Дона Тарт
Щиглецът (55)

XII.

Преди срещата с Борис бях понасял самотата си доста стоически, без да осъзнавам докрай колко самотен бях. Предполагам също, че ако някой от нас живееше в що-годе нормално домакинство, с определен час за прибиране вечер, със задължения и родителски надзор, не бихме станали толкова неразделни, при това така бързо, но почти от първия ден нататък ние бяхме постоянно заедно, отмъквахме си по нещо за ядене и деляхме парите, които имахме.

В Ню Йорк растях сред немалко деца, които познаваха света — бяха живели в чужбина и говореха по три-четири езика, ходеха на лятно училище в Хайделберг и прекарваха ваканциите на места като Рио, Инсбрук или Антиб.

Но Борис засенчваше всички тях — като стар морски капитан. Беше яздил камила; беше ял ларви в Австралия, беше играл крикет, беше се разболявал от малария, беше живял на улицата в Украйна („но само за две седмици“), сам беше палил пръчка динамит, беше плувал в австралийски реки, пълни с крокодили. Беше чел Чехов на руски, както и писатели, за които изобщо не бях чувал — на украински и полски. Беше устоявал на дълбокия мрак посред зима в Русия, когато температурите падат под минус четиридесет; безкрайни виелици, сняг и черен лед, единственото светло петно било зелената неонова палма, която светела денонощно пред провинциалното заведение, в което баща му обичал да пие. Макар че беше петнайсетгодишен — само с една година по-голям от мен — той вече беше спал с момиче, в Аляска, поискал й цигара на паркинга на някакъв супермаркет, тя го поканила да седне при нея в колата — и готово. („Само че, знаеш ли какво?“, беше казал той, издухвайки дим през ъгълчето на устата си. „Струва ми се, че не й беше много приятно.“)

— А на теб?

— Боже, разбира се. Макар че, казвам ти, не го правех както трябва. Струва ми се, че в колата беше прекалено тясно.

Всеки ден се прибирахме заедно с автобуса. При недовършения Общински център на края на „Именията Десатоя“, чиито врати бяха заключени с катинари, а палмите в саксии бяха мъртви, кафяви на цвят, имаше изоставена детска площадка, където си купувахме безалкохолни и полуразтопени шоколадови десерти от бързо намаляващите запаси в автоматите, седяхме на люлките, люлеехме се и разговаряхме. Избухливостта му и мрачните му настроения, които го налягаха често, се редуваха с нездрави изблици на веселие; беше и буен, и унил, понякога успяваше да ме разсмее така, че да ме заболи коремът, и винаги имахме да си казваме толкова много неща, че често забравяхме да следим времето и оставахме навън, разговаряйки много след свечеряване. В Украйна той беше видял как застреляли в корема някакъв победил на изборите политик, докато вървял към колата си — просто се случило така, че бил очевидец на станалото, не видял онзи, който стрелял, а просто как този широкоплещест мъж в прекалено тясно за него палто паднал на колене в снега и мрака. Разказа ми и за мъничкото училище с ламаринен покрив близо до резервата Чипеуа в Албърта, пееше ми детски песнички на полски („За домашно в Полша обикновено ни даваха да научим наизуст някое стихотворение или песен, а понякога и молитва“) и ме учеше да псувам на руски („Това е истинско псуване на майка — като в лагерите“). Разказа ми също как в Индонезия неговият приятел Бами, готвачът, му повлиял да приеме исляма: не ядял свинско, постел по време на Рамазан, молел се пет пъти дневно, обърнат към Мека.

— Но вече не съм мюсюлманин — поясни той, влачейки пръста на единия си крак в прахта. Лежахме по гръб на една въртележка, замаяни от въртенето. — Отказах се преди време.

— Защо?

— Защото пия.

(Това беше омаловажаващото изказване на годината; Борис пиеше бира така, както останалите ученици пиеха „Пепси“, започвайки практически от мига, когато се прибирахме у дома след училище.)

— Че кой го е грижа? — отбелязах. — Необходимо ли е някой да знае?

Той изсумтя нетърпеливо.

— Погрешно е да изповядваш някоя вяра, а да не спазваш съвестно каноните й. Това означава да се отнасяш без необходимата почит към исляма.

— И все пак… „Борис Арабски“. Звучи страхотно.

— Майната ти.

— Не, сериозно — аз се разсмях и се надигнах на лакти. — Наистина ли вярваше във всичко това?

— Кое това?

— Ами Аллах, Мохамед, „няма друг бог освен…“, нали разбираш?

— Не — каза той гневно, — моят ислям беше въпрос на политика.

— Какво, искаш да кажеш, че си бил като онзи с бомбите в обувките^[1]?

Той избухна в смях.

— Не, да му се не види. Освен това ислямът отхвърля насилието.

— А какво тогава?

Той се изправи на въртележката и ме изгледа внимателно.

— Какво „какво“? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Я стига! Задавам въпрос.

— И той е…?

— След като си приел исляма и така нататък, в какво вярваше?

Той се отпусна назад и се изкиска, като че ли обзет от облекчение.

— Да вярвам ли? Ха! Аз не вярвам в нищо.

— Какво? Искаш да кажеш, че сега не вярваш?

— Искам да кажа, че никога не съм вярвал. Е… в Дева Мария — малко. Но в Аллах и Бог? Никак.

— Защо тогава, по дяволите, реши да ставаш мюсюлманин?

— Защото… — той разпери ръце, както правеше понякога, когато му липсваха думи — бяха такива прекрасни хора, всички бяха толкова мили с мен!

— Това е някакво начало.

— Е, наистина беше така. Дадоха ми и арабско име — Бадр ал-Дин. „Бадр“ е луна, името означава нещо като „луна на вярата“, но те казаха: „Борис, ти си «бадр», защото озаряваш всичко, сега, когато стана мюсюлманин, огряваш света с вярата си, излъчваш сияние, където и да отидеш.“ Харесваше ми да бъда „Бадр“. Пък и джамията беше страхотна. Рушащ се дворец — през покрива нощем се виждаха звездите, отдолу кацаха птици. Един старец от Ява ни ръководеше, докато изучавахме Корана. Там ми даваха и храна, държаха се мило, следяха да бъда чист и да нося чисти дрехи. Понякога заспивах на молитвеното си килимче. А когато дойдеше време за молитва на зазоряване и птиците се разбуждаха, винаги се носеше шум от пърхащи криле!

Макар че австралийско-украинският му акцент несъмнено беше много странен, той говореше английски почти толкова свободно, колкото и аз; и ако се вземе предвид колко кратко време беше живял в Америка, беше доста добре ориентиран в „американский“ начин на живот. Непрекъснато прелистваше опърпания си джобен речник (името му беше надраскано небрежно на кирилица отпред, а отдолу беше изписан старателно английският му вариант: Boris Vladimirovych Pavlikovsky), а аз постоянно намирах стари салфетки от супермаркетите „7-11“ или страници от бележници с правени от него списъци на думи и изрази:

bridle and domesticate

celerity

trattoria

wise guy = крутой пацан

propinquity

dereliction of duty^[2]

Когато речникът му изневеряваше, той се обръщаше за съвет към мен.

— Какво е sophomore^[3]! — попита ме веднъж, оглеждайки таблото със съобщения във фоайето на училището. — Ами Home Ec? Poly Sci^[4] (той произнесе последното като „полицай“)? Никога не беше чувал за повечето храни, които се предлагаха на обяд в трапезарията: фахитас, фалафел, пуешко „тетразини“. Разбираше много от филми и музика, и все пак беше изостанал с десетилетия във времето; нямаше представа от спорт, някои игри и предаванията по телевизията, а освен това — като изключим няколко прочути европейски марки като БМВ и Мерцедес — не беше в състояние да различи една кола от друга. Американските пари го объркваха, а понякога и географията на Америка: в коя провинция се намираше Калифорния? Бих ли му казал кой град е столица на Ню Ингланд?

Но беше свикнал да бъде сам. Без да се оплаква, се приготвяше за училище, пътуваше на автостоп, сам си подписваше известията за успеха и поведението му, изпращани от учителите, крадеше си храна и всичко необходимо за училище от магазините. Приблизително веднъж на седмица ние се отклонявахме на мили от обичайния си път, вървейки в сянката на чадърите като индонезийски туземци, за да хванем малкото местно автобусче, CAT^[5], на което, доколкото можех да преценя, се качваха само пияни, хора, прекалено бедни, за да си позволят кола, и деца. Автобусът се движеше доста нередовно, и ако го изпуснехме, се налагаше да чакаме дълго следващия, но пък сред спирките му имаше една при търговски център, в чийто прохладен, блестящ супермаркет с недостатъчно персонал Борис крадеше за нас стекове, масло, кутии чай, краставици (голям деликатес в неговите очи), опаковки бекон — и дори сироп за кашлица веднъж, когато бях настинал — пъхаше ги под подплатата на грозния си сив шлифер (мъжки шлифер, прекалено голям за него, със смъкнати рамене — мрачно напомняне за страните от Източния блок, купони за храна и фабрики от съветската епоха, за индустриални комплекси в Лвов и Одеса). Докато той кръстосваше между витрините, аз стоях в началото на пътеката, за да го предупредя, ако се появи някой — толкова разтреперан от страх, че на моменти се опасявах да не припадна, но скоро и аз започнах да пълня джобовете си с ябълки и шоколад (и двете — също любима храна на Борис), преди да продължим невъзмутимо към щанда, откъдето си купувахме хляб, мляко и други неща, прекалено големи за крадене.

В Ню Йорк, когато бях единайсетгодишен, майка ми ме беше записала на някакъв курс под надслов „Деца в кухнята“, на дневен лагер, където се бях научил да приготвям някои прости неща: хамбургери, печено сирене (приготвях го за майка ми понякога, когато работеше вечер до късно) и нещо, което Борис наричаше „яйца с препечени филийки“. Борис, който седеше на кухненския плот, ритайки с крака шкафовете и ми говореше, докато готвех, после измиваше чиниите. Разказваше, че в Украйна понякога се занимавал и с джебчийство, когато му трябвали пари за ядене. „Гониха ме веднъж-два пъти“, казваше той. „Но така и не ме хванаха“.

— Може някой път да отидем до „Стрип“ — казах аз. Двамата стояхме пред кухненския плот у нас, с ножове и вилици, и ядяхме пържоли направо от тигана. — Ако искаме да правим това, точно там е най-подходящото място. Никога не съм виждал толкова много пияни хора на едно място, и всичките не са оттук.

Той спря да дъвче; изглеждаше шокиран.

— А защо да го правим? Тук е толкова лесно да се краде от големите магазини!

— Казвам го просто така — парите, които бях получил от портиерите — и които двамата с Борис харчехме по малко, по няколко долара за автоматите и супермаркета до училището, който Борис наричаше „магазина“^[6], щяха да стигнат за известно време, но не бяха неизчерпаеми.

— Ха! И какво ще правя аз, ако те арестуват, Потър? — попита той, хвърляйки голямо парче от стека на кучето, което бе научил да танцува на задни лапи. — Кой ще ми готви? И кой ще се грижи за Хапльо?

Той наричаше кучето на Ксандра, Попър, ту „Амил“, ту „Нитрит“^[7], ту „Попчик“, ту „Хапльо“ но никога с истинското му име. Бях започнал да го пускам в къщата, въпреки че не ми позволяваха, защото не издържах да го гледам как се дърпа на веригата си, опитвайки се да гледа вътре през стъклената врата, и джафка като обезумяло. Но вътре то беше учудващо кротко; копнеещо някой да му обърне внимание, ни следваше, където и да отидехме, подтичваше тревожно по петите ни, нагоре и надолу по стълбите, свиваше се на кълбо на килима и заспиваше, докато ние с Борис четяхме, карахме се или слушахме музика в моята стая.

— Наистина, Борис — казах, отмятайки косата от очите си (беше наложително да се подстрижа, но не ми се харчеха пари за това), не виждам голяма разлика между краденето на портфейли и краденето на стекове.

— Разликата е голяма, Потър. — Той разпери ръце, за да ми демонстрира точно колко голяма. — Да крадеш от човек, който си вади хляба с труд, е едно, да крадеш от голяма, богата компания, която краде от хората — съвсем друго.

— „Костко“ не краде от хората — те са верига супермаркети, която поддържа ниски цени.

— Добре тогава, върви да крадеш най-необходимото от частни лица. Ако това е твоят мъдър план. Тихо! — обърна се той към кучето, което лаеше, за да получи още от пържолите.

— Не бих крал от някой беден работник — казах аз и хвърлих парче пържола на Попър. — Из Вегас се срещат достатъчно долнопробни личности, чиито джобове са натъпкани с пачки банкноти.

— Долнопробни?

— Съмнителни. Непочтени.

— Аха. — Заострените като стрехички черни вежди се повдигнаха. — Съгласен. Обаче ако откраднеш пари от някой долнопробен тип, гангстер например, той най-вероятно ще ти причини зло.

— А в Украйна не се ли страхуваше, че ще ти се случи нещо?

Той сви рамене.

— Можеше да ме пребият. Но не и да ме застрелят.

— Да те застрелят?

— Да, да ме застрелят. Не ме гледай така учудено. Това е каубойска страна, кой знае какво може да стане? Всички носят пистолети.

— Но аз не говоря за полицаи. Говоря ти за пияни туристи. Градът гъмжи от тях в събота вечер.

— Ха! — той остави тигана на пода, за да го оближе кучето. — Най-вероятно ще свършиш в затвора, Потър. С неустойчив морал, робуваш на икономическите закони. Много лош гражданин си ти.