, когато вземаше заплатата си, тоест на всеки две седмици, в петък — той се прибираше с трополене едва към три-четири часа сутринта, блъскаше входната врата, изпускаше чантата си на пода, движеше се така хаотично, блъскайки се с трясък във всичко наоколо, че аз понякога се будех ужасѐн, взирах се в светещите на тъмно звезди, налепени на тавана като в планетариум и се питах дали в апартамента ни не е влязъл убиец. За щастие, когато той беше пиян, стъпките му постепенно се забавяха в изнервящ каданс — стъпки като на чудовището на Франкенщайн, така си мислех тогава, предпазливи и тежки, с разделящи ги абсурдно дълги паузи, но веднага щом разберях, че онзи, който се блъска тежко в тъмното, е просто той, а не някой сериен убиец или психопат, отново се унасях в неспокоен сън. На следващия ден, събота, майка ми и аз успявахме да се измъкнем от апартамента, преди той да се събуди, потънал в пот, усукал се в чаршафите на канапето. Ако не успеехме, се налагаше да прекараме целия ден, пристъпвайки на пръсти, обзети от страх да не затворим някоя врата прекалено шумно или изобщо да го обезпокоим по някакъв начин, а той стоеше с каменно лице пред телевизора, с бутилка от китайската бира, която си бе поръчал от ресторанта наблизо, и гледаше с изцъклен поглед спортните новини с изключен звук.

Затова и ние с майка ми не се обезпокоихме особено, когато се събудихме една събота и установихме, че изобщо не се е прибирал. Едва в неделя започнахме да се тревожим, и дори тогава не се тревожехме така, както би могло да се очаква; беше началото на университетския футболен сезон; почти сигурно бе, че е заложил на някои от мачовете и ние предполагахме, че се е качил на някой автобус за Атлантик Сити^[1], без да ни каже. Чак на следващия ден, когато ни се обади Лорета, секретарката на баща ми, и ни каза, че той не се е появил на работа, започна да става ясно, че има нещо по-сериозно. В страха си, че той може да е бил обран или убит, когато се е прибирал пиян от някоя кръчма, майка ми се обади в полицията; и ние двамата прекарахме няколко напрегнати дни в очакване някой да се обади по телефона или да почука на вратата. После, към края на седмицата, пристигна набързо написана бележка от баща ми (с пощенско клеймо от Нюарк, Ню Джърси), в която ни уведомяваше с нервни драскулки, че потегля, за да „започне нов живот“ на място, което не споменаваше. Спомням си как обмислях думите „нов живот“, като че ли те наистина биха могли да ми разкрият нещо за мястото, на което бе отишъл; защото, след като бях врънкал, хленчил и досаждал на майка ми цяла седмица, тя накрая се беше съгласила да ми даде да видя писмото („Е, добре“, беше казала тя, бе отворила чекмеджето на бюрото си и го бе извадила оттам, „не знам какво очаква той да ти кажа, така че ще е най-добре да научиш за станалото от него.“) Хартията, на която бе написано писмото, беше хотелска — на хотел от веригата „Дъбълтрий Ин“ край летището. Надявах се писмото да съдържа ценни указания за местонахождението му, но вместо това бях поразен от краткостта му (четири-пет реда) и от това колко припряно, пренебрежително, безразлично беше надраскано, както се пише бележка, когато бързаш да отидеш в бакалницата.

В много отношения изчезването на баща ми от нашия живот носеше облекчение. Няма съмнение, че на мен той не ми липсваше особено, а и майка ми като че ли не тъгуваше по него, но се натъжи, когато се наложи да освободи икономката ни, Чинция, защото нямаше с какво да й плаща (Чинция се бе разплакала и бе предложила да остане и да работи без пари; но майка ми й намери почасова работа в същата сграда, и сега тя работеше за една млада двойка с бебе; горе-долу веднъж седмично тя се отбиваше на кафе при майка ми, все в същата престилка, която носеше над дрехите си, когато чистеше). Без много драматизъм снимката на баща ми — по-млад, загорял, застанал в горната част на някаква ски писта — бе смъкната от стената, и бе подменена с друга, на която се виждахме ние с майка ми в Сентръл Парк. Майка ми оставаше будна до късно нощем, прехвърляйки сметки с калкулатор. Въпреки че наемът на апартамента беше утвърден от общината и не можеше да се променя, свързването на двата края без заплатата на баща ми беше ежемесечно приключение, тъй като, какъвто и да бе животът, който бе запланувал за себе си, той очевидно не предполагаше изплащане на издръжка за сина му. Общо взето, ние нямахме нищо против да перем сами дрехите си в пералнята в мазето, да ходим на кино на дневни, вместо на по-скъпите вечерни прожекции, да ядем вчерашно печено и да си вземаме за вкъщи евтина китайска храна (макарони, яйца „фу йънг“), да броим дребни монети и да ги събираме за автобусни билети. Но през онзи ден, докато се влачех към къщи от музея — мокър, премръзнал, с толкова силно главоболие, че достигаше чак до зъбите — ми хрумна, че сега, когато баща ми вече не беше с нас, никой на този свят няма да се загрижи особено за майка ми и мен; никой не седеше у дома и не се питаше къде се губим цяла сутрин и защо не сме се обаждали. Където и да беше той, някъде сред своя Нов Живот (в тропиците или прериите, в някое малко скиорско градче или в някой от големите градове на Америка), той със сигурност беше прикован към телевизора, лесно беше да си представя, че може би започва дори малко да се изнервя и вълнува, както му се случваше някога, когато гледаше впечатляващи новинарски репортажи, които нямаха нищо общо с него — за урагани и мостове, рухнали в някой далечен щат. Но дали щеше да се разтревожи дотолкова, че да се обади, за да провери как сме? Вероятно не — също както не би се обадил и в някогашния си офис, за да разбере какво става, въпреки че вероятно щеше да се замисли за бившите си колеги, които работеха в центъра на града и да се запита как ли са всички онези писарушки и виртуози на сметалото (както ги наричаше той) в небостъргача на „Парк авеню“ №101. Дали секретарките се бяха уплашили, дали не бяха събрали снимките от бюрата си, дали не бяха свалили обувките с токове, сложили маратонките си и тръгнали към дома? А може би се бяха струпали на четиринайсетия етаж, в унило подобие на парти, може би хората си поръчваха сандвичи и се събираха край телевизорите в конферентните зали?

Въпреки че пътят към къщи ми се стори безкраен, не си спомням много от него, освен сивата, студена атмосфера на забуленото от дъжда Медисън авеню — чадъри се люшкаха, тълпите по тротоарите се движеха като безмълвен поток към центъра, напомняха ми на онова безлико гъмжило, което бях виждал на черно-белите снимки от банковите фалити и опашките за хляб от трийсетте години. Заради главоболието и дъжда за мен светът се бе свил до такъв тесен, малък кръг, че не бях в състояние да видя много повече от присвитите гърбове на хората пред мен на тротоара. Всъщност главата ме болеше толкова силно, че почти не виждах накъде вървя; няколко пъти едва не ме блъснаха коли, когато стъпвах на пешеходната пътека, без да погледна към светофара. Като че ли никой не знаеше какво точно се е случило, макар че от гърмящото радио в паркирано такси дочух думите „Северна Корея“, а от неясните разговори на минувачите долових думите „Иран“ и „Ал Кайда“. Един кльощав чернокож мъж с коса на плитчици, мокър до кости от дъжда, крачеше напред-назад пред музея „Уитни“, забиваше юмруци във въздуха и крещеше, без да се обръща конкретно към някого: „Стягай се, Манхатън! Осама бин Ладен ни друсна отново!“.

Макар че се чувствах отпаднал и ми се искаше да седна някъде, успявах някак да накуцвам с неуверени крачки напред като силно повредена механична играчка. Полицаи жестикулираха; полицаи свиркаха и насочваха хората насам-натам. Вода се стичаше от върха на носа ми. Отново и отново, докато примигвах, за да пропъждам дъждовните капки от очите си, в ума ми се въртеше една мисъл: трябваше да се прибера вкъщи, при майка си, колкото можех по-бързо. Тя сигурно ме очакваше в апартамента, извън себе си от притеснение; сигурно скубеше косата си от тревога и се проклинаше, че ми бе взела телефона. Всички имаха проблеми със свързването по телефона и пешеходците се редяха на опашки от по десет-двайсет души пред новите улични телефони. „Мамо“, повтарях на ум, „мамо“, опитвайки се да й изпратя с помощта на телепатията вест, че съм жив. Исках тя да знае, че с мен всичко е наред, но същевременно си спомням как си повтарях, че е по-добре да вървя, вместо да тичам; не ми се искаше да припадна по пътя към къщи. Какъв късмет, че тя беше излязла от залата само минути преди взрива! Беше ме изпратила към самия център на експлозията; сигурно мислеше, че съм мъртъв.

А замислех ли се за момичето, което спаси живота ми, сълзи започваха да парят в очите ми. Пипа! Такова странно, сухо име за тази слабичка, насмешлива червенокоска — подхождаше й. Всеки път, когато си припомнех как очите й срещнаха моите, ми се завиваше свят при мисълта, че тя — напълно непознатата — ме бе спасила, мисълта за нея ме бе възпряла да напусна изложбата и да бъда погълнат от черната светкавица в магазина за пощенски картички — от нищото, от края на всичко. Дали някога щях да имам възможност да й кажа, че ми е спасила живота? Що се отнася до стареца, пожарникарите и хората от спасителните екипи бяха нахлули в сградата само минути, след като аз излязох, и аз все още се надявах, че някой ще е стигнал до него навреме, за да го спаси — вратата беше разбита, знаеха, че вътре има хора. Дали някога щях да видя отново някой от тях?

Когато най-сетне се добрах до вкъщи, бях премръзнал до кости, зашеметен, и залитах. Вода се стичаше от подгизналите ми дрехи и се виеше зад мен в неравна следа по пода на фоайето.

След тълпите по улиците пустотата на фоайето ме смути. Въпреки че в стаята до багажното отделение портативният телевизор работеше, а чувах и накъсаното от пукот бръщолевене на радиостанции някъде в сградата, тук нямаше и следа от Голди, Карлос, Хосе или изобщо някой от редовния персонал.

Малко по-нататък осветената кабина на асансьора чакаше пуста, като шкаф на сцена в номер на илюзионист. Зъбчатите колела се завъртяха и кабината се разтърси; една по една изписаните в стил „ар деко“ цифри примигваха покрай мен, докато се изкачвах с поскърцване към седмия етаж. Когато излязох и се озовах в познатия ми мрачен коридор — боядисан в сиво-кафяво, изпълнен с тежка миризма на препарат за чистене на килими, ме заля вълна от облекчение.

Ключът се превъртя шумно в ключалката.

— Ехо? — подвикнах, влизайки в полутъмния апартамент; щорите бяха спуснати, цареше тишина.

В тишината забръмча хладилникът. „Господи, блъсна ме ужасна мисъл, още ли не се е прибрала?“

— Мамо? — подвикнах отново. Бързо губейки надежда, огледах антрето, а после застанах объркан насред дневната.

Нейната връзка с ключове не беше окачена на кукичката до вратата; чантата й не беше на масата. Мокрите ми обувки зашляпаха сред безмълвието, докато вървях към кухнята — тя всъщност не беше истинска кухня, а само ниша с печка с две колела и отдушник. Там беше чашата й за кафе — от зелено стъкло, купена от битпазара, с отпечатък от червило на ръба.

Стоях, взирах се в неизмитата чаша с около пръст студено кафе на дъното и се питах какво да правя. В ушите си чувах фучене и пищене, а главата ме болеше така силно, че едва успявах да мисля: черни вълни се надигаха в периферията на зрението ми. Бях се съсредоточил дотолкова върху мисълта за нейната тревога, върху желанието си да се прибера, за да я успокоя, че изобщо не бях очаквал да не я заваря у дома.

Прижумявайки от болка на всяка крачка, тръгнах по коридора към спалнята на родителите ми: стаята всъщност не се бе променила особено след отпътуването на баща ми, но сега, когато я ползваше само тя, бе по-разхвърляна, с по-женствено излъчване. На масичката до неоправеното, измачкано легло лампичката на телефонния секретар не светеше: нямаше записани съобщения.

Застанал на прага, аз се опитах да се съсредоточа, макар че едва се крепях на крака от болка. През цялото ми тяло преминаваше дразнещият отзвук от движението през деня, също както се случва, когато си пътувал прекалено дълго с кола.

Първо трябваше да свърша най-важното: да намеря телефона си и да проверя съобщенията. Само че не знаех къде е телефонът. Майка ми го беше взела, когато ме отстраниха от училище; предната нощ, докато тя беше в банята, се опитах да го открия, набирайки номера, но явно го беше изключила.

Спомням си как бръкнах с две ръце в най-горното чекмедже на скрина й и започнах да се ровя сред объркващо изобилие от шалове — копринени, кадифени, с индийска бродерия.

После, с огромно усилие (макар да не беше тежка) преместих двойната табуретка, поставена пред леглото й и се покатерих на нея, за да погледна какво има отгоре на гардероба. После седнах на килима, изпаднал донякъде в унес, бях облегнал буза на седалката, а в ушите си чувах ужасен, постоянен вой.

Нещо не беше наред. Спомням си как вдигнах глава, обзет от внезапно проблесналото убеждение, че от печката в кухнята изтича газ и че това изтичане ме отравя. Само че не долавях никаква миризма на газ.

Може да съм отишъл в малката баня до нейната спалня, за да потърся в аптечката аспирин или нещо друго за главоболие, не знам. Единственото, което знам със сигурност е, че в определен момент се озовах в собствената си стая, без да знам как съм стигнал дотам, подпирах се с ръка на стената до леглото и имах чувството, че ще повърна. А после всичко се обърка дотолкова, че не съм в състояние да дам точно описание на нищо до момента, когато се изправих объркан на дивана в дневната, дочул нещо като отваряне на врата.

Но не се беше отворила нашата входна врата, а нечия друга, по-нататък по коридора. В стаята беше тъмно, чувах откъм улицата шума на движението в този натоварен следобеден час. Застинах в тъмнината, за миг-два сякаш сърцето ми спря, докато си изяснявах произхода на шумовете и познатите очертания на лампата над масата и облегалките на столовете с формата на лира се откроиха в сумрака на фона на прозореца.

— Мамо? — казах, а нотката на паника в гласа ми бе ясно доловима.

Бях заспал в мръсните си, мокри дрехи; диванът също беше влажен, на него се виждаше мокра вдлъбнатина с очертанията на човешко тяло, където бях лежал. През прозореца, който майка ми бе оставила полуотворен сутринта, нахлу студен повей на вятъра и накара щорите да изтракат.

На таблото на часовника беше изписано 18:47. Схванат, обзет от нарастващ страх, аз се заех да обикалям апартамента, палейки всички лампи — дори лампите на тавана в дневната, които обикновено не ползвахме, защото светлината им беше прекалено остра и ярка.

Застанал на прага на мамината спалня, видях, че в тъмното примигва червена светлинка. Заля ме възхитителна вълна от облекчение; стрелнах се вътре, заобиколих леглото и заопипвах апарата, за да намеря копчето на секретаря, а после изминаха няколко секунди, преди да осъзная, че гласът, който чувам, съвсем не е на майка ми, а на една жена, с която работеха — тонът й беше неоснователно жизнерадостен. „Здравей, Одри, Пру се обажда, просто така. Ужасен ден, нали? Виж какво, коректурите за Пареха пристигнаха и трябва да говорим, но отложиха крайния срок, така че за това нямай грижа, поне засега. Надявам се всичко да е наред, мила, обади се, когато можеш.“

Стоях там дълго време, взирайки се в апарата, когато записът приключи с изписукване. После повдигнах долния край на едната щора и надникнах надолу, към движението по улицата.

Беше часът, в който хората се прибират у дома. До мен долиташе слабо звукът на клаксоните от улицата долу. Жестокото главоболие продължаваше да ме мъчи, както и чувството (тогава непознато за мен, а днес за съжаление прекалено добре познато), че съм се събудил с ужасен махмурлук и подозрението, че съм забравил и оставил несвършени важни неща.

Върнах се и набрах с треперещи пръсти номера на мобилния й телефон, толкова бързо, че го обърках и се наложи да го набирам отново. Но тя не отговори; включи се гласовата поща. Оставих съобщение (Мамо, аз съм, притеснявам се, къде си?) и седнах на ръба на леглото й, стиснал главата си в ръце.

От долните етажи започна да се просмуква мирис на готвено. Неясни гласове долитаха от съседните апартаменти; неразбираеми, глухи шумове, някой отваряше и затваряше шкафове. Беше късно: хората се прибираха от работа, оставяха чантите си да тупнат на пода, поздравяваха котките, кучетата и децата си, включваха телевизора, за да чуят новините, приготвяха се да отидат някъде на вечеря. Къде ли беше тя? Опитах се да се сетя за всякакви възможни причини, поради които може да се е забавила, но всъщност не можах да измисля дори една — макар че, кой знае, може пък някъде да е била затворена някоя улица и тя да не е успяла да се добере до вкъщи. Но нямаше ли да се обади?

Казах си, че може да е изпуснала някъде телефона си. Може да се е счупил? Може да го е дала на някой, който е имал по-голяма нужда от него?

Тишината в апартамента ме изнервяше. Водата виеше в тръбите, вятърът потракваше измамно в щорите. Тъй като само си седях бездеен на ръба на леглото й, изпитах нужда да направя нещо. Отново набрах номера й и оставих още едно съобщение, този път не успях да скрия треперенето на гласа си. Мамо, забравих да кажа, вече съм си вкъщи. Моля те, обади се веднага щом имаш възможност, става ли? После се обадих и на служебния й телефон и оставих съобщение на телефонния секретар — за всеки случай.

Тръгнах обратно към дневната, усещайки как от средата на гръдния ми кош започва да се разпростира смъртен хлад. След като постоях там няколко мига, тръгнах към таблото, окачено в кухнята, за да видя дали не ми е оставила съобщение на него, макар вече да ми беше ясно, че не е така. Върнах се в дневната и отново надникнах през прозореца към оживената улица. Възможно ли бе да е решила да изтича до аптеката или бакалницата, без да ме буди? Част от мен искаше да изляза на улицата и да започна да я търся, но беше налудничаво да се мисли, че бих я открил сред тълпите в този пиков час, а и се опасявах, че ако изляза от апартамента, ще изпусна обаждането й.

Минал беше часът, в който нощният портиер поемаше смяната. Когато се обадих долу, се надявах да попадна на Карлос (най-възрастния и достолепен от портиерите), а може би още по-добре би било да е Хосе (едър и жизнерадостен, пристигнал от Доминикана, той беше моят любимец). Но никой не вдигаше телефона — това продължи сякаш с часове, докато накрая някакъв тънък, неуверен глас, с чуждестранен акцент:

— Ало?

— Хосе там ли е?

— Не — отвърна гласът. — Вие пак се обади.

Осъзнах, че е на онзи уплашен на вид азиатец със защитни очила и гумени ръкавици, който обикаляше с машината за лъскане на под, занимаваше се с боклука и помагаше с това-онова из сградата. Портиерите (които сякаш също като мен не знаеха името му) го наричаха „новия“ и мърмореха срещу управата, задето бяха назначили прислужник, който не знаеше нито английски, нито испански. Каквото и да се объркаше тук, те прехвърляха вината на него: новият не е почистил както трябва тротоарите от снега, новият не е разпределил правилно пощата и не поддържа в двора необходимата чистота.

— Вие пак се обади — каза новият с надежда в гласа.

— Не, чакайте! — извиках, защото той се канеше да затвори. Трябва да говоря с някого.

Настана смутено мълчание.

— Моля, има ли там още някой? — попитах. — Случаят е спешен.

— Окей — отвърна гласът предпазливо, но по тона му изглеждаше, че не приключва разговора, което ми вдъхна надежда. В мълчанието чувах тежкото му дишане.

— Обажда се Тио Декър — казах аз. — От апартамент 7С, спомняте ли си? Често се срещаме долу. Майка ми не се е прибрала у дома и не знам какво да предприема.

Дълго, недоумяващо мълчание.

— Седем — повтори той, като че ли това беше единствената дума, която бе разбрал.

— Майка ми — повторих аз. — Къде е Карлос? Няма ли никой там?

— Извинете, благодаря — отвърна той уплашено и затвори.

Аз също затворих, обзет от ужасна тревога, и след като останах за миг като замръзнал в средата на дневната, отидох да включа телевизора. Градът беше в хаос; мостовете към по-отдалечените райони бяха затворени, от което ставаше ясно защо Карлос и Хосе не са могли да дойдат на работа, но не виждах нищо, което би могло да ми обясни какво задържаше майка ми. Видях, че има номер, на който можеше да се обадиш, ако някой е изчезнал. Записах го на парче вестник и си обещах, че ако тя не се прибере до половин час, ще се обадя незабавно.

Когато записах номера, се почувствах по-добре. По някаква причина бях убеден, че самото записване по магически начин ще я накара да се появи на вратата. Но след като изминаха четиридесет и пет минути, а после и час, и тя все още не идваше, най-сетне се предадох и се обадих (докато чаках някой да отговори, крачех напред-назад, следейки плахо телевизионния екран, но през цялото време, докато бях прехвърлен на „изчакване“, вървяха реклами за матраци, за стереоуредби, бърза доставка, без предплащане). Най-сетне се обади някаква жена, с много делови тон. Тя записа името на майка ми, записа телефонния ни номер, каза, че майка ми не била „в нейния списък“, но че щяла да ми се обади, ако попаднела на името й. Едва след като затворих, ми хрумна, че трябваше да попитам за какъв списък става дума; и след неопределено време, през което се лутах измъчено, обзет от лоши предчувствия, из четирите стаи, отварях чекмеджета, вземах книги и после ги оставях, след като включих компютъра на майка ми, за да видя какво мога да открия в „Гугъл“ (нищо), аз се обадих отново.

— Името й не е в списъка на загиналите — каза втората жена, с която разговарях, с учудващо непринуден тон. — Няма я и в списъка на ранените.

Обзе ме облекчение.

— Значи с нея всичко е наред, нали?

— Казвам само, че нямаме никакви сведения за нея. Оставихте ли ни при първото си обаждане номера си, за да можем да ви се обадим?

Потвърдих, бяха ми казали, че ще се обадят.

— Безплатна доставка и монтаж — носеше се откъм телевизора. — Не пропускайте да се осведомите за нашето предложение на шестмесечен безлихвен кредит.

— В такъв случай ви желая всичко най-добро — каза жената и затвори.

Апартаментът беше неестествено притихнал; дори високите гласове от телевизора не можеха да пропъдят тишината. Двайсет и един души бяха загинали, а „десетки други“ бяха ранени. Напразно се опитвах да намеря успокоение в цифрата — двайсет и един не беше чак толкова страшно, нали?

Двайсет и един човека — колкото малобройна публика в киносалон или пътниците в полупразен автобус. В часовете по английски класът ни наброяваше с трима повече. Но скоро ме връхлетяха нови съмнения и страхове, така че едва удържах да не изляза тичешком от апартамента, крещейки името й.

Колкото и да ми се искаше да изляза на улицата, за да я търся, знаех, че от мен се очакваше да остана тук. Уговорката беше да се срещаме в апартамента, такова беше желязното ни споразумение още от началното училище, когато се бях прибрал у дома с книжка, озаглавена „Как да постъпваме в случай на бедствия и катастрофи“, изпълнена с рисунки, на които се виждаше как мравки с маски на лицата трупат припаси, подготвяйки се за някакво незнайно бедствие. Бях попълнил кръстословиците и отговорил на всички глупави въпроси (Какво е най-подходящото облекло, което да сложите в раницата с необходими в случай на бедствие вещи? А. Бански костюм. Б. Топли дрехи, няколко броя. В. Хавайска поличка. Г. Алуминиево фолио.) и заедно с майка ми бяхме съставили „Семеен план за реагиране при бедствия“. Планът ни беше прост — да се срещаме у дома. А ако някой от нас не успееше да се добере до вкъщи, трябваше да се обади. Но времето се влачеше, телефонът мълчеше, а броят на загиналите бавно се покачваше — първо до двайсет и двама, после двайсет и петима, и аз отново набрах номера на градските служби за спешно реагиране.

— Да — каза жената, която отговори на обаждането ми, с вбесяващо спокоен глас, — виждам, че вече сте се обаждали, записали сме името й.

— Но… но може би е в болница или нещо подобно?

— Възможно е. Но се опасявам, че не мога да потвърдя. Как се казваше тя? Бихте ли искали да поговорите с някой от нашите психолози?

— В коя болница откарват пострадалите?

— Съжалявам, но наистина не мога…

— „Бет Израел“? „Ленъкс Хил“?

— Вижте, зависи от вида на травмите. Има хора с пострадало зрение, изгаряния, всякакви случаи. Из целия град оперират пострадали…

— Ами хората, за които само преди няколко минути се разбра, че са мъртви?

— Вижте, разбирам състоянието ви, бих искала да мога да ви помогна, но се опасявам, че в моя списък няма Одри Декър.

Очите ми се стрелкаха нервно из стаята. Книгата, която майка ми четеше („Джейн и Прудънс“ на Барбара Пим), лежеше отворена с корицата нагоре на дивана; една от тънките й кашмирени жилетки бе преметната през страничната облегалка на един стол. Тя имаше такива жилетки във всякакви цветове: тази беше светлосиня.

— Може би ще е добре да отидете в „Армъри“^[2]. Там са подготвили някои неща за близките на пострадалите — има храна, много кафе и хора, с които можете да поговорите.

— Но аз само ви питам дали има мъртви, чиито имена още не сте успели да установите? Или ранени?

— Чуйте ме, разбирам вашата тревога. Наистина, наистина бих искала да мога да ви помогна, но просто не мога. Ще ви се обадим веднага щом получим конкретна информация.

— Трябва да намеря майка си! Моля ви! Тя сигурно е в някоя болница. Можете ли да ме посъветвате къде да я търся?

— На колко години сте? — попита с подозрение жената.

Замълчах стъписано, после затворих. Известно време се взирах замаян в телефона, изпитвайки едновременно облекчение и гузност, като че ли бях бутнал нещо и го бях счупил. Когато погледнах надолу към ръцете си и видях, че те треперят, си казах, че не съм ял от доста време — така безразлично, сякаш отбелязвах, че батерията на айпода ми се е изтощила. Никога през живота си, освен веднъж, когато страдах от някакво вирусно стомашно заболяване, не ми се беше случвало да не ям толкова дълго. Затова отидох до хладилника и намерих картонената кутия с останките от снощните спагети „ло мейн“, които изгълтах на барплота, докато стоях прав, уязвим, в ярката светлина на крушката над мен. Макар че имаше още яйца „фу йънг“ и ориз, аз ги оставих за нея, защото можеше да се прибере гладна. Наближаваше полунощ; скоро вече щеше да бъде късно да се поръчва храна от гастронома. След като се нахраних, измих вилицата и чашите от кафе от сутринта, после измих плота, за да не й се налага да върши нищо, когато се прибере; казах си с твърда увереност, че ще й стане приятно, когато види, че съм почистил кухнята вместо нея. Щеше да се зарадва и на това (поне така си мислех), че бях спасил любимата й картина. Можеше и да се ядоса. Но аз имах обяснение.

Ако се съдеше по това, което говореха по телевизията, вече се знаеше кой е отговорен за взрива: организации, наричани в новините или „десни екстремисти“, или „доморасли терористи“. Бяха ползвали някаква фирма, предлагаща складове и транспортни услуги; с помощта на неизвестни съучастници в музея бяха скрили експлозивите в кухите дъсчени платформи, използвани за излагане на албумите и картичките в сувенирните магазини на музея. Някои от извършителите бяха мъртви; други бяха арестувани, трети бяха успели да избягат. Разказваха всичко с доста подробности, но аз нямах сили да ги възприема.

Започнах да се занимавам със заяждащото чекмедже в кухнята, което не можеше да се отваря от доста време, още преди баща ми да си тръгне; в него нямаше нищо освен формички за курабии, стари шишове за фондю и стъргалки за лимонова кора. Тя се беше опитвала в продължение на повече от половин година да намери някой да го поправи (както и една счупена дръжка за врата, един течащ кран и още няколко дразнещи дреболии). Взех един нож за масло, опитах се да го подпъхна в пролуките край ръбовете на чекмеджето, като внимавах да не обеля боята повече, отколкото вече си беше обелена. Силата на експлозията пулсираше дълбоко в костите ми, като вътрешно ехо на воя в ушите ми; но по-лошото бе, че все още долавях мирис на кръв, усещах в устата си метално соления й вкус. (Тогава още не знаех, но щях да долавям този мирис в продължение на дни.)

Докато се занимавах угрижено с чекмеджето, се питах дали не трябва да се обадя на някого, и ако да, на кого. Майка ми беше единствено дете. И макар че, технически погледнато, все още имах живи баба и дядо — бащата и втората майка на баща ми, в Мериленд — нямах представа как да се свържа с тях. Мащехата на баща ми, Дороти, беше имигрантка от Източна Германия, която бе работила като чистачка в офиси, преди да се омъжи за дядо ми — отношенията между нея и баща ми едва се крепяха на границата на приличието. (Баща ми, който открай време умееше да имитира добре хората, представяше жесток, но комичен образ на Дороти: нещо като задвижвана от батерии механична кукла — Hausfrau^[3], изтъкана от резки движения, със стиснати устни и акцент като този на Курд Юргенс в „Битката за Британия“). Но макар баща ми никак да не обичаше Дороти, основната му ненавист беше насочена към стария Декър: висок, затлъстял, внушаващ страх мъж с червендалести бузи и черна коса (мисля, че я боядисваше), който носеше много жилетки, връхни дрехи на ярки карета, и вярваше в ползата от биенето на деца с каиш. „Не е шега работа“ беше фраза, която винаги свързвах с дядо Декър — от думите на баща ми „животът с това копеле не беше шега работа“ или „вярвай ми, у нас вечерята не беше шега работа“. Бях виждал дядо Декър и Дороти само два пъти през живота си — и в двата случая цареше неловкост и напрежение, майка ми седеше приведена напред на дивана, без да си сваля палтото, стиснала чантата в скута си, а смелите й опити да поведе разговор се проваляха и потъваха като в подвижни пясъци. Основното, което си спомням, бяха принудените усмивки, тежката миризма на тютюн за лула с черешова есенция и не особено любезното предупреждение на дядо Декър да държа лепкавите си ръчички надалеч от неговото електрическо влакче (то минаваше през макет на цяло алпийско селце, заемаше една стая в къщата им и според него струваше десетки хиляди долари).

Бях успял да огъна острието на ножа, забивайки го прекалено силно в страничната пролука до заялото чекмедже — беше един от малкото хубави ножове на майка ми, сребърен, принадлежал преди на нейната майка. Смело се опитах да го огъна обратно, прехапал устна, съсредоточил цялата си воля в тази задача, а през цялото това време грозни кадри от изминалия ден прелитаха около мен и сякаш ме блъскаха в лицето. Опитвах се да престана да мисля за станалото, но то бе равносилно на опити да избиеш от главата си стихчето за лилавата крава^[4] — то се превръщаше в единственото, за което можеш да мислиш.

Внезапно чекмеджето се отвори рязко. Вторачих се в бъркотията вътре: ръждясали батерии, счупено ренде за сирене, формите за курабийки с очертания на снежинки, които мама не беше ползвала, откакто бях в първи клас, размесени с изпокъсани стари менюта за доставка у дома от „Вианд“, „Шън Ли Палас“ и „Делмонико“. Оставих чекмеджето отворено — за да бъде първото нещо, което тя ще види, когато влезе — и се замъкнах към канапето, увих се в едно одеяло и се облегнах така, че да не изпускам от поглед вратата.

Мислите ми се въртяха в кръг. Седях дълго така, със зачервени очи, треперещ, в светлината на телевизора, докато обезпокоително трептящи синкави сенки се появяваха и изчезваха на екрана. Всъщност нямаше новини; постоянно се появяваха нощни снимки от музея (чийто вид сега беше напълно нормален, ако изключим жълтата полицейска лента, с която бе отцепен тротоара, въоръжената охрана отпред и дрипавите ленти от дим, които се издигаха периодично от покрива към осветеното от прожектори небе).

Къде беше тя? Защо още не се беше прибрала? Сигурно имаше добро обяснение; щеше да омаловажи цялата история и тогава щеше да стане ясно колко ужасно глупаво е било да се тревожа.

За да я пропъдя от мислите си, положих усилия да се съсредоточа върху едно интервю, показвано по-рано вечерта, което сега предаваха повторно. Музеен куратор с очила, сако от туид и папийонка — видимо потресен — обясняваше колко възмутително е това, че не допускат в музея специалисти, които да се погрижат за произведенията на изкуството.

— Да — казваше той, — разбирам, че става дума за местопрестъпление, но тези картини реагират много чувствително на промени в състава и температурата на въздуха. Може да са пострадали от вода, химикали или дим. Може в този момент, докато ние разговаряме, те да се разпадат. От жизнена важност е реставратори и куратори да бъдат допуснати до критичните точки, за да оценят щетите колкото е възможно по-бързо…

Внезапно телефонът иззвъня — неестествено силно, като будилник, изтръгващ ме от най-лошия кошмар в живота ми. Заля ме вълна от неописуемо облекчение. Препънах се и едва не паднах по лице, когато се хвърлих да вдигна слушалката. Бях сигурен, че е майка ми, но когато на екрана се изписа откъде е повикването, се вцепених — обаждаха се от Нюйоркския департамент за грижи за семействата и малолетните. Нюйоркски департамент за какво? След като помълчах за миг объркано, вдигнах слушалката.

— Ало?

— Ало, добър вечер — отвърна тих, почти отблъскващо мек глас. — С кого разговарям?

— Тиодор Декър — отвърнах стъписан. — Кой е на телефона?

— Здравейте, Тиодор. Казвам се Марджъри Бет Уайнбърг и съм служител в Департамента за грижи за семействата и малолетните.

— Какво е станало? Заради майка ми ли се обаждате?

— Вие сте син на Одри Декър, нали? Така ли е?

— Майка ми! Къде е тя? Добре ли е?

Настана дълго мълчание — ужасно мълчание.

— Какво има? — извиках аз. — Къде е тя?

— Баща ви там ли е? Мога ли да говоря с него?

— Той не може да се обади. Какво е станало?

— Съжалявам, но въпросът е спешен. Опасявам се, че е извънредно важно да разговарям с баща ви незабавно.

— Какво става с майка ми? — попитах и се изправих на крака. — Моля ви! Просто ми кажете къде е тя! Какво се е случило?

— Нали не сте сам, Тиодор? Има ли при вас възрастен човек?

— Не, излезе за кафе — отвърнах, озъртайки се диво. Балетни пантофки, пъхнати накриво под един стол. Лилави зюмбюли в саксия, увита с метално фолио.

— И баща ви ли го няма?

— Не, той спи. Къде е майка ми? Пострадала ли е? Какво има?

— Опасявам се, че трябва да ви помоля да събудите баща си, Тиодор.

— Не! Не мога!

— Боя се, че е много важно.

— Той не може да дойде до телефона! Защо просто не ми кажете какво е станало?

— Е, тогава, ако баща ви не може да говори с мен, най-добре ще е да ви оставя данните си, за да може да се свърже с мен — гласът, мек, добронамерен, ми напомняше на Хал, компютъра от „2001: Космическа одисея“. — Моля ви, предайте му да се свърже с мен колкото е възможно по-скоро. Наистина е изключително важно да ми се обади.

След като затворих телефона, дълго време останах напълно неподвижен. Според часовника на печката, който можех да видя от мястото, на което седях, беше два и четиридесет и пет минути сутринта. Никога дотогава не ми се беше случвало да съм сам и буден в такъв час. Дневната — обичайно толкова просторно и отворено, жизнерадостно помещение поради присъствието на майка ми — сякаш се беше свила и избледняла, беше станала хладна и неуютна като лятна вила през зимата: излинели тъкани, бодлив килим от сизал, китайски хартиени абажури от Чайнатаун, столовете — прекалено леки, прекалено малобройни. Всички мебели изглеждаха нестабилни, сякаш застанали напрегнато на пръсти. Чувах ударите на сърцето си, чувах потракванията, цъканията и изсъскванията на голямата стара сграда, унесена в сън около мен. Всички спяха. Дори далечните звуци на клаксон и громоленето на нарядко преминаващите по Петдесет и седма улица камиони ми се струваха слаби и колебливи, самотни като звуци, долетели от друга планета.

Знаех, че скоро нощното небе ще се оцвети в тъмносиньо; първият нежен, студен проблясък на априлската утрин щеше да се прокрадне в стаята. Боклукчийските коли щяха да заръмжат и загромолят надолу по улицата; пролетни птички щяха да запеят в парка; будилници да зазвънят в спалните из целия град. Хора, увиснали на задните врати на камиони, щяха да подхвърлят тежки, тлъсти връзки „Таймс“ и „Дейли Нюз“ на тротоарите до будките за вестници. Из целия град майки и бащи щяха да се мотаят из жилищата, чорлави, по халати и бельо, да включват кафеварки и тостери, да будят децата си за училище.

А какво щях да правя аз? Част от мен искаше да си остана неподвижен, зашеметен от отчаяние, като онези плъхове в лабораторните експерименти, които губят надежда и лягат насред лабиринта, очаквайки гладната смърт.

Опитах се да събера мислите си. Известно време бях почти способен да повярвам, че ако просто си седя достатъчно неподвижно и чакам, нещата може да се оправят по някакъв начин от само себе си. Предметите в апартамента трептяха пред уморения ми поглед: около лампата на масата виждах светли кръгове; райетата по тапетите сякаш вибрираха.

Взех телефонния указател; после го оставих. Идеята да се обадя на полицията ме ужасяваше. А и какво биха направили в полицията? Знаех отлично от телевизията, че за да започне търсене, човекът трябва да е изчезнал поне от двайсет и четири часа. Тъкмо се бях убедил, че трябва да изляза и да я търся из града, независимо от това, че е среднощ, и да пратя по дяволите нашия семеен план за реагиране в случай на бедствие, когато оглушителен звън (беше звънецът на външната врата) разби мълчанието и сърцето ми подскочи от радост.

Препъвайки се, хлъзгайки се, хукнах към вратата и започнах да се боря несръчно с ключалката.

— Мамо? — извиках, издърпах горното резе, отворих широко вратата — и почувствах как сърцето ми падна не в петите, а сякаш от шестия етаж. На прага стояха двама души, които не бях виждал през живота си — закръглена корейка с къса, стърчаща на кичури коса, и мъж в риза и вратовръзка, с латиноамерикански черти, приличаше много на Луис от „Улица Сезам“. Нямаше нищо заплашително в присъствието им, напротив: и двамата вдъхваха доверие, каквито бяха пълнички, на средна възраст; приличаха на учители, пристигнали да заместват отсъстващи, но въпреки добросърдечните им изражения, в мига, когато ги видях, аз разбрах, че животът ми — такъв, какъвто го познавах досега — е свършил.