Дона Тарт
Щиглецът (61)

XVIII.

Борис и баща му не празнуваха Деня на благодарността, а Ксандра и моят баща имаха резервации за „Романтично екстравагантно празненство“ в някакъв френски ресторант в „MGM Гранд“.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита баща ми, когато ме видя да разглеждам брошурата, оставена на кухненския плот: сърчица и фойерверки, трицветни знаменца над чиния с печена пуйка. — Или си намерил друг начин да прекараш празника без нас?

— Не, благодаря. — Той се опитваше да се държи мило с мен, но мисълта да бъда с него и Ксандра на тяхното романтично-незнамсикакво празненство ме притесняваше. — Имам други планове.

— Е, какво ще правиш тогава?

— Ще прекарам Деня на благодарността с друг човек.

— С кого? — осведоми се баща ми в рядък пристъп на родителска загриженост. — Някой приятел?

— Мога ли да се опитам да позная? — намеси се Ксандра, загледана в хладилника — боса, в блузата с лого на „Маями Долфинс“, с която спеше. — Същото лице, което непрекъснато изяжда портокалите и ябълките, които нося вкъщи.

— О, хайде стига — каза сънливо баща ми, застана зад нея и я обгърна с ръце, — онова малко русначе — как му беше името, Борис — ти харесва.

— Харесвам го, разбира се. Което вероятно е добре, защото и без това стои тук почти непрекъснато. — Дявол да го вземе — каза тя, отдръпвайки се от него, и се плесна по голото бедро, — кой е пуснал тук този комар? Тио, не разбирам защо не можеш да запомниш, че вратата към басейна трябва да се държи затворена. Казвала съм ти го безброй пъти.

— Е, разбира се, бих могъл да прекарам Деня на благодарността и с вас, ако държите — казах аз невъзмутимо, облегнат на бара. — Защо пък да не направя така?

Казах това, за да подразня Ксандра, и с удоволствие забелязах, че съм успял.

— Но резервацията е за двама — каза тя, отметна коса и погледна към баща ми.

— О, със сигурност ще успеят да измислят нещо.

— Ще се наложи да се обадим предварително.

— Ами добре, обади се — каза баща ми, тупна я малко пиянски по гърба и се отправи към дневната, за да провери резултатите от футболните мачове.

Ксандра и аз останахме за кратко така, вперили очи един в друг, докато тя отвърна поглед, сякаш от някакъв мрачен и непоносим образ на собственото си бъдеще. После каза безжизнено:

— Имам нужда от кафе.

— Не съм оставял тази врата отворена.

— Нямам представа кой го прави непрекъснато. Знам само, че онези странни хора, които продаваха продукти на „Амуей“^[1], не си източиха фонтана, преди да се преместят, и сега, където и да погледна, има милион комари — ето, тук лети друг, да му се не види.

— Виж какво, не се ядосвай. Не държа да идвам с вас.

Ксандра остави кутията с филтри за кафемашината.

— Е, какво решаваш? — попита тя. — Да променям ли резервацията, или не?

— За какво говорите вие двамата? — долетя приглушено гласът на баща ми от съседната стая, където се беше разположил сред поставки с кръгли следи от чаши, празни кутии от цигари и маркирани таблици за бакара.

— За нищо особено — подвикна Ксандра. После, няколко минути по-късно, когато машината засвистя и зарони капки кафе, тя потри очи и каза със сънено хрипкав глас: — Не съм казвала, че не искам да дойдеш.

— Знам. Не твърдя, че си казвала. — После добавих: — И имай предвид, не аз оставям вратата отворена. Оставя я татко, когато излиза навън, за да говори по телефона.

Ксандра — протягайки се, за да свали от шкафа чашата си за кафе с лого на „Планет Холивуд“ — хвърли през рамо поглед към мен. — В действителност няма да вечеряш у тях, нали? — попита тя. — При онова момче, русначето или каквото е там?

— Не. Просто ще стоим тук и ще гледаме телевизия.

— Искаш ли да ви донеса нещо?

— Борис обича онези коктейлни наденички, които понякога донасяш. А пък аз обичам крилца. Люти.

— Нещо друго? Ами онези хапки — мини такитос? Нали харесваш и тях?

— Ще бъде чудесно.

— Добре, ще ви уредя. Само не ми пипайте цигарите. Все ми е едно дали пушиш — тя вдигна ръка, за да възпре протестите ми, — не съм те спипвала, но някой краде пакети от този стек тук, а аз давам за такъв стек двайсет и пет долара седмично.