Дона Тарт
Щиглецът (56)

XIII.

По това време — трябва да е било октомври — ние се хранехме заедно почти всяка вечер. Борис, който често изпиваше по три-четири бири преди вечеря, преминаваше на горещ чай с яденето. После, след вечеря удряше по една водка, навик, който скоро възприех от него („Помага за храносмилането“, поясняваше той), и двамата се търкаляхме отпуснато наоколо, занимавахме се с домашните си, понякога спорехме, а понякога заспивахме пред телевизора.

— Не си тръгвай! — каза Борис една вечер, бяхме у тях и аз станах да си вървя към края на „Великолепната седморка“, Юл Бринър събираше хората си за последната битка. — Ще пропуснеш най-хубавото.

— Да, но наближава единайсет.

Борис, който беше легнал на пода — се надигна на лакът. Дългокос, с хилав гръден кош, слаб и източен, той беше пълна противоположност на Юл Бринър в почти всяко отношение, и все пак по някакъв странен начин между тях имаше някаква прилика: същият потаен, бдителен поглед на смеещите се, но и малко жестоки очи, и нещо монголско или татарско във формата им.

— Кажи на Ксандра да мине да те прибере — каза той с прозявка. — Кога си идва от работа?

— Ксандра ли? Забрави.

Борис отново се прозя, клепачите му натежаваха от водката.

— Остани тогава да спиш тук — каза той, търкулна се настрана и потри лице с ръка. — Ще забележат ли, че те няма?

Дали изобщо щяха да се приберат у дома? Понякога не се прибираха.

— Надали — отвърнах.

— Тихо — каза Борис, пресегна се за цигарите си и седна в леглото. — Сега гледай, идват лошите.

— Гледал ли си филма преди?

— Дублиран на руски, ако щеш, вярвай. При това много слаб дублаж. Лигав. „Лигав“ ли е думата, която ми трябва? Искам да кажа, говореха по-скоро като учители, отколкото като наемни стрелци.