Дона Тарт
Щиглецът (63)

XX.

Двамата с Борис лежахме на пода пред телевизора у дома, ядяхме чипс, пиехме водка, и гледахме парада по случай Деня на благодарността, организиран от веригата магазини „Мейсис“. В Ню Йорк валеше сняг. Току-що бяха преминали няколко надуваеми фигури — Снупи, Роналд Макдоналд, Спондж Боб, мистър Пийнът^[1] — и група хавайски танцьори в препаски и полички от трева изпълняваха своя номер на Хералд Скуеър.

— Добре, че не съм на тяхно място — каза Борис. — Сигурно са им премръзнали задниците.

— Аха — отвърнах, но всъщност не обръщах внимание нито на надуваемите фигури, нито на танцьорите, нито на парада изобщо. Когато видях Хералд Скуеър на телевизионния екран, изпитах чувството, че съм изоставен някъде, на милиони светлинни години от земята, и улавям сигнали от зората на радиопредаванията, гласове на говорители и аплодисменти на публиката от една изчезнала цивилизация.

— Идиоти. Не мога да повярвам, че се обличат така. Тези момичета ще се озоват в болница — колкото и яростно да се оплакваше от горещината в Лас Вегас, Борис беше твърдо убеден, че всичко, което е „студено“, поболява хората: неотоплени басейни, климатикът у дома, и дори ледът в напитките.

Той се търкулна по гръб и ми подаде бутилката:

— Вие с майка ти ходехте ли да гледате този парад?

— Не.

— Защо? — попита Борис и даде чипс на Попър.

— „Некультурный“ — отвърнах с дума, която бях научил от него. — При това има прекалено много туристи.

Той запали цигара и подаде една и на мен.

— Натъжи ли се?

— Малко — отвърнах и се наклоних, за да си запаля цигарата от неговата кибритена клечка. Не можех да престана да си спомням как празнувахме Деня на благодарността преди; сцените се въртяха непрестанно пред очите ми като филм, който не можех да спра: виждах как майка ми шляпа боса, в стари джинси, скъсани на коленете, как отваря бутилка вино и ми налива безалкохолна джинджифилова бира в чаша за шампанско, вади маслини, включва уредбата, слага си смешната празнична престилка и разопакова пуешките гърди, които е купила за нас от китайския квартал, но веднага сбръчква нос и отстъпва назад заради миризмата — „О, Боже, Тио, това нещо е развалено, отвори ми вратата“ — амонячна смрад, от която се насълзяват очите, държи чинията пред себе си като невзривена граната и хуква надолу по пожарната стълба към контейнера за боклук на улицата, докато аз, надвесил се през прозореца, присмехулно имитирам отгоре повръщане. Тогава вечеряхме скромно с консервиран зелен фасул, консервирани боровинки и кафяв ориз с печени бадеми: „Нашият вегетарианско социалистически Ден на благодарността“, така го беше нарекла майка ми. Не бяхме се подготвяли старателно за празника, защото тя трябваше да завършва спешен проект; догодина, обеща тя (и двамата бяхме изтощени от смях; кой знае защо, разваленото пуешко ни беше развеселило), щяхме да наемем кола и да отидем на гости на приятеля й Джед във Върмонт, или пък да си направим резервации за някое страхотно място като „Грамърси Тавърн“. Само че това бъдеще така и не се осъществи; и аз празнувах своя алкохолно-чипсов Ден на благодарността с Борис пред телевизора.

— Какво ще ядем, Потър? — попита Борис и се почеса по корема.

— Какво? Да не си гладен?

Той поклати ръка ту на едната, ту на другата страна: comme ci, comme ça^[2].

— А ти?

— Не особено. — Чувствах небцето си като разранено от многото чипс, а и от цигарите започваше да ми се повдига.

Внезапно Борис се разкикоти шумно и седна.

— Слушай. — Той ме ритна и посочи към телевизора. — Чу ли това?

— Кое?

— Водещият на новините. Току-що честити празника на децата си. „Бастард и Кейси“.

— О, я стига.

На Борис постоянно му се случваше да чуе погрешно някоя английска дума — слухови недоразумения, понякога забавни, но често просто дразнещи.

— „Бастард и Кейси“! Това е гадно, а? Кейси как да е, ама да наречеш собственото си дете „Бастард“ на празник по телевизията?

— Не е казал такова нещо.

— Добре де, ти нали знаеш всичко, какво каза тогава?

— Откъде да знам какво, по дяволите, е казал?

— А защо тогава спориш с мен? Защо си въобразяваш, че винаги знаеш повече от мен? Какъв й е проблемът на тази страна? Как е успял толкова тъп народ да стане толкова богат и арогантен? Американци… филмови звезди… телевизионни звезди… дават на децата си имена като Епъл, Бланкет, Блу и Бастард^[3] и всякакви други идиотщини.

— И смисълът на това, което каза, е…?

— Смисълът на думите ми е, че демокрацията служи като извинение за всяка шибана дивотия. Насилие… алчност… глупост… всичко е окей, ако го правят американците. Така ли е? Прав ли съм?

— Ти май наистина не можеш да млъкнеш, а?

— Знам какво чух — ха! Бастард! Ето какво ще ти кажа. Ако си мисля, че детето ми е копеле, със сигурност ще му дам някакво друго шибано име.

В хладилника имаше крилца, такитос и коктейлни наденички, които Ксандра беше донесла, както и кнедли от китайския ресторант в един търговски център, където баща ми обичаше да се храни, но докато стигнем до яденето, водката (приносът на Борис към честването на празника) беше вече преполовена, и всеки момент можеше да ни прилошее. Борис — който понякога изпадаше в сериозно настроение, когато се напиеше, и проявяваше типично руската слабост към трудни теми и въпроси, на които не съществува отговор — седеше на мраморния плот на бара, размахваше вилица с набодена на нея коктейлна наденичка, и говореше малко хаотично за бедността, капитализма, промените в климата и за шибаното съсипване на света изобщо.

В някакъв момент, вече съвсем объркан, аз казах:

— Борис, млъквай. Не ми се слуша вече.

Той беше отишъл в стаята ми, за да вземе „Уолдън“, и четеше на глас един дълъг откъс, който по някакъв начин трябваше да подкрепи онова, което той настояваше да каже.

Хвърлената книга — за щастие с меки корици — ме улучи по скулата.

— „Изчезни“ — каза той на руски. — Махай се!

— Аз съм си у дома, тъп нещастник такъв.

Коктейлната наденичка — както си беше набодена на вилицата — прелетя покрай главата ми и едва не ме улучи. Но и двамата се смеехме. Към средата на следобеда бяхме се натаралянкали до ушите: търкаляхме се по килима, препъвахме се един друг, смеехме се и ругаехме, пълзяхме на четири крака. По телевизията предаваха някакъв футболен мач, и макар че той дразнеше и двама ни, не ни се занимаваше да търсим дистанционното, за да сменим канала. Борис се беше насвяткал така, че се опитваше да говори с мен на руски.

— Говори на английски или млъкни — казах аз, опитвайки се да се задържа, хванал парапета на стълбата, и се приведох така несръчно, за да избегна удара му, че паднах върху ниската масичка.

— Ти меня достал! Пошёл ты!^[4]

— Дрън-дрън-дрън — отвърнах аз с лигав момичешки глас, легнал по корем на килима. Подът се люлееше и надигаше като корабна палуба. — Балалайка-таратайка.

— Шибан „телик“ — каза Борис, рухвайки на пода до мен и ритна смешно в посока към телевизора. — Не ми се гледат тези лайна.

— Ами виж какво, да му се не види — търкулнах се на една страна, притиснал ръка към стомаха си, — и на мен не ми се гледа.

Всичко се размиваше пред очите ми, около предметите имаше ореоли, трептящи извън обичайните им граници.

— Хайде да гледаме времената — каза Борис и запълзя на колене през дневната. — Искаме да видим какви са времената в Нова Гвинея.

— Ще трябва ти да търсиш, не знам на кой канал е.

— Дубай! — възкликна Борис, рухвайки на четири крака — последва сълзлив поток руска реч, в която разпознах една-две нецензурни думи.

— Английский! Говори на английски!

— Там сняг вали? — Той ме хвана за рамото и ме разтърси. — Човекът казва, че вали сняг, луд човек, ты видеш?! Сняг в Дубай! Чудо, Потър! Гледай!

— Това е Дъблин, задник такъв. Не е Дубай.

— Вали отсюда! Разкарай се!

Тогава трябва да съм скъсал лентата (това се случваше много често, когато Борис идваше у нас с бутилка), защото следващото, което помня, е съвсем различна светлина, в която стоях на колене до плъзгащите се врати, до мен на килима имаше локва повръщано, а аз бях подпрял чело на стъклото. Борис спеше дълбоко, легнал по корем и хъркаше щастливо, провесил ръка от дивана. Попчик също спеше, подпрял доволно муцуна върху тила на Борис. Чувствах се отвратително. Една мъртва пеперуда се люшкаше по повърхността на водата в басейна. Чуваше се ясно бръмченето на някаква машина. Удавени щурци и бръмбари се мятаха, понесени от завихрената вода в пластмасовите цедки на филтрите. Отгоре залязващото слънце озаряваше крещящо ярко и безчовечно кървавите пластове облаци, които навеждаха на мисли за края на дните, кадри от катастрофи и унищожение: взривяване на атоли в Тихия океан, дивеч, препускащ пред стена от пламъци.

Ако Борис не беше там, може би щях да се разплача. Вместо това отидох в банята, повърнах отново, и след като пих вода от чешмата, се върнах с хартиени салфетки и почистих мръсотията, въпреки главоболието, толкова силно, че едва можех да гледам. Повръщаното имаше ужасен оранжев цвят от пилешките крилца на скара и беше много трудно да се почисти, беше оставило петно, и докато го търках с препарата за миене на чинии, аз се опитвах с все сили да се вкопча в някоя успокояваща мисъл за Ню Йорк — за жилището на семейство Барбър с китайския порцелан и дружелюбните портиери, а също и за безвремието в усамотеното жилище на Хоуби, със старите книги и шумно тиктакащите часовници, със старите мебели и плюшените завеси, където навсякъде се бе утаило миналото — тихи стаи, в които всичко беше спокойно и имаше смисъл. Често се случваше нощем, когато съзнанието, че съм на напълно чуждо място, ме притиснеше особено силно, да се приспивам с мисли за неговата работилница, за плътния мирис на пчелен восък и стърготини от розово дърво, а после и за тесните стълби, водещи към дневната, където прашни слънчеви лъчи озаряваха ориенталските килими.

„Ще се обадя“, казах си тогава. И защо не? Бях все още достатъчно пиян, за да реша, че това е добра идея. Но телефонът звъня безконечно без отговор. Накрая, след два или три опита, и след като бях седял потиснато около половин час пред телевизора — гадеше ми се, потях се, стомахът ме болеше жестоко, гледах канала за времето, заледявания по пътищата, студени фронтове преминават над Монтана — реших да се обадя на Анди и отидох в кухнята, за да не събудя Борис. Китси вдигна слушалката.

— Не можем да говорим — каза тя припряно, когато разбра, че съм аз. — Закъсняваме, тъкмо отиваме на вечеря.

— Къде? — попитах, примигвайки. Главата все още ме болеше така, че едва успявах да стоя прав.

— У семейство Ван Нес, на Пето авеню. Приятели на мама.

На фона се чуваха неясно хленченето на Тоди и ревът на Плат: „Остави ме на мира!“.

— Мога ли само да поздравя Анди? — попитах, забил поглед в кухненския под.

— Не, наистина, ние… идвам, мамо! — чух я да вика. А на мен каза: — Честит Ден на благодарността.

— И на теб — отвърнах — и предай поздрави на всички.

Но тя вече беше затворила.