Дона Тарт
Щиглецът (53)

X.

Тръгнах на училище през втората седмица на август. Погледнат отдалече, ограденият комплекс от ниски, дълги, пясъчножълти сгради, свързани помежду си с покрити коридори, ми напомняше на затвор с по-свободен режим. Но щом влязох през вратата, пъстроцветните плакати и кънтящото фоайе ме накараха да изпитам чувството, че потъвам обратно в познат стар училищен сън: гъмжащите от ученици стълби, жуженето на осветлението, кабинетът по биология с игуаната в терариум с размери на пиано; редиците шкафчета по коридорите, познати като декор на популярен телевизионен сериал — и макар приликата с предишното ми училище да бе само повърхностна, на някаква честота успях да го възприема като нещо истинско и успокояващо.

В другата група, която учеше английски за напреднали, четяха „Големите надежди“. В моята четяха „Уолдън“; и аз се скрих в прохладното мълчание на тази книга, убежище от тенекиените отблясъци на ослепителното пустинно слънце. По време на сутрешното междучасие (когато ни подбраха като стадо и ни накараха да излезем навън, в двор с телена ограда, близо до автоматите за безалкохолни напитки), застанах с моето евтино издание с меки корици в най-сенчестия ъгъл, който можах да открия, и се заех да търся и подчертавам с червен молив немалкото изречения, които ми действаха много ободряващо: „Животът на повечето хора е белязан с безмълвно отчаяние“; „Едно стереотипно, неосъзнато отчаяние се крие дори в онова, което наричаме игри и забавления на човечеството“. Какво ли би казал Торо за Лас Вегас; за светлините и врявата на този град, за боклука и илюзиите, за гигантските сгради и пустотата зад фасадите?

В новото ми училище цареше обезпокоителна атмосфера на преходност. Тук имаше много хлапета на военни, много чужденци — много от тях деца на високопоставени служители, пристигнали в Лас Вегас, за да поемат управителни функции или да ръководят строителни работи. Някои от тях бяха живели за десет години в десет различни щата, а немалко бяха живели и в чужбина: в Сидни, Каракас, Пекин, Дубай, Тайпе. Имаше също така и доста много плахи, почти невидими момчета и момичета, чиито родители бяха избягали от тежкия фермерски живот, за да го заменят с работа като помощник-сервитьори и камериерки в хотелите. В тази новосъздадена екосистема парите и дори красивата външност като че ли не бяха фактори, определящи популярността; постепенно осъзнах, че най-важно беше кой е живял най-дълго във Вегас, и именно затова зашеметяващи мексикански красавици и наследници на строителни концерни седяха сами на обяд, докато безличните, посредствени деца на местни брокери на недвижими имоти и търговци на автомобили бяха избирани за мажоретки и президенти на класовете, сформирайки неоспоримия елит на училището.

Дните бяха красиви и безоблачни; и когато наближи септември, ненавистната ми ослепителна светлина отстъпи място на едно лъчезарно сияние, което сякаш посипваше всичко със златен прашец. Понякога обядвах на „испанската маса“, за да упражнявам своя испански; понякога — на „немската маса“, макар че не говорех немски, защото няколко от немците — деца на служители в „Дойче Банк“ и ръководни кадри от „Луфтханза“ — бяха израснали в Ню Йорк. Що се отнася до предметите, единствените часове, които очаквах с радост, бяха тези по английска литература — и все пак ме смущаваше фактът, че много мои съученици не харесваха Торо, дори се обединяваха в неприязънта си към него, като че ли той (който твърдял, че никога не е научил нищо стойностно от стар човек) беше техен враг, а не приятел. Презрението, с което той се отнася към търговията — което ме въодушевяваше — дразнеше немалко от по-словоохотливите ученици в групата на напредналите.

— Да бе, да — крещеше едно противно момче, чиято коса беше намазана с гел и сресана така, че да стърчи на кичури като на герой от японския анимационен филм „Драгон Бол Зед“ — страхотен ще стане светът, ако всеки си вдигне чуковете и тръгне да блее из горите…

— Аз, аз, аз… — изхленчи иронично нечий глас от задните редове.

— Това е антисоциално — намеси се едно устато момиче, надвиквайки избухналия след последната реплика смях — извъртайки се на стола си така, че да се обърне към учителката (една отпусната жена с дълги крайници, госпожа Спиър, която винаги носеше кафяви сандали и дрехи в земни тонове, и създаваше впечатлението, че страда от тежка депресия). — Торо само си седи на задника и ни обяснява колко му е добре…

— … защото — намеси се момчето от „Драгон Бол Зед“, повишавайки доволно глас, — представяте ли си какво ще стане, ако всеки зареже всичко така, както ни съветва той? Що за общество бихме имали, ако то се състои само от хора като него? Не бихме имали болници и такива неща. Нямаше да имаме пътища.

— Задник — измърмори за моя радост някой под нос — но достатъчно високо, за да чуят всички около него.

Обърнах се, за да видя кой се беше обадил: беше едно момче с вид на човек, страдащ от изтощение, което седеше от другата страна на пътеката и барабанеше с пръсти по чина си. Когато забеляза, че го гледам, той повдигна учудващо изразително едната си вежда, сякаш искаше да каже: „Нали не е за вярване, че тези шибани идиоти могат да говорят така?“

— Искаше ли някой отзад да каже нещо по този въпрос? — попита госпожа Спиър.

— Като че ли на Торо изобщо му е пукало ще има ли пътища — каза изтощеното на вид момче. Акцентът му ме изненада — чуждестранен, но не можех да определя какъв точно.

— Торо е първият защитник на околната среда — каза госпожа Спиър.

— Той е бил и първият вегетарианец — обади се някакво момиче от задните редове.

— Отива му — намеси се още някой. — Мистър „Здравословна диета“.

— Вие съвсем не разбирате какво искам да кажа — обади се възбудено момчето от „Драгон Бол Зед“. — Някой трябва да строи пътища, не може да седиш по цял ден в гората и да гледаш мравките и комарите. На това му казват „цивилизация“.

Съседът ми се разсмя рязко, презрително — смехът му прозвуча като излайване. Беше слаб и бледен, не много спретнат, лишената от блясък черна коса падаше в очите му, имаше нездравия, болезнен тен на човек, избягал от затвора, кожата на ръцете му беше загрубяла, а ноктите изгризани до живеца — нямаше нищо общо със загорелите скейтъри с лъскави коси от училището ми в Горен Уест Сайд или с побойниците, чиито бащи бяха шефове на фирми или прочути лекари с кабинети на Парк авеню, беше по-скоро момче, което би могло да седи на тротоара с бездомно куче, вързано с въже.

— Е, за да се заемем с някои от тези въпроси, бих искала всички да отворите на петнайсета страница — каза госпожа Спиър. — Там, където Торо говори за експериментален начин на живот.

— Какъв експеримент е това? — обади се „Драгон Бол Зед“. — Защо да приемаме, че неговият начин на живот в гората е различен от този на който и да било пещерен човек?

Тъмнокосото момче се смръщи и се сви още повече на мястото си. Напомняше ми на онези деца с вид на бездомници, които стояха на Сейнт Маркс Плейс, предаваха си цигари от ръка на ръка, сравняваха белезите си и просеха дребни — същите прокъсани дрехи и слаби ръце без никакъв загар; същите черни кожени гривни, оплетени около китките. Тяхното многопластово, сложно послание съдържаше знаци, които не можех да разчета, но общият смисъл беше повече от ясен: „ние сме различно племе, забрави, прекалено съм як, не се и опитвай да ме заговориш.“ Такова беше погрешното ми впечатление от единствения човек, с когото се сприятелих, докато бях във Вегас, и — както се оказа впоследствие — един от най-близките ми приятели изобщо.

Той се казваше Борис. Същия ден по някакъв начин се озовахме един до друг в тълпата, чакаща училищния автобус.

— Ха! Хари Потър! — отбеляза той, след като ме огледа.

— Майната ти — казах равнодушно. Не за първи път във Вегас чувах това сравнение с Хари Потър. Благодарение на нюйоркските ми дрехи — спортни панталони в защитен цвят, белите тениски с якички, очилата с рогова рамка, от които за съжаление се нуждаех, за да виждам — изглеждах като чешит в училище, където повечето ученици носеха потници и джапанки.

— Къде ти е метлата?

— Забравих я в Хогуортс — отвърнах. — Ами ти? Къде ти е сноубордът?

— Моля? — попита той, привеждайки се към мен, свил длан зад ухото си като някой глух старец. Беше с половин глава по-висок от мен; освен високите войнишки обувки и странните униформени панталони, издути на коленете, той носеше раздърпана тениска с логото на фирма производителка на сноубордове — Never Summer^[1] бе изписано с готически шрифт; с големи, бели букви.

— Тениската ти — посочих отсечено с глава. — В пустинята няма много възможности да караш сноуборд.

— Неее — отвърна Борис, отмятайки сплъстената тъмна коса от очите си. — Не мога да карам сноуборд. Може пък да мразя слънцето.

В крайна сметка се качихме заедно на автобуса, на седалките най-близо до вратата — очевидно непопулярно място, ако се съдеше по това как останалите се блъскаха и промушваха назад, но аз не бях израснал, ползвайки училищен автобус, а същото важеше и за него, защото очевидно и той приемаше за естествено да седне на първото празно място, което види. Оказа се, че и той живееше в „Каньона на сенките“ — но по-далеч, в самия край, който все още отвоюваха от пустинята, където много от къщите бяха недовършени и по улиците имаше пясък.

— Откога си тук? — попитах аз. Всички в новото ми училище задаваха този въпрос, като че ли бяхме затворници, излежаващи присъди.

— Не знам. Може би два месеца — макар че говореше съвсем свободно английски, със силен австралийски акцент, имаше и едно тежко, едва доловимо сливане на думите, като подводно течение, подсказващо още нещо: тук лъхаше на граф Дракула, или може би на агент на КГБ. — А ти откъде си?

— Ню Йорк — отвърнах — и изпитах задоволство от мълчаливия му, заинтригуван поглед, от преценяващо присвитите вежди, изражение, което означаваше „много яко“. — Ами ти?

Той направи гримаса.

— Ами… да видим — поде после, отпускайки се назад на седалката, и започна да изрежда страните, броейки на пръсти. — Живял съм в Русия, в Шотландия, където може и да е било яко, но аз не помня, в Австралия, Полша, Нова Зеландия, в Тексас за два месеца, Аляска, Нова Гвинея, Канада, Саудитска Арабия, Швеция, Украйна…

— Боже мили!

Той сви рамене.

— Но най-много в Австралия, Русия и Украйна. На тези три места.

— Говориш ли руски?

Той направи жест, който означаваше „горе-долу“.

— Говоря и украински, и полски. Но съм забравил много неща. Онзи ден се опитах да си спомня каква е думата за „морско конче“ и не успях.

— Кажи нещо.

Той изпълни молбата ми — думите прозвучаха съскащо и гърлено.

— Какво означава?

Той се изкикоти.

— Означава „да те… в гъза“.

— Сериозно? На руски?

Засмя се, оголвайки сивкави, много неамерикански зъби.

— На украински.

— Мислех, че в Украйна говорят руски.

— Е, да. Зависи в коя част на Украйна. Двата езика не се различават чак толкова. Е — той цъкна с език и вдигна очи нагоре, — не изключително много. Някои имена на числа са различни, дните на седмицата, някои думи. Името ми се произнася малко по-различно на украински, но в Северна Америка е по-удобно да ползвам руския вариант и да си бъда „Борис“. На Запад всички знаят за Борис Елцин — той наклони глава на една страна, — Борис Бекер…

— Борис Баденов?

— Какво? — попита той рязко, извръщайки се, сякаш го бях обидил.

— Шоуто на Булуинкъл, сещаш ли се? „Борис и Наташа“^[2]?

— О, да. Княз Борис! От „Война и мир“, аз нося неговото име. Но неговата фамилия е Друбецкой, не това, което ти каза.

— Та кой е първият ти език? Украински?

Той сви рамене.

— Може би полски — облегна се обратно на седалката и отметна настрани тъмната си коса, тръскайки глава. Очите му бяха много черни, гледаха едновременно сурово и весело. — Майка ми беше полякиня, от Жешов, близо до границата с Украйна. Руски, украински — Украйна, както знаеш, влизаше в състава на СССР, така че говоря и двата езика. Може би не толкова много руски — той е по-подходящ за ругатни и псувни. Със славянските езици е така — руски, украински, полски, дори чешки — знаеш ли един, се ориентираш в останалите. Но за мен сега английският е най-лесен. Навремето беше обратното.

— Какво мислиш за Америка?

— Всички тук се усмихват толкова широко! Е, поне повечето хора. Може би ти не си точно такъв. Мисля, че това изглежда глупаво.

Той беше единствено дете, също като мен. Баща му (роден в Сибир, в Новоаганск, украинец по произход) се занимаваше с минно дело и геологически проучвания.

— Работата му е много важна, обикаля света.

Майката на Борис — втора съпруга на баща му — беше мъртва.

— Моята също — казах аз.

Борис сви рамене.

— Моята почина много отдавна — каза той. — Беше алкохоличка. Една вечер се напи, падна през прозореца и загина.

— Уау — казах, малко стъписан от пренебрежителния му тон.

— Да, гадна работа — отбеляза той небрежно, загледан през прозореца.

— И от каква националност си в такъв случай? — попитах след кратко мълчание.

— Моля…?

— Ами ако майка ти е полякиня, а баща ти украинец и си роден в Австралия, това означава, че си…

— Индонезиец — отвърна той с мрачна усмивка. Имаше тъмни, изразителни, дяволски вежди, които се движеха много, когато говореше.

— Как така?

— Ами на паспорта ми пише „Украйна“. А имам и полско гражданство. Но мястото, на което искам да се върна, е Индонезия — каза Борис, отмятайки косата от очите си. — По-точно в ПНГ.

— Къде?

— Папуа Нова Гвинея. Любимото ми място от всички, на които съм живял.

— Нова Гвинея? Доколкото си спомням, там има ловци на глави.

— Вече не. Или поне не толкова много. Тази гривна е оттам — каза той, сочейки една от многото черни кожени ленти на китката си. — Направи ми я моят приятел Бами. Той ни беше готвач.

— Как е там?

— Не беше зле — той хвърли към мен обичайния си мрачно развеселен поглед. — Имах папагал. А също и домашна гъска. И се учех да карам сърф. Но шест месеца по-късно баща ми ме замъкна в някакъв зачукан град в Аляска. Полуостров Суърд, непосредствено под полярния кръг, разбираш ли? А после, в средата на май отлетяхме за Феърбанкс на витлов самолет, и след това дойдохме тук.

— Уау — казах аз.

— Там горе е адска скука — каза Борис. — Купища мъртва риба и бавен интернет. Трябваше да избягам — иска ми се да бях избягал — допълни той с горчивина.

— И какво щеше да направиш?

— Щях да си остана в Нова Гвинея. Да живея на плажа. Така или иначе, слава богу, не бяхме там цяла зима. Преди няколко години бяхме горе на север в Канада, в Албърта, сещаш ли се, град с една улица, до река Пус Купе? От октомври до март е тъмно през цялото време, и единствените шибани занимания са да четеш и да слушаш радио Си Би Си. Трябваше да шофираме петдесет километра до място, където можеше да си изперем прането. И все пак — той се разсмя — беше много по-добре, отколкото в Украйна. В сравнение с Украйна си беше Маями Бийч.

— Та какво, казваш, прави баща ти?

— Предимно пие — отвърна кисело Борис.

— Значи трябва да ги запознаем с моя.

Отново това внезапно, рязко изсмиване — сякаш плюеше.

— Да, би било великолепно. А по курви ходи ли?

— Не бих се учудил — отвърнах след кратка, стъписана пауза. Макар че малко неща, които правеше баща ми, биха могли да ме учудят, досега не си го бях представял като посетител на заведенията с надписи „Момичета на живо“ и „Клуб за джентълмени“, покрай които минавахме понякога на магистралата.

Автобусът постепенно се опразваше; бяхме само на няколко преки от нашата къща.

— Хей, това е моята спирка — казах аз.

— Искаш ли да дойдеш у нас, да гледаме заедно телевизия? — попита Борис.

— Ами…

— О, хайде де. Вкъщи няма никой. Освен това имам „SOS Айсберг“^[3] на дивиди.