Дона Тарт
Щиглецът (59)

XVI.

Бащата на Борис беше загадъчна фигура. Според обясненията на Борис, той често работеше на място, някъде посред нищото, в своята мина, и оставаше там с екипа си в продължение на седмици. „Не се мие“, казваше строго Борис. „Непрекъснато е отвратително пиян.“ Очуканата късовълнова радиостанция в кухнята беше негова. („От времето на Брежнев“, поясни Борис, „но той не иска да я изхвърли.“), негови бяха и руските вестници, и броевете на „Ю Ес Ей Тудей“, които понякога намирах да се търкалят наоколо. Един ден, когато влязох в една от баните в къщата на Борис (които бяха доста ужасни — нямаше завеси на душовете, тоалетните бяха без седалки, и горе, и долу, във ваната растеше нещо черно), се уплаших доста, когато видях един от костюмите на баща му, мокър и вмирисан, да виси като мъртвец на щангата за завеса пред душа: безформен, от кафяв, бодлив вълнен плат с цвета на току-що изкопани корени, костюмът капеше отблъскващо по пода, като някакъв Голем с влажен дъх, дошъл от старото им отечество, или дреха, измъкната от водата с полицейски мрежи.

— Какво има? — попита Борис, когато излязох от банята.

— Баща ти сам ли си пере костюмите? — попитах. — Тук, в умивалника?

Борис — облегнал се на рамката на вратата, дъвчейки нокътя на палеца си — сви уклончиво рамене.

— Сигурно се шегуваш — казах, а после, защото той не сваляше поглед от мен, попитах: — Какво, в Русия няма ли химическо чистене?

— Той има много скъпи и луксозни вещи — изръмжа Борис през палеца си. — Часовник „Ролекс“, обувки на „Ферагамо“. Може да почиства костюма си така, както му се иска.

— Така е — отвърнах и смених темата. Минаха няколко седмици, през които изобщо не се сещах за бащата на Борис. Но после дойде денят, когато Борис се вмъкна със закъснение в часа по английски за напреднали, с виненочервено петно под окото.

— О, удариха ме по лицето с топката — отвърна той бодро, когато госпожа Спиър (Спирсецкая, както я наричаше той) го попита с подозрение какво му се е случило.

Знаех, че лъже. Хвърляйки поглед към него през пътеката, по време на целия час, докато течеше апатична дискусия за Ралф Уолдо Емерсън, се питах кога е успял да получи тази синина на окото, след като си тръгнах от тях предната вечер, за да се прибера и да разходя Попър — Ксандра го държеше вързан на двора толкова дълго, че бях започнал да се чувствам отговорен за него.

— Какво направи? — попитах, когато го настигнах след края на часа.

— Ъ?

— Как се нагласи така?

Той смигна и каза:

— О, я стига — блъсвайки с рамо моето рамо.

— Как стана? Пиян ли беше?

— Баща ми се прибра — и защото мълчах, допълни: — Какво друго би могло да бъде, Потър? Ти какво си представяше?

— Боже, но защо?

Борис сви рамене.

— Радвам се, че ти си беше тръгнал — каза той и потърка здравото си око. — Не ми се вярваше, когато той цъфна. Спях долу на дивана. Първоначално си помислих, че ти се връщаш.

— Какво стана?

— Ооох. — Борис въздъхна подчертано шумно; беше пушил по пътя към училище, разбрах по дъха му. — Видя бирените бутилки на пода.

— Ударил те е, защото си пил?

— Защото беше пиян до козирката, затова. Беше се натряскал като дърво — според мен изобщо не знаеше кого удря. Днес сутринта — когато видя лицето ми, се разплака и се разкая. Така или иначе, ще отсъства дълго време.

— Защо?

— Имал много работа на обекта, така каза. Ще се върне чак след три седмици. Мината е близо до едно от онези места, където има контролирани от държавата бардаци, сещаш ли се?

— Не са контролирани от държавата — възразих — и установих, че се питам дали пък не е така.

— Е, разбираш какво искам да кажа. Има обаче и нещо добро — той ми остави пара.

— Колко?

— Четири хиляди.

— Занасяш се.

— Не, не… — той се плесна по челото, — имах предвид рубли, извинявай! Около двеста долара, но все пак. Трябваше да поискам повече, ама не посмях.

Бяхме стигнали до едно разклонение на коридора — тук аз трябваше да завия в една посока за часа по алгебра, а Борис — в друга, за часа по „Управление на Америка“: проклятието на живота му. Беше задължителен предмет — лесен за изучаване дори въпреки отсъствието на система в стандартите на училището ни — но докато се опитвах да обясня на Борис какво представляват първите десет поправки в Конституцията, и какво представляват изрично цитираните права на Конгреса за разлика от правата по подразбиране, си спомнях случаите, когато се опитвах да обясня на госпожа Барбър какво е интернет сървър.

— Е, ще се видим след часа — каза Борис. — Я ми обясни още веднъж, преди да тръгна, каква е разликата между Федералната банка и Федералния резерв?

— Казвал ли си на някого?

— Какво да съм казвал?

— Е, нали знаеш.

— Какво, да не искаш да ме натопиш? — попита Борис със смях.

— Не теб, него.

— И защо? Можеш ли да ми обясниш защо приемаш това за добра идея? За да ме депортират ли?

— Добре — отвърнах, след неловка пауза.

— Е, довечера трябва да излезем на вечеря! — каза Борис. — В ресторант! Може би в мексиканския — след първоначалните си съмнения и възражения, Борис бе започнал да харесва мексиканската кухня — казваше, че не била позната в Русия, не много лоша, като посвикнеш, но ако храната беше прекалено пикантна, не я докосваше. — Може да отидем с автобуса.

— Китайският е по-наблизо. И храната е по-добра.

— Да, но… Не помниш ли?

— О, да, вярно — отвърнах. Последния път, когато бяхме ходили там, се бяхме измъкнали, без да платим сметката. — Забрави.