Дона Тарт
Щиглецът (67)

XXIV.

Накрая, след няколко не особено ентусиазирани опита да почистим басейна с вакуумната машина, се озовахме седнали в кухнята, на бара, пушехме от татковия „Вайсрой“ и разговаряхме. Наближаваше обяд — беше прекалено късно, излишно бе дори да обмисляме дали да отидем на училище. Борис — раздърпан, с безумен вид, с риза, разпрана и провиснала от едното му рамо, тръшкаше вратите на шкафовете и се оплакваше горчиво, че нямало чай — беше направил отвратително кафе по руски маниер, като го свари с утайката в една тенджерка на печката.

— Не, не — каза той, когато аз си сипах в една чаша с нормални размери. — Много е силно, пие се в много малка чаша.

Опитах го и изкривих лице.

Той натопи пръст в кафето и го облиза.

— Не би било зле, ако имаше бисквити.

— Сигурно се шегуваш.

— А хляб с масло? — попита той с надежда.

Смъкнах се от плота — много предпазливо, защото главата ме болеше — и започнах да търся, докато не попаднах на едно чекмедже, пълно с пликчета захар и пакети тортиля чипс, които Ксандра бе взела от бюфета на бара и бе донесла у дома.

— Побъркана работа — казах, загледан в лицето му.

— Кое?

— Това, което направи баща ти.

— Това не е нищо — измънка Борис и извъртя глава настрана, за да може да напъха цяло парче чипс в устата си. — Веднъж ми счупи ребро.

След дълго мълчание, защото не ми дойде на ум какво друго да кажа, отбелязах:

— Не е много страшно да ти счупят ребро.

— Не, но боли. Ето, това — той издърпа нагоре ризата си и ми го показа.

— Стори ми се, че ще те убие.

Той побутна с рамо рамото ми.

— Е, аз го предизвиках умишлено. Озъбих му се. За да можеш да измъкнеш Попчик. Виж, всичко е наред — каза той със снизходителен тон, защото продължавах да не откъсвам поглед от него. — Снощи беснееше с пяна на устата, но когато ме види, ще съжали.

— Може би трябва да останеш тук известно време.

Борис се облегна назад, подпирайки се на ръце, и ми се усмихна пренебрежително.

— Няма за какво да се тръшкаш толкова. Той изпада понякога в депресия, това е всичко.

— Ха! — в старите дни, преминали под знака на „Джони Уокър“ с черния етикет — когато повръщаше по ризата си, и вбесените му колеги звъняха по телефона у нас — баща ми (понякога облян в сълзи), обясняваше своите пристъпи на ярост с „депресия“.

Борис се разсмя — изглеждаше искрено развеселен.

— И какво? Ти понякога не се ли натъжаваш?

— Той трябва да бъде изпратен в затвора, задето ти причинява това.

— О, моля те — лошото кафе омръзна на Борис и той се упъти към хладилника, за да търси бира. — Баща ми има лош характер, безспорно, но ме обича. Когато напусна Украйна, можеше да ме остави при една съседка. Така стана с приятелите ми Макс и Серьожа — Макс заживя на улицата. Освен това, ако гледаме така на нещата, аз самият би трябвало да бъда в затвора.

— Моля?

— Веднъж се опитах да го убия. Наистина! — допълни той, като забеляза как го гледам. — Опитах се.

— Не ти вярвам.

— Не, вярно е — каза той примирено. — Това ме кара да се чувствам много зле. През последната ни зима в Украйна го подмамих да излезе навън — беше толкова пиян, че го направи. А после заключих вратата. Мислех, че със сигурност ще умре в снега. А сега трябва да съм доволен, че не умря, нали? — той избухна в силен смях. — В противен случай щях да си вися в Украйна, Боже мили. И да се храня от контейнерите за боклук. Да спя по гарите.

— Какво стана тогава?

— Не знам. Не беше достатъчно късно през нощта. Някой го беше видял и го прибрал с кола — предполагам, че е била някоя жена, кой знае? Така или иначе, тогава беше продължил да пие, успя да се прибере след няколко дни — за мой късмет не помнеше какво беше станало! Вместо това ми донесе футболна топка и каза, че занапред ще пие само бира. Издържа около месец.

Потърках едното си око зад очилата.

— А какво смяташ да кажеш в училище?

Той отвори бирата.

— Моля?

— Е, искам да кажа — следата от удар по лицето му имаше цвят на сурово месо. — Нали хората ще питат.

Той се ухили и ме смушка с лакът.

— Ще им кажа, че ти си го направил.

— Не, сериозно.

— Говоря сериозно.

— Борис, това не е смешно.

— О, хайде де. Футбол, скейтборд. — Черната му коса падаше като сянка пред лицето му и той я отметна назад. — Нали не искаш да ме отведат оттук?

— Така е — казах, след неловка пауза.

— Защото иначе — Полша. — Той ми подаде бирата. — Мисля, че там ще бъде. Там ще ме депортират. Въпреки че в Полша — той се разсмя внезапно, едно изненадващо излайване — е по-добре, отколкото в Украйна, божичко!

— Не могат да те върнат там, нали?

Той погледна смръщено ръцете си, които бяха мръсни, краищата на ноктите му бяха червени от кръв.

— Не — каза той ожесточено. — Защото преди това ще се самоубия.

— О, хлип, хлип, хлип!

Борис постоянно заплашваше, че ще се самоубие по една или друга причина.

— Говоря истината! По-добре да умра. Предпочитам да съм мъртъв.

— Не, не предпочиташ.

— Да, предпочитам! Зимата — нямаш представа каква е там. Дори въздухът е ужасен. Навсякъде сив бетон, а вятърът…

— Е, все някога сигурно идва лято.

— О, господи! — Той взе от мен цигарата, дръпна силно от нея, и издиша струя дим към тавана. — Комари. Смрадлива кал. Всичко мирише на мухъл. Бях толкова гладен и самотен — наистина, понякога ме мъчеше такъв глад, сериозно, че отивах на брега на реката и се питах дали да не се удавя.

Главата ме болеше. Дрехите на Борис (всъщност моите дрехи) се въртяха в сушилнята. Навън слънцето грееше ярко и жестоко.

— За теб не знам — казах, поемайки цигарата от него, — но аз имам нужда от някаква истинска храна.

— Какво да правим тогава?

— Трябваше да идем на училище.

— Хм. — Борис вече беше обяснил, че ходи на училище, защото и аз ходя, и защото няма какво друго да се прави.

— Не, сериозно. Трябваше да отидем. Днес в менюто има пица.

Борис изкриви лице в гримаса на искрено съжаление.

— Да му се не види. — Училището имаше и друга страна — там поне ни хранеха. — Сега вече е много късно.