Дона Тарт
Щиглецът (65)

XXII.

На детската площадка до недовършения общински център пързалките хвърляха сребристи отблясъци на лунната светлина. Седяхме на ръба на празния фонтан, провесили крака в сухия басейн, и си подавахме бутилката, докато започнахме да губим представа за времето.

— Никога не съм виждал нещо по-шантаво — казах и избърсах устата си с ръка. Звездите бяха започнали леко да се въртят.

Борис — подпрял се на ръце, вдигнал лице към небето — си пееше нещо на полски.

Wszystkie dzieci, nawet źle,

Pogrqźone sq we śnie,

a Ty jedna tylko nie.

A-a-a, a-a-a…

— Много е страшен, да му се не види — казах. — Баща ти.

— Да — отвърна весело Борис и избърса уста в рамото си, в изпоцапаната с кръв риза. — Убивал е хора. Веднъж преби някакъв човек до смърт в една мина.

— Глупости!

— Не, истина е. Случи се в Нова Гвинея. Опита се да представи нещата така, като че ли са се откъснали големи камъни и са премазали човека, но все пак се наложи да напуснем незабавно страната.

Замислих се над чутото.

— Баща ти не е… ммм, много як — казах. — Искам да кажа, не виждам как…

— Не, не с юмруци. А с — как му викате — той замахна с ръка, сякаш удряше нещо — тръбен ключ.

Мълчах. В жеста на Борис, който имитираше удара с тръбен ключ, имаше нещо, което подсказваше, че говори истината.

Борис — който се опитваше да си запали цигара — въздъхна, издишвайки дим.

— Искаш ли? — той ми подаде цигарата и си запали нова, после потърка брадичката си с кокалчетата на пръстите и каза: — Ох! — плъзгайки напред-назад пръсти по нея.

— Боли ли?

Той се засмя сънливо и ме удари по рамото:

— А ти как мислиш, идиот такъв?

Скоро и двамата вече залитахме от смях и пълзяхме на четири крака по чакъла. Колкото и пиян да бях, мислите ми бяха странно ясни и хладни, сякаш гледах всичко отдалече. После, в някакъв момент — покрити с прах от търкалянето и боричкането по земята — ние вече вървяхме, залитайки, към къщи, в почти пълен мрак, сред редиците пусти къщи, обгърнати от гигантската пустинна нощ, под ярко просветващите звезди, а Попчик подтичваше отзад, докато ние се люшкахме насам-натам и се смеехме така силно, че се задавяхме, задъхвахме и едва не повръщахме край пътя.

Той пееше с пълно гърло, същата песен като преди:

А-а-а, а-а-а,

byli sobie kotki dwa.

A-a-a, kotki dwa,

szarobure…

Ритнах го.

— На английски!

— Ето, ще те науча да я пееш. А-а-а…

— Кажи ми какво означават думите.

— Добре, ще ти кажа. „Имало някога две котенца малки…“ — запя Борис:

… сиво-кафяви двете били.

А-а-а…

— „Две котенца малки“?

Той се опита да ме удари и едва не падна.

— Майната ти! Не съм стигнал до хубавата част.

Избърса устата си с ръка, отметна глава и запя:

„Спи вече, заспивай, скъпо дете,

за теб от небето звезда ще сваля.

Всички други деца са заспали,

всички, и лошите дори,

всички спят освен теб.

А-а-а, а-а-а…

Имало някога две котенца малки…“

Когато стигнахме до вкъщи — вдигахме прекалено много шум и постоянно си шъткахме един на друг — видяхме, че гаражът беше празен — у дома нямаше никого.

— Слава Богу! — възкликна Борис разпалено, просвайки се на бетона, за да благодари на Господ.

Хванах го за яката на ризата.

— Ставай!

Вътре — на светло — стана ясно, че той е в ужасно състояние: навсякъде по него имаше кръв; окото му беше само един процеп в лъскавата, подпухнала кожа.

— Стой така — казах, пуснах го да седне в средата на килима в дневната, и отидох със залитане в банята, за да намеря нещо, с което да почистя раната му. Само че там нямаше нищо друго освен шампоан и шише със зелен парфюм, спечелено от Ксандра на някаква игра с награди в хотел „Уин“. В замъгления ми от пиене мозък проблесна нещо, което ми беше казвала майка ми — че ако няма друг антисептик, може да се ползва и парфюм, и аз се върнах в дневната, където Борис се търкаляше на килима, а Попър душеше обезпокоено окървавената му риза.

— Ето — казах, избутах кучето настрана и започнах да попивам окървавеното място на челото му с навлажнена кърпа. — Не мърдай.

Борис се отдръпна и изръмжа:

— Какво правиш, по дяволите?

— Млъквай — отвърнах, придържайки косата му така, че да не пада в очите.

Той измърмори нещо на руски. Опитвах се да действам внимателно, но бях не по-малко пиян от него, и когато пръснах раната с парфюм, той изпищя и ме цапна през устата.

— Какво, да му се не види… — казах, докосвайки устната си — когато отделих пръсти от нея, по тях имаше кръв. — Виж какво ми направи.

— Блядь^[1] — изрева той, закашля се и замахна с ръка във въздуха. — Това вони. С какво ме наплеска, курво?

Избухнах в смях; не можех да спра.

— Копеле — изрева той и ме блъсна така силно, че паднах. Но и той се смееше. Протегна ръка, за да ми помогне да стана, но аз я отблъснах с ритник.

— Разкарай се! — Смеех се толкова силно, че едва успявах да произнеса думите. — Миришеш ми на Ксандра.

— Господи, ще се задуша. Трябва да смъкна това нещо от себе си.

Излязохме, залитайки, навън — смъквайки в движение дрехите си, подскачайки на един крак, докато събувахме панталоните си — и скочихме в басейна: лоша идея, осъзнах го в необратимия миг, когато вече политах надолу, преди да се забия във водата, мъртвопиян и толкова зашеметен, че не бях в състояние дори да ходя. Студената вода ме блъсна с такава сила, че почти ми изкара дъха.

Изплувах с усилие на повърхността: очите ми смъдяха, хлорът изгаряше отвътре носа ми. В лицето ми пръсна вода и аз я изплюх обратно, към него. Той беше едно неясно бяло петно в мрака, с хлътнали бузи и тъмна коса, залепнала от двете страни на главата му. Започнахме да се боричкаме със смях, натискахме се един друг под водата, макар че зъбите ми тракаха от студ и се чувствах прекалено зле и прекалено пиян, за да разигравам циркове във вода, дълбока повече от два метра.

Борис се гмурна. Една ръка се сключи около глезена ми, дръпна ме и аз се озовах под водата, вперил поглед в тъмна стена, изпъстрена с мехурчета.

Задърпах се, боричках се. Все едно че отново се бях озовал в музея, пленен в някакво тъмно пространство, без път нагоре и навън. Блъсках се, гърчех се, издишвайки с паникьосано бълбукане въздух, който излиташе нагоре пред очите ми: под водата забиха камбани и падна мрак. Накрая — точно когато вече щях да напълня дробовете си с вода — успях да се изтръгна и изскочих на повърхността.

Поемайки задавено въздух, аз се вкопчих задъхан в ръба на басейна. Когато погледът ми се изясни, видях Борис, ругаейки и кашляйки, да се гмурва в посока към стълбите. Задушавайки се от гняв, аз се насочих с подскоци и плуване към него и придърпах с крак глезена му така, че той се пльосна по лице във водата.

— Задник — изломотих, когато той изплува, пляскайки, на повърхността. Опитваше се да каже нещо, но аз плиснах вода в лицето му, и пак, и пак, а после вкопчих пръсти в косата му и го натиснах отново под водата.

— Гадно лайно такова — закрещях, когато той отново се появи на повърхността, задъхан, а по лицето му се стичаше вода. — Никога повече не прави това с мен!

Държах двете си ръце на раменете му и се канех да се гмурна, натискайки го под себе си — да го задържа под водата дълго, наистина дълго — когато той се пресегна, стисна ме за ръката и аз забелязах, че е пребледнял и трепери.

— Стига — произнесе той задъхано и тогава осъзнах колко странен и нефокусиран е погледът му.

— Хей казах, — добре ли си?

Но той кашляше прекалено силно, за да отговори. Носът му отново кървеше, между пръстите му бликаше тъмна кръв. Помогнах му да излезе и двамата рухнахме върху стълбите на басейна, наполовина във водата, наполовина вън от нея, прекалено изтощени, за да излезем напълно от нея.