Дона Тарт
Щиглецът (66)

XXIII.

Събуди ме силна слънчева светлина. Лежахме в моето легло: с влажни коси, полусъблечени, потръпващи от студ в климатизираната стая, а Попър похъркваше между нас. Чаршафите бяха влажни и воняха на хлор; главата ми се цепеше от болка, в устата си чувствах противен метален вкус, като че ли бях смукал шепа дребни монети.

Известно време лежах напълно неподвижно от страх, че може да повърна, ако променя положението на главата си дори с четвърт инч, после — много внимателно — седнах в леглото.

— Борис? — казах, потривайки буза с длан. По калъфката на възглавницата имаше засъхнали следи от кръв. — Буден ли си?

— Ох, божичко — изпъшка Борис, мъртвешки бледен и целият лепкав от пот, и се търкулна по корем, вкопчвайки се в матрака. Беше напълно гол, ако изключим гривните с шипове, като на Сид Вишъс, и слиповете, които като че ли бяха мои. — Сега ще повърна.

— Не тук — сритах го. — Ставай.

Мърморейки, той излезе, залитайки. Чувах го как повръща в моята баня. От звука започна да ми се гади, но и ме обзе нещо като истерия. Търкулнах се на една страна и започнах да се кискам, притиснал уста във възглавницата. Когато той се появи с неуверена крачка, притиснал ръце от двете страни на главата си, огледах шокирано синьо-черното му око, спечената кръв около ноздрите и хваналата коричка рана на челото му.

— Леле — казах, — това изглежда зле. Трябва да ти сложат шевове.

— Знаеш ли какво? — каза Борис, хвърляйки се по корем на матрака.

— Какво?

— Закъснели сме за шибаното училище!

Двамата се търкулнахме по гръб и заревахме от смях. Въпреки отпадналостта и гаденето, имах чувството, че никога няма да спра.

Борис се приведе встрани, опипвайки с една ръка за нещо, което се намираше на пода. След миг главата му отново се появи над ръба на леглото.

— Я! Какво е това?

Седнах и протегнах алчно ръка към чашата с вода, или това, което мислех за вода, а когато той я тикна под носа ми, се задавих от миризмата.

Борис вече виеше от смях. Бърз като светкавица, той скочи върху мен: целият сякаш се състоеше от остри кокали и лепкава от пот плът, миришеше на пот, повръщано, но имаше и още някаква остра миризма на мръсно, като застояла вода в езеро. После ме ощипа силно по бузата и плисна чашата с водка в лицето ми.

— Време е да си вземеш лекарството! Спокойно, спокойно — продължи той, когато аз блъснах чашата, тя отхвръкна, а после го ударих по устата, кос удар, който нямаше особен ефект. Попър джафкаше възбудено. Борис стисна шията ми с ръце, сграбчи мръсната ми вчерашна риза и се опита да я натъпче в устата ми, но аз реагирах по-бързо и го блъснах на леглото така, че главата му се удари в стената.

— О, по дяволите! — каза той, потривайки сънливо лице с отворена длан, и се изкиска.

Изправих се неуверено, потръпвайки от стичащата се по кожата ми студена пот, и тръгнах към банята, където на една-две силни струи — подпрял се с длани на стената — изпразних съдържанието на стомаха си в тоалетната чиния. Чувах как Борис се смее в съседната стая.

— Пъхни два пръста в гърлото — подвикна той, а после и още нещо, което не чух заради новия пристъп на гадене.

Когато всичко приключи, плюх един-два пъти, после избърсах устата си с опакото на ръката. Банята беше в ужасно състояние: душът капеше, вратата стоеше широко отворена, газех по подгизнали хавлии и окървавени хавлиени кърпи, разпилени на пода. Все още потръпвайки след повръщането, пуснах водата в умивалника и пих от шепата си, после наплисках лицето си. Огледалният ми образ, гол до кръста, беше блед, с присвити рамене и подута устна — там, където Борис ме беше цапардосал предната нощ.

Борис все още лежеше на пода, отпуснат, като че ли тялото му беше лишено от кости, опрял глава на стената. Когато се върнах, той отвори здравото си око и се изкиска, като ме видя.

— Вече е по-добре, а?

— Майната ти! Да не си посмял да говориш с мен.

— Пада ти се. Нали ти казах да не се моткаш с тази чаша?

— Кой, аз?

— Не помниш, нали? — той докосна с език горната си устна, за да провери дали не е започнала да кърви отново. Сега, когато беше без риза, се виждаха изхвръкналите му ребра, следите от побои и обрив от горещина високо горе на гърдите. — Беше много лоша идея да оставяш тази чаша на пода. Лош късмет! Казах ти да не я оставяш там! Докара ни уроки!

— Не беше необходимо да я изливаш на главата ми — казах, търсейки пипнешком очилата си, и се пресегнах да взема първия попаднал ми слип от общата купчина мръсно бельо на пода.

Борис стисна с два пръста горната част на носа си и се засмя.

— Просто се опитвах да ти помогна. Едно малко питие ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Да бе, много благодаря.

— Вярно е. Ако не го повърнеш. Главоболието ще ти мине като по вълшебство. Баща ми не е от хората, склонни да помагат, но това е нещо полезно, което знам от него. Най-хубаво от всичко е една добра, изстудена бира — ако има.

— Ей, я ела тук — казах аз. Стоях на прозореца и се взирах надолу, към басейна.

— Мхм?

— Ела да погледнеш. Искам да видиш това долу.

— Просто ми го опиши — измърмори Борис, без да помръдне. — Не ми се става.

— Най-добре ще е да станеш — картината на долния етаж беше такава, сякаш там се бе разиграло убийство. Следа от кървави капки водеше по каменните плочи към басейна. Обувки, джинси, една окървавена риза, бяха безредно разпилени наоколо. Една от протритите обувки на Борис лежеше на дъното в дълбоката част на басейна. И което беше по-лошо — голямо петно от повръщано плуваше като мазна пяна в плитката вода край стъпалата.