Дона Тарт
Щиглецът (69)

XXVI.

Борис бе започнал да харесва баща ми, и той му отговаряше със същото. Той разбираше по-добре от мен как баща ми си изкарва прехраната; и макар да знаеше, без някой да му го е обяснявал, че трябва да не припарва до баща ми, когато той губи, той знаеше също и че баща ми има нужда от нещо, което аз нямах желание да му дам: а именно публика, когато му вървеше и печелеше постоянно, когато крачеше из кухнята, нагълтал се със стимуланти и неадекватен от недоспиване, и търсеше някой да изслуша разказите му и да го похвали, че се е справил прекрасно. Когато го чуехме долу, оживен и главозамаян от някоя печалба — блъскаше се възторжено в предметите и вдигаше много шум — Борис оставяше книгата си и слизаше долу, където седеше и търпеливо слушаше досадните възстановки на вечерта, прекарана на масата за бакара, които правеше баща ми — той описваше играта карта по карта, а после често се прехвърляше към мъчителни (за мен) спомени за сходни триумфи, чак до студентските му години и провалената актьорска кариера.

— Не си ми казвал, че баща ти е играл в киното! — заяви веднъж Борис, връщайки се горе с чаша вече изстинал чай.

— Не е участвал в много филми — май само в два.

— Ама разбираш ли, онзи — той е наистина голям филм — онзи, полицейския, за корумпираните ченгета, как се казваше?

— Ролята му там не е много голяма. Появява се кажи-речи за секунда. Дали му ролята на някакъв адвокат, когото застрелват на улицата.

Борис сви рамене.

— Много важно. Все пак е интересно. Ако отиде някога в Украйна, хората ще се държат с него като със звезда.

— Да върви тогава, и да вземе Ксандра със себе си.

Ентусиазмът, с който Борис приемаше техните, както той се изразяваше, „интелектуални разговори“, бе приеман одобрително от баща ми. Тъй като аз самият не се интересувах от политика, а още по-малко ме вълнуваха политическите възгледи на баща ми, нямах никакво желание да участвам в безсмислените спорове за събитията по света, които доставяха удоволствие на баща ми. Но Борис — и пиян, и трезвен — беше винаги готов да се включи. Често в такива случаи баща ми започваше да размахва ръце и да имитира акцента на Борис, в продължение на целия разговор, което ме дразнеше ужасно. Но самият Борис или не забелязваше, или нямаше нищо против. Понякога, когато той слизаше долу да включи електрическата кана, за да си направи чай, и не се връщаше, ги намирах да спорят щастливо в кухнята като актьори на сцена, за разпадането на Съветския съюз и какво ли не още.

— Ах, Потър! — каза Борис, когато се качи горе. — Този твой баща! Такъв симпатяга!

Извадих слушалките на айпода от ушите си.

— Щом казваш.

— Говоря искрено — отвърна Борис и се отпусна тежко на пода. — Така склонен да разговаря, и толкова интелигентен! При това те обича.

— Не виждам по какво съдиш за това.

— Хайде стига! Той има желание да постъпва правилно с теб, но не знае как. Иска му се ти да слизаш долу и да разговаряш с него, не аз.

— Казвал ли ти е такова нещо?

— Не. Но това е истината! Знам го.

— Ако е така, мен поне е успял да заблуди.

Борис ме изгледа внимателно.

— Защо го мразиш толкова?

— Не го мразя.

— Той е разбил сърцето на майка ти — каза категорично Борис. — Когато я е напуснал. Но ти трябва да му простиш. Всичко това вече е минало.

Зяпнах. Нима баща ми наистина разправяше на хората такива неща?

— Това са глупости — казах, седнах и захвърлих комикса, който четях. — Майка ми — как можех да му го обясня? — ти не разбираш, той се държеше с нас като задник, ние бяхме щастливи, когато той ни напусна. Да, знам, че ти го имаш за много готин и така нататък…

— А какво му е толкова ужасното? Това, че е бил с други жени? — попита Борис и разпери ръце с обърнати нагоре длани. — Такива неща се случват. Той има свой живот. Какво общо има това с теб?

Поклатих невярващо глава.

— Човече — казах, — добре те е замотал.

Никога не преставах да се удивлявам на способността на баща ми да очарова и привлича външни хора. Даваха му пари назаем, препоръчваха го за повишение, осигуряваха му полезни контакти, предлагаха му да ползва вилите им, изпадаха напълно в плен на очарованието му — и после всичко изведнъж рухваше и той се ориентираше към някой друг.

Борис обви с ръце коленете си и се облегна на стената.

— Така да е, Потър — каза той миролюбиво. — Твоят враг е и мой враг. Щом ти го мразиш, мразя го и аз. Но — и той наклони глава на една страна — ето ме тук, гостувам в неговата къща. Какво да правя. Да разговарям, да се държа мило и прилично? Или да проявявам неуважение?

— Не казвам нищо подобно. Просто ти казвам да не вярваш на всичко, което той говори.

Борис се изкиска.

— Поначало не вярвам на всичко, което ми казват хората — каза той и ме ритна приятелски по крака. — Включително и на всичко, казано от теб.