Дона Тарт
Щиглецът (6)

VI.

Тъй като не исках да го смутя, в случай че просто си почиваше, се изправих колкото можех по-безшумно. Всичко ме болеше. В продължение на няколко мига стоях и гледах надолу към него, бършейки ръце в училищния си блейзър — кръвта му бе навсякъде по мен, ръцете ми лепнеха от нея — а после започнах да оглеждам лунния пейзаж от отломки в опит да се ориентирам и да намеря най-подходящия път, по който да изляза.

Когато — с известно затруднение — си проправих път към центъра на пространството, или към това, което ми приличаше на негов център, видях врата, пред която висяха всякакви отломки, обърнах се и започнах да се промъквам в обратната посока. Там пък беше паднала носеща греда, в резултат на което тухлите се бяха сринали на купчина, висока почти колкото мен, а отгоре бе зейнал димящ отвор, достатъчно широк, за да може през него да мине автомобил. Започнах с мъка да се катеря по бетонните късове и да ги заобикалям — но не бях напреднал много, когато разбрах, че ще се наложи да избера другата посока. Бледи пламъци ближеха далечните стени на онова, което някога беше сувенирният магазин на музея, пръскаха и плюеха искри в сумрачното пространство, част от което беше много по-ниско от нивото, на което би трябвало да бъде подът.

Не ми харесваше видът на другата врата (плочите на пода пред нея бяха покрити с червени петна, от купчина трошляк стърчеше мъжка обувка), но поне по-голямата част от отломките пред нея не бяха много масивни. Заклатушках се отново натам, привеждайки се под жиците, които ръсеха искри от тавана, сложих торбата на рамо, поех си дълбоко дъх и се гмурнах с главата напред сред разрушенията.

Незабавно започнах да се задушавам от дима, задави ме остра миризма на химикал. Кашлях и се молех да не се натъквам на повече провиснали оголени проводници, търсейки пипнешком пътя си, докато ситни камъчета, късове мазилка, по-малки и по-едри парчета от Бог знае какво се откъсваха, ронеха се и влизаха в очите ми.

Някои от строителните материали бяха леки, други — не. Колкото повече напредвах, толкова по-тъмно и по-горещо ставаше. Периодично пътят ми се стесняваше или неочаквано се оказваше препречен, в ушите ми отекваше силен шум, като от насъбрала се тълпа, но не бях сигурен откъде идва. Налагаше се да се промъквам покрай разни неща, понякога вървях, понякога пълзях, не точно виждах, а по-скоро долавях присъствието на трупове сред разрушенията, по плашещата мекота, поддаваща под натиска ми, но по-лоша от нея беше миризмата: на изгорял плат, изгоряла коса и плът, и острият мирис на прясна кръв, който оставяше в устата вкус на мед, калай и сол.

Ръцете ми бяха изпонарязани, коленете ми — също. Промушвах се и заобикалях, опипвах пред себе си, докато се движех, промъквайки се странешком покрай нещо като дълъг дърводелски тезгях или може би греда, докато стигнах до място, където пътят ми беше препречен от плътна маса, която изглеждаше като стена. С усилие — защото мястото беше тясно — аз се поизвърнах, за да бръкна в торбата, трябваше ми светлина.

Исках да намеря ключодържателя фенерче — той беше на дъното, под картината — но напипах телефона. Включих го — и почти незабавно го изтървах, защото в светлината му видях мъжка ръка, стърчаща между два къса бетон. Спомням си, че дори в ужаса си изпитах благодарност, че е само ръка, макар че така и не успях да забравя тъмните, подпухнали месести пръсти; все още се случва понякога да трепна уплашено, когато някой уличен просяк протегне към мен подобна ръка, почерняла, подпухнала, с нокти, обрамчени в черно.

Оставаше фенерчето — но аз исках да взема телефона. Той хвърляше слаба светлинна в кухината, където се бях озовал, но точно когато се съвзех достатъчно, за да се приведа да го взема, екранчето му изгасна. Отпуснах се на колене и запълзях в тъмното, опипвайки с две ръце камъни и стъкла, твърдо решен да го намеря.

Мислех си, че знам къде е, или поне приблизително, и го търсих вероятно по-дълго, отколкото трябваше; а когато изгубих надежда и се опитах да се изправя, установих, че съм допълзял на някакво място, където беше невъзможно да се изправя — някаква повърхност висеше ниско, на около три инча над главата ми. Нямаше как да се обърна, не можех да се върна заднешком, затова реших да пълзя напред с надеждата, че проходът ще се поразшири, и скоро вече напредвах с болезнени усилия, с глава, извъртяна на една страна, обзет от отчаяното усещане, че ще бъда премазан.

Когато бях четиригодишен, в стария ни апартамент на Седмо авеню, се заклещих в леглото, което се прибираше в стената — звучи като комично приключение, но всъщност не беше така; мисля си, че щях да се задуша, ако Аламеда, тогавашната ни икономка, не беше чула приглушените ми викове и не ме беше измъкнала. Опитите да се промъквам в това задушно пространство ме накараха да изпитам подобно чувство, но много по-мъчително; заради заобикалящите ме натрошени стъкла и нагорещен метал, заради миризмата на изгорели дрехи и случаите, когато в мен се притискаше нещо меко, за което предпочитах да не мисля. Дребни отломки продължаваха непрестанно да падат върху мен; гърлото ми се пълнеше с прах, кашлях силно и чувствах как ме обзема паника, когато установих, че вече мога да виждам, макар и едва-едва, грубата повърхност на натрошените тухли около мен. Светлина — най-бледият проблясък, който човек би могъл да си представи — се процеждаше едва забележимо отляво, на около шест инча височина от пода.

Приведох се още по-ниско и установих, че гледам като през мъгла към ситната мозайка, покриваща пода на долния етаж. Куп предмети, които ми изглеждаха като съоръжения на спасителен екип (въжета, брадви, лостове и бутилка с кислород, на която пишеше „Противопожарна охрана, Ню Йорк“) лежаха разпилени в безредие по пода.

— Има ли някой? — извиках — и без да чакам отговор, започнах да се промъквам през дупката, спускайки се надолу колкото можех по-бързо.

Дупката беше тясна — ако бях няколко години по-голям, или по-тежък с няколко фунта, може би нямаше да успея да се промъкна. Докато се промушвах, торбата се закачи на нещо и за миг си помислих, че може да ми се наложи да я смъкна от рамото си и да я оставя — независимо от картината, като гущер, който жертва опашката си, но когато я дръпнах в последен опит, тя най-сетне се освободи сред порой от ронеща се мазилка. Над мен имаше някаква греда, върху която като че ли се крепеше голямо количество зидария, и докато се гърчех и промушвах под нея, ми се виеше свят от страх, че тя може да поддаде и да бъда премазан, докато не видях, че някой я е подпрял с крик.

След като успях да се измъкна през дупката, стъпих на крака, коленете ми се подгъваха, бях зашеметен от облекчение.

— Има ли някой? — извиках отново, питайки се защо наоколо има толкова много съоръжения, а никъде не се виждат пожарникари. Галерията беше замъглена от дим, но в по-голямата си част неповредена, прозрачните слоеве пушек ставаха толкова по-плътни, колкото по-нагоре се издигаха, но дори само по разкривените и обърнати към тавана лампи и охранителни камери можеше да се прецени, че някаква страховита сила е преминала като вихрушка през помещението. Бях толкова щастлив, че съм излязъл на открито, че трябваше да минат няколко мига, преди да осъзная колко странно е, че съм единственият, който стои на краката си в помещение, пълно с хора. Всички с изключение на мен лежаха на пода.

Онези, които лежаха наоколо, бяха поне една дузина — и не всички бяха цели. Изглеждаха така, сякаш бяха паднали от голяма височина. Три или четири от телата бяха покрити отчасти с горнища на пожарникарски униформи, изпод които стърчаха крака. Другите лежаха открити, с изцъклен поглед, сред петна, подобни на следи от експлозия, от пръскаща и плискаща течност, като след гигантска кървава кихавица, носещи усещането за истерично движение сред общата неподвижност. Спомням си особено ясно една дама на средна възраст, чиято опръскана с кръв блуза беше с десен на яйца от Фаберже, приличаше всъщност на блуза, която тя можеше да е купила от сувенирния магазин на музея. Очите й — очертани с черен грим — се взираха безизразно в тавана; а тенът й беше очевидно изкуствен, тъй като кожата й бе запазила свежия си прасковен оттенък, макар че горната част на главата й липсваше.

Помръкнали маслени бои, потъмнели златни рамки. Със ситни крачки отидох към средата на помещението, залитах леко, губех равновесие. Чувах собственото си хрипливо вдишване и издишване, звукът беше странно плитък, кошмарно тих. Не исках да гледам, но не можех иначе. Дребен азиатец, предизвикващ жалост в бежовото си дълго яке, лежеше свит на кълбо в разширяваща се локва кръв. Видях и един охранител (най-лесна за разпознаване беше униформата, дотолкова зле обгорено беше лицето му) с ръка, извита зад гърба и жестоко разплискана кръв на мястото, където трябваше да е кракът му.

Но основното, най-важното беше това, че сред налягалите на пода хора не разпознах нея. Принуждавах се да ги гледам, всеки поотделно, един по един — а дори понякога да не успявах да се принудя да погледна лицето, нали знаех как изглеждат краката на майка ми, дрехите й, двуцветните черно-бели обувки; и дълго след като се бях убедил, че нея я няма, се насилвах да остана сред телата, сгушен, със затворени очи, като болен гълъб.

В следващата зала имаше още трупове — три тела. Дебел мъж с пуловер на ромбове без ръкави; покрита с рани стара дама; светлокосо момиченце, което ми напомняше на малко пиленце, с червена следа от ожулване на слепоочието, но иначе никъде по него не се забелязваха наранявания. А по-нататък нямаше други тела. Минах през няколко зали, осеяни със спасителни съоръжения, но въпреки петната от кръв по пода в тях нямаше мъртъвци. А когато стигнах до залата, която ми се струваше най-отдалечена, залата, към която тя бе тръгнала, където е била, залата, където беше картината „Урок по анатомия“ — бях прижумял, молех се отчаяно — видях и там същите носилки и апарати, и там, в странната тишина, която отекваше като писък, единствените наблюдатели бяха същите онези двама озадачени холандци, които се бяха взирали от стената в мен и майка ми, сякаш питайки: „Какво правите вие тук?“.

После нещо сякаш прещрака. Дори не помня как се случи; просто изведнъж се озовах на друго място, тичах, тичах през помещения, в които нямаше нищо друго освен димна омара, която придаваше безплътност и нереалност на внушителния им вид. Преди залите бяха изглеждали доста ясно подредени, в криволичеща, но логична поредица, съгласно която всички коридори се вливаха като притоци в голяма река, водеща към магазина за сувенири. Но сега, докато се връщах през тях бързо и се движех в обратна посока, осъзнах, че пътят съвсем не е толкова ясен; постоянно се озовавах пред стени без врати и влизах в задънени помещения. Вратите и входовете не бяха там, където очаквах да ги открия; сякаш от нищото изникваха основи на колони без колони върху тях. Когато завивах прекалено бързо зад един ъгъл, едва не се блъснах в група стражи на Франс Халс: едри, грубовати, червендалести мъже, подпухнали от много бира, същински нюйоркски полицаи на бал с маски. Взираха се студено надолу към мен, с нетрепващи, развеселени погледи, и когато се съвзех, аз отстъпих назад и отново хукнах.

Дори в спокойни дни понякога се случваше да се залутам в музея (кръстосвайки зали с образци на изкуството от Океания, тотеми и издълбани канута) и понякога трябваше да моля някой от пазачите да ме ориентира. Особено объркващи бяха залите с живопис, защото ги пререждаха толкова често; и сега, докато тичах из пустите зали, в призрачния полумрак, все повече усещах надигането на страха. Мислех си, че знам пътя към главното стълбище, но скоро след като излязох от залите с тематични експозиции, всичко наоколо започна да ми изглежда непознато, и след като в продължение на минута-две вземах замаян, тичешком завои, без да съм уверен, че знам накъде се движа, установих, че окончателно съм се загубил. По някакъв начин бях успял да прекося залите с шедьоври на италиански майстори (образи на разпнатия Христос, учудени на вид светци, змии и готови за бой ангели), озовавайки се в секция „английски художници от осемнайсети век“ — част от музея, която бях посещавал рядко и не познавах. Пред мен се ширеха дълги, просторни пространства, подобни на лабиринт помещения, които напомняха на омагьосан замък — лордове в перуки и невъзмутимите красавици на Гейнсбъро наблюдаваха безразлично объркването ми. Тези просторни дворцови зали бяха вбесяващи, защото като че ли не водеха до стълбище, нито пък към някой от главните коридори, а само към други великолепни дворцови зали, същите като тях; почти се бях разплакал, когато изведнъж видях една почти незабележима врата в странична стена на залата.

Трябваше да се вгледаш много внимателно, за да видиш тази врата; беше боядисана в същия цвят като стените, врата от онези, които при обичайни обстоятелства държат заключени. Забелязах я само защото не беше затворена докрай — лявата й страна отзяваше от стената, или защото не я бяха затворили добре, или защото поради липсата на електричество заключващото устройство не функционираше, не знам. Все пак отварянето й не беше лесно — беше стоманена, тежка, и се наложи да я дърпам с всички сили. Внезапно — с пневматична въздишка — тя поддаде така неочаквано, че аз залитнах.

Промъквайки се през нея, се озовах в тъмен служебен коридор с много по-нисък таван. Аварийните светлини тук бяха много по-слаби, отколкото в галерията, затова трябваше да изминат няколко мига, преди очите ми да се приспособят към мрака.

Коридорът сякаш се простираше на мили напред. Запристъпвах боязливо, надничайки в онези офиси, чиито врати бяха открехнати. Камерън Гайслър, куратор. Мияко Фуджита, помощник-куратор. Имаше отворени чекмеджета, столовете бяха издърпани встрани от бюрата. На прага на един от кабинетите се търкаляше дамска обувка с висок ток.

Атмосферата на запустение беше невъобразимо зловеща. Имах чувството, че в далечината чувам сирени на полицейски коли, и може би дори говор по радиостанции и лай на кучета, но ушите ми пищяха толкова силно след експлозията, та си мислех, че може би така ми се струва. Все повече ме плашеше това, че не виждах никакви пожарникари, полицаи или охранители — всъщност не бях видял жива душа.

В служебната част на музея не беше толкова тъмно, че да ползвам фенерчето ключодържател, но не беше и достатъчно светло, та да виждам добре. Намирах се в някаква част, подобна на архив или склад. Стените на кабинетите бяха покрити от пода до тавана с шкафове с метални лавици, на които бяха подредени пластмасови кутии като онези, които се ползват в пощите, и картонени кутии. Тесният коридор ме изнервяше, имах чувството, че стените ще ме смажат, а стъпките ми отекваха така влудяващо, че един-два пъти спрях и се обърнах, за да видя дали някой не върви зад мен.

— Има ли някой? — подвикнах плахо, продължавайки да надничам в някои от стаите, покрай които минавах. Част от кабинетите имаха оскъдно, модерно обзавеждане, други бяха претъпкани, неподдържани, пълни с неспретнато натрупани книги и документи.

Флорънс Клаунер, отдел „Музикални инструменти“. Морис Ораби-Русел, ислямско изкуство. Виктория Габети, текстил. Минах покрай едно прилично на пещера, тъмно помещение с дълга работна маса, на която бяха подредени несъответстващи едно на друго парчета плат, подобни на части от пъзел. В дъното на помещението бяха наблъскани стойки на колелца, на които висяха дрехи в найлонови чували, също като стойките до служебните асансьори в „Бендълс“ или „Бъргдорфс“.

Когато стигнах до място, където коридорът се разделяше на два ръкава, водещи под прав ъгъл наляво и надясно, аз се озърнах, изпаднал в недоумение накъде да завия. Миришеше на паркетин, терпентин и различни други химикали, сред които се долавяше и острият мирис на дим. Кабинети и работилници се нижеха до безкрайност във всички посоки: затворена геометрична схема, безлична и непоклатима.

Отляво някаква светлина примигваше от електроинсталацията на тавана. Оттам се чуваше прекъслечно жужене на статично електричество и на тази трептяща светлина видях по-надолу по коридора чешмичка.

Затичах към нея — толкова бързо, че едва не се подхлъзнах — и загълтах, притиснал уста към чучура, такива количества студена вода, толкова бързо, че болка прониза слепоочието ми. Хълцайки, започнах да мия кръвта от ръцете си и да плискам с вода възпалените си очи. Миниатюрни, почти невидими стъклени тресчици падаха с лек звън като ледени игли в металния умивалник.

Облегнах се на стената. От флуоресцентната светлина отгоре — трептяща, примигваща — ми призляваше. Изправих се с усилие; тръгнах напред, залитайки малко в несигурните проблясъци. В тази посока обстановката започна да добива решително по-индустриален вид: дървени палети, ниска количка, долавях присъствието на предмети, складирани и разнасяни в дървени сандъци. Стигнах до друго място, от което се отклоняваше един сенчест, хлъзгав коридор, тънещ в мрак, и аз тъкмо се канех да го подмина, когато видях в далечината светещ червен надпис — „Изход“.

Препънах се в собствените си крака и паднах; станах, все още хълцайки, и хукнах по безкрайния коридор. В края му имаше врата с метален лост, като аварийните изходи в моето училище.

Бутнах я и тя се отвори със звук, подобен на излайване. Хукнах надолу по едно тъмно стълбище — дванайсет стъпала, завой на площадката, после още дванайсет стъпала до долната площадка, пръстите ми едва докосваха металните перила, тропотът на обувките ми отекваше с такава влудяваща сила, сякаш редом с мен тичаха още десетина души. Стълбата свършваше в един сив служебен коридор с още една аварийна врата. Хвърлих се с цялата си тежест върху нея, бутнах с две ръце, тя се отвори — и връхлетелият насреща ми дъжд заедно с оглушителния вой на сирени ми подействаха като плесница.

Струваше ми се, че бих могъл да закрещя на глас, толкова щастлив бях, че съм навън, но надали някой би ме чул в този шум: със същия успех бих могъл да се опитам да надвикам двигателите на самолетите на летище „Ла Гуардия“ по време на гръмотевична буря. Сякаш сирените на всички пожарни коли, всички полицейски коли, линейки и всякакви превозни средства на спасителни отряди от пет района плюс Джърси виеха и пищяха на Пето авеню — възторжен, весел звук, напомнящ на празничния шум и фойерверките на Нова Година, Коледа и Четвърти юли, взети заедно.

Изходът ме изплю в Сентръл Парк, излязох през една странична врата между товарните рампи и паркинга — наоколо нямаше никого. Алеите в сивкавозелената далечина пустееха; вятърът полюшваше дървесните корони, сякаш покрити с белезникава пяна. По-нататък плисканото от дъжда Пето авеню беше блокирано. От мястото, на което стоях, едва успявах да видя през пороя гигантската, нестихваща канонада от най-различни дейности: имаше кранове и всякакви други съоръжения, полицаи отблъскваха тълпите назад, виждаха се червени светлини, жълти и сини светлини, ярки отблясъци, припламващи, пулсиращи и въртящи се с живачно непостоянство.

Вдигнах лакът, за да заслоня лицето си от дъжда и хукнах през пустия парк. Дъждовни капки се стичаха по челото ми и влизаха в очите ми, от което светлините по булеварда се размиваха в далечно, пулсиращо петно.

„Нюйоркска полиция“, „Противопожарна защита — Ню Йорк“, паркирани микробуси с движещи се чистачки на предните стъкла, полицейски кучета, батальон за спасителни операции, сапьорска полицейска част. Черни дъждобрани плющяха и се издуваха от вятъра. Жълта полицейска лента за ограждане на местопрестъпления препречваше изхода на парка през портата „Майнърс Гейт“. Повдигнах я без колебание, промуших се под нея и се шмугнах тичешком в тълпата.

В блъсканицата никой не ме забеляза. В продължение на няколко мига тичах безсмислено нагоре-надолу по улицата, а дъждът обсипваше с пръски лицето ми. Накъдето и да погледнех, около мен се стрелкаха отражения на собствената ми паника. Наоколо се въртяха и надигаха сляпо вълни от хора: полицаи, пожарникари, хора със защитни каски, възрастен мъж, притиснал счупения си лакът към тялото си и жена с разкървавен нос, побутвани към Седемдесет и девета улица от един объркан полицай.

Никога не бях виждал толкова много пожарникарски коли на едно място: на отделение 18, на „Файтинг 44“, на Първи спасителен отряд, кола номер 4, „Гордостта на централните квартали“. Промушвайки се през морето от паркирани коли и черни служебни шлифери, забелязах една линейка на доброволческата еврейска организация „Хатзола“: на задния капак имаше надпис на иврит, а през отворените врати се виждаше нещо като малка осветена болнична стая. Санитари се бяха привели над една жена и се опитваха да я накарат да легне, докато тя се боричкаше да се изправи. Сбръчкана ръка с лакирани в червено нокти се вкопчваше напразно във въздуха.

Почуках с юмрук на вратата.

— Трябва да се върнете вътре — извиках. — Там има още хора…

— Има втора бомба — изкрещя в отговор един от санитарите, без да ме погледне. — Наложи ни се да евакуираме…

Не ми остана време да осмисля отговора, защото един огромен полицай връхлетя светкавично върху мен; беше с масивна глава, подобен на булдог, с издути мускули на ръцете като състезател по вдигане на тежести. Сграбчи ме грубо за ръката над лакътя и започна да ме влачи и бута към другата страна на улицата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева той, заглушавайки възраженията ми, докато аз се опитвах да се изтръгна от хватката му.

— Сър… — една жена с окървавено лице приближи до нас, опитвайки се да привлече вниманието му — сър, струва ми се, че ръката ми е счупена…

— Бягайте надалеч от сградата! — изкрещя й той, бутна ръката й и продължи, обръщайки се към мен: — Бягай!

— Но…

Той ме бутна с две ръце така силно, че аз залитнах и едва не паднах.

— Бягайте надалеч от сградата! — изрева той отново и размаха ръце така, че дъждобранът му се развя като криле. — Веднага!

Дори не гледаше към мен; малките му, мечешки очички бяха заковани в нещо, което се случваше над главата ми, по-нагоре по улицата, и изразът на лицето му ме ужаси.

Бързо се запромушвах през тълпата от спасителни работници към отсрещния тротоар, малко преди Седемдесет и девета улица — озъртайки се за майка си, но не я видях никъде. Наоколо гъмжеше от линейки и болнични коли: „Спешна помощ Бет Израел“, болница „Ленъкс Хил“, болница „Ню Йорк Презвитериън“, парамедицински екип за спешна помощ от болницата „Кабрини“. Окървавен мъж в делови костюм лежеше проснат по гръб зад един декоративен жив плет от тисове, в малкия ограден двор на една от старите сгради по Пето авеню. Там имаше опъната жълта полицейска лента, която плющеше и трептеше на вятъра — но подгизналите от дъжда полицаи, пожарникари и хора с каски на главите я вдигаха и преминаваха под нея, почти сякаш не я забелязваха.

Всички гледаха в посока, обратна на центъра — едва по-късно щях да разбера причината; на Осемдесет и четвърта улица (прекалено далеч, за да съм можел да видя нещо) сапьори от полицията обезвреждаха неизбухнала бомба, обливайки я с вода от водни оръдия. Искаше ми се да поговоря с някого, да се опитам да разбера какво се е случило, затова се опитах да се добера до една от пожарните коли, но полицаите сновяха из тълпата, ръкомахаха, пляскаха с ръце и избутваха хората назад.

Вкопчих се за дрехата на един пожарникар — беше млад, дружелюбен на вид, дъвчеше дъвка.

— Вътре има още хора! — изкрещях.

— Да, да, знаем — извика в отговор пожарникарят, без да ме гледа. — Наредиха ни да напуснем сградата. Ще ни кажат какво става след пет минути, и тогава ще ни пуснат да влезем обратно.

Някой ме бутна рязко по гърба.

— Не спирай, не спирай!

Чух как някой изпищя.

После нечий груб глас със силен акцент извика:

— Не ме пипай!

— Веднага! Продължавай!

Още някой ме блъсна по гърба. Пожарникари се привеждаха от стълбите на пожарните коли и се взираха към храма на Дендур^[1]; полицаите се бяха наредили един до друг и стояха нащрек, неподвижни под дъжда. Препъвайки се покрай тях, повлечен от тълпата, виждах безизразни погледи, кимащи глави, крака, които несъзнателно потупваха в такт с обратното броене.

Когато чух пукота на обезвредената бомба и по Пето авеню се надигна пресипнал рев като на футболен стадион, тълпата ме беше довлякла вече близо до Медисън. Полицаи — полицаи от транспортна полиция — размахваха ръце като вятърни мелници, отблъсквайки назад потока от зашеметени хора.

— Хайде, народе, движение, движение. — Те пореха тълпата, пляскайки с ръце. — Всички на изток, всички на изток.

Един полицай — едър мъж с козя брадичка и обица на ухото, като професионален кечист — се пресегна и блъсна някакво момче — доставчик на магазин с качулка на главата, което се опитваше да снима с мобилния си телефон, така че момчето се блъсна в мен и едва не ме повали.

— Полека! — изкрещя озлобено момчето — с висок, писклив глас, а полицаят го блъсна отново, този път така, че момчето падна по гръб в канавката.

— Глух ли си, приятелче? — извика той. — Разкарай се!

— Не ме докосвай!

— Ами какво ще кажеш, ако взема да ти пукна главата?

Между Пето авеню и Медисън цареше истинска лудница; въпреки че движението на Седемдесет и девета улица беше спряно, тя беше претъпкана с полицейски и пожарни коли, циментови барикади и тълпи от крещящи, паникьосани, мокри до кости хора. Някои от тях се опитваха да избягат от Пето авеню; други се блъскаха и се опитваха да си проправят път обратно към музея; много хора бяха вдигнали високо в ръцете си мобилни телефони, опитвайки се да снимат; други стояха неподвижни, с увиснали челюсти, докато тълпата се люшкаше около тях, и се взираха в черния дим, увиснал в дъждовното небе над Пето авеню, като че ли отгоре се спускаха марсианци.

Сирени; бял дим, издигащ се на кълба от отдушниците на метрото. Бездомник, увит в мръсно одеяло, се луташе насам-натам, едновременно оживен и объркан. Озъртах се с надеждата да открия майка си в тълпата, наистина очаквах да я видя; за кратко време се опитах да плувам срещу течението на насочвания от полицаите поток (изправях се на пръсти, въртях глава, опитвайки се да видя), докато не осъзнах, че е безнадеждно да се опитвам да се върна назад и да се опитвам да я търся в този пороен дъжд, сред такава тълпа. „Просто ще я намеря у дома“, казвах си. Предполагаше се, че ще се видим у дома; у дома беше уговорката в случай на някакво объркване; тя трябва да е осъзнала колко безсмислено би било да се опитва да ме търси в тази блъсканица. Но напук на разумното обяснение ме пробождаше раздразнение, изпитвах разочарование — и докато вървях към къщи (главата ме болеше така, сякаш щеше да се пръсне, виждах всичко практически двойно), все се озъртах за нея, оглеждах непознатите, угрижени лица около мен. Тя беше успяла да излезе; това беше най-важното. Много зали са я делели от най-тежката експлозия. Нито едно от телата не беше нейното. Но независимо от постоянната ни уговорка, без значение колко разумно изглеждаше тя, аз все пак не успявах да повярвам докрай, че тя си е тръгнала от музея без мен.