Дона Тарт
Щиглецът (54)

XI.

Всъщност училищният автобус не отиваше до самия край на „Каньона на сенките“, където живееше Борис. От последната му спирка до дома му трябваше да вървим двайсет минути пеш, в убийствената горещина, по улици, покрити с навят пясък. Макар че на нашата улица имаше много табели „Продава се“ и „Продажба през съдия-изпълнител“ (а нощем звукът на радиото от някоя преминаваща кола се носеше на цели мили) — все пак дотогава не бях имал представа колко зловещ става „Каньонът на сенките“ в най-далечния си край: все едно че виждах градче от кукленски къщи в края на пустинята, изчезващо постепенно под заплашително надвиснали небеса. Повечето къщи изглеждаха така, като че ли никога не са били обитавани. Други — недостроените — имаха прозорци с недовършени рамки, без стъкла; обгърнати от скелета и посивели от навяван пясък, с купчини цимент и жълтеещи строителни материали отпред. Слепите фасади със заковани с дъски прозорци имаха неравен, очукан вид — като лица с рани и превръзки по тях. Докато вървяхме, царящата пустота ставаше все по-обезпокоителна, като че ли се скитахме по някаква планета, обезлюдена от радиация или епидемия.

— Прекалено надалеч са построили тази гадост — каза Борис. — И сега пустинята си взема обратно земята. Вземат си я и банките — той се изсмя. — Торо да ходи да се шиба, а?

— Целият този град сякаш е построен с девиза „Торо да ходи да се шиба“.

— Аз ще ти кажа кой може да ходи да се шиба — хората, които са си купили тези къщи. До повечето от тях дори не може да се докара вода. Банките ги прибират обратно, защото хората не могат да си плащат ипотеките — затова баща ми нае тази къща за такива смешни пари.

— Аха — казах, след като помълчах стреснато. Не се бях замислял как баща ми може да си позволи толкова голяма къща като нашата.

— Баща ми строи мини — каза неочаквано Борис.

— Моля?

Той прибра с ръка потните, тъмни кичури, паднали по лицето му.

— Хората ни мразят, където и да отидем. Защото им обещават, че мината няма да навреди на околната среда, а после се оказва, че мината вреди на околната среда. Но тук — той сви рамене с небрежен фатализъм, съвсем по руски — боже мили, та кой го е грижа за тази проклета пясъчна яма?

— Аха — казах, заслушан удивено как гласовете ни отекваха по пустата улица, — тук наистина е пусто, нали?

— Да. Същинско гробище. Наблизо живее само още едно семейство — ето там, с големия камион пред къщата, нали виждаш? Нелегални имигранти, така ми се струва.

— А вие с баща ти сте законно пребиваващи, нали?

В училище това беше проблем — някои от учениците не бяха законно пребиваващи; по стените имаше плакати, засягащи този въпрос.

Той издаде някакъв звук, който трябваше да означава „пфу, ама че смешка“.

— Разбира се. Собствениците на мината са се погрижили за това — или някой друг. Но онези хора там долу са двайсет-трийсет, всички живеят в една къща. Кой знае, може да търгуват с наркотици.

— Така ли мислиш?

— Нещо странно става там — каза мрачно Борис. — Само това знам.

Къщата на Борис — от двете страни имаше празни парцели, преливащи от боклук — приличаше много на къщата на татко и Ксандра: подовете — покрити с мокет, чисто нови домакински уреди, същото разположение на помещенията, малко мебели. Но вътре беше прекалено топло, за да бъде приятно; в басейна нямаше вода, а само няколко инча пясък на дъното, нямаше и най-далечна имитация на градина, нямаше дори кактуси. Всички повърхности — домакинските уреди, плотовете, кухненският под — бяха покрити с тънък слой ситен пясък.

— Нещо за пиене? — попита Борис, отваряйки хладилника, в който проблясваха редици бутилки с немска бира.

— О, да, благодаря.

— В Нова Гвинея — каза Борис, бършейки чело с опакото на ръката си, — когато живеех там, нали разбираш, имаше много голямо наводнение. Изпълзяха змии… много опасни, страшна работа… в двора плуваха неизбухнали мини от Втората световна война… много гъски измряха. Така или иначе — продължи той, отваряйки една бира, — водата стана опасна за пиене. Заразена с тиф. Разполагахме само с бира — нямаше „Пепси“ или „Люкозад“, всичко беше свършило, нямаше йод на таблетки, и цели три седмици, аз, баща ми и дори мюсюлманите нямахме нищо за пиене освен бира. На обяд, на закуска, по всяко време.

— Не звучи толкова лошо.

Той направи гримаса.

— През цялото време ме болеше глава. Местната бира в Нова Гвинея е много неприятна на вкус. Тази тук е хубава! Във фризера има и водка.

Понечих да кажа „добре“, за да го впечатля, но си спомних за горещината и пътя, който трябваше да извървя до вкъщи, затова отвърнах:

— Не, благодаря.

Той чукна бутилката си в моята.

— Съгласен. Прекалено горещо е денем за пиене. Баща ми пие толкова много водка, че нервните окончания в краката му са изгубили чувствителност.

— Сериозно?

— На това му казват — той сгърчи лице от усилие да произнесе правилно думите — „периферна невропатия“ (произнесе го „перѝферна невропа̀тия“). — В Канада, в болницата, го учеха да ходи. Станеше ли, падаше — и си разкървавяваше носа — голям смях.

— Звучи забавно — казах, спомняйки си случая, когато видях собствения си баща да пълзи на четири крака, за да си вземе лед от хладилника.

— Много. Твоят какво пие? Баща ти имам предвид?

— Скоч. Когато пие. Предполага се, че сега е престанал.

— Ха! — каза Борис с тон, който подсказваше, че е чувал подобни твърдения. — Баща ми трябва да смени пиенето — хубавото шотландско уиски тук е евтино. Виж какво, искаш ли да видиш стаята ми?

Очаквах нещо от рода на собствената си стая, затова се изненадах, когато той отвори вратата и ние се озовахме в нещо като парцалива палатка, вмирисана на застоял цигарен дим; навсякъде имаше купчини книги, празни бирени бутилки, пепелници, купища употребявани хавлиени кърпи и непрани дрехи, разпилени по пода. Стените от разноцветни тъкани се издуваха — жълти, зелени, тъмносини, лилави, а над покрития с батикова тъкан матрак висеше червено знаме със сърп и чук. Като че ли някой руски космонавт бе паднал с кораба си в джунглата и си бе приспособил подслон от националното знаме и саронги, взети от местното население.

— Сам ли го направи? — попитах.

— Сгъвам всичко и го слагам в куфар — отвърна Борис, тръшвайки се на сияещия в ярки цветове матрак. — Мога да го издигна наново за десетина минути. Искаш ли да гледаш „SOS Айсберг“?

— Разбира се.

— Страхотен филм. Гледал съм го шест пъти. Особено онзи момент, когато тя се качва на самолета си, за да спаси онези, останалите на леда.

Но този следобед, кой знае защо, така и не гледахме „SOS Айсберг“, може би защото не можахме да прекъснем разговора си, за да слезем долу и да пуснем телевизора. Борис бе водил по-интересен живот от всички други мои връстници, които познавах. Оказваше се, че е учил доста несистемно, при това в много мизерни училища; в отдалечените места, където работел баща му, често нямало училище, което да посещава.

— Има записани уроци, нали знаеш — казваше той, отпивайки от бирата си, без да откъсва поглед от мен. — Има тестове, на които може да се явяваш. Само че трябва да си на място, където има интернет, а понякога в отдалечените части на Канада и Украйна няма такова нещо.

— И какво правиш тогава?

Той сви рамене.

— Чета много, какво друго.

Обясни, че един учител в Тексас извадил за него учебна програма от интернет.

— В Алис Спрингс трябва да е имало училище.

Борис се засмя.

— Имаше, разбира се — каза той и издуха един потен кичур от лицето си. — Но след като майка ми умря, живяхме известно време в Северните територии — Арнем Ланд, в един град на име Кармиуолог. Е, поне се предполага, че е град. Около него на цели мили няма нищо — фургони, в които живеят миньорите, бензиностанция с бар, бира, уиски и сандвичи. Така или иначе, бара го въртеше жената на Мик, Джуди се казваше. По цели дни — той отпи от бирата си и по брадичката му потече струйка от нея, — по цели дни не правех нищо друго, освен да гледам с Джуди сапунки, а вечер заставах с нея зад бара, докато баща ми се напиваше с хората си от мината. По време на мусоните нямаше дори телевизия. Джуди си държеше записите в хладилника, за да не се повредят.

— Как да се повредят?

— От влагата навсякъде тръгваше плесен. По обувките, по книгите. — Той сви рамене. — По онова време не говорех толкова много, защото не знаех кой знае колко английски. Бях много притеснителен, седях сам, постоянно гледах да се усамотя някъде. Но Джуди все пак разговаряше с мен, беше мила, въпреки че почти не разбирах онова, което ми говореше. Всяка сутрин отивах при нея, и тя ми правеше все една и съща, но вкусна закуска — яйца с бекон. Дъжд, дъжд, дъжд. Четях, бършех чиниите, помагах й да чисти бара. Следвах я навсякъде, както патетата следват майка си. Това е чаша, това е метла, това е столче за бар, това е молив. Такова беше моето училище. Гледах телевизия — или записи на „Дюран Дюран“ и Бой Джордж — всичко на английски. Любимият й сериал беше „Дъщерите на Маклауд“. Гледахме го винаги заедно, а когато не разбирах нещо, тя ми обясняваше. Разговаряхме за сестрите, плакахме, когато Клеър загина в катастрофа, а тя казваше, че ако има къща като онази в ранчото „Дроувърс“, ще ме заведе да живеем там, и че ще бъдем щастливи заедно, и че ще наемем да ни работят жени като сестрите Маклауд. Тя беше много млада и хубава. Руса, къдрокоса, слагаше си сини сенки за очи. Мъжът й я наричаше „уличница“ и „конски задник“, но аз мислех, че прилича на Джоди от сериала. По цял ден говореше с мен и пееше — научи ме на текстовете на всички песни от джубокса. „Мрак в града, нощта пулсира като жива…“^[1] Скоро започнах да се справям доста добре. Говори на английски, Борис! Знаех малко английски от училището в Полша — hello, excuse me, thank you very much, но цели два месеца, докато бяхме заедно, двамата не спряхме да дърдорим! И оттогава говоря много. Тя винаги се държеше много мило с мен. Въпреки че всеки ден отиваше в кухнята да плаче, защото ненавиждаше ужасно Кармиуолог.

Ставаше късно, а навън все още беше горещо и грееше ярко слънце.

— Виж какво, умирам от глад — каза Борис, стана и се протегна така, че част от корема му се оголи между раздърпаната тениска и войнишкия панталон: хлътнал, мъртвешки бял, като корема на умиращ от глад светец.

— Какво има за ядене?

— Хляб и захар.

— Занасяш се.

Борис се прозя и потърка зачервените си очи.

— Никога ли не си ял хляб, посипан със захар?

— Нищо друго ли няма?

Той сви уморено рамене.

— Имам купони за пица. Вятър работа. Никой не кара доставки дотук.

— Нали там, където сте живели преди, сте имали готвач?

— Така е. В Индонезия. В Саудитска Арабия също — Борис пушеше — аз бях отказал цигарата, която ми предложи; като че ли се беше понапил, полюшваше се и танцуваше из стаята, сякаш слушаше музика, но музика нямаше. — Много як тип, казваше се Абдул Фатаах. Което означава „Слуга на онзи, който открива портите към храната“.

— Ами, виж какво, да идем у нас тогава.

Той седна тежко на леглото с ръце между коленете.

— Не ми казвай, че онази уличница готви.

— Не, но работи в бар, където поднасят закуски. Понякога носи у дома храна.

— Блестящо — заяви Борис, залитайки леко, докато се изправяше. Беше изпил три бири и продължаваше с четвърта. Преди да излезем, той взе един чадър и ми го подаде.

— Ъъъ… това за какво е?

Борис отвори чадъра и излезе.

— По-хладно е под него — заяви той. В сянката лицето му изглеждаше синкаво. — И няма да изгориш от слънцето.