Дона Тарт
Щиглецът (52)

IX.

При други обстоятелства можеше и да харесам Ксандра — което, предполагам, е все едно да кажа, че бих харесал момчето, което ме наби, ако не ме беше набило. Благодарение на нея за първи път ми дойде на ум, че жените над четиридесет — жени, чиято външност поначало не е толкова впечатляваща — могат да бъдат секси. Въпреки че в лице не беше красива (куршумено сиви очи, малък, но груб нос, ситни зъби), тя беше запазила фигурата си, тренираше, а краката и ръцете й бяха така загорели и лъскави, че сякаш бяха лакирани, като че ли се мажеше постоянно с кремове и масла. Пристъпвайки нестабилно на обувките си с високи токове, тя вървеше бързо, постоянно подръпвайки прекалено късата си пола, малко приведена напред — и в тази походка имаше нещо странно привлекателно. В някои отношения тя ме отвращаваше — неувереният й глас, плътният й, лъскав гланц за устни от тубичка, на която пишеше „Устни като стъкло“; многото дупки, пробити в ушите й и пролуката между предните й зъби, която често опипваше с език — но у нея имаше и нещо едновременно кораво и пламенно, възбуждащо: когато свалеше обувките си и ходеше боса, излъчваше животинска сила като мъркаща, пристъпваща дебнешком голяма котка.

Кока-кола с ванилия, балсам за устни с ванилия, диетични напитки с ванилия, коктейл с водка „Столичная“ и ванилия. Когато се прибереше от работа, се обличаше като превзета, безделничеща съпруга на богат мъж — къси бели поли, много златни бижута. Когато се печеше на слънце край басейна, носеше бели, плетени на една кука бикини; гърбът й беше широк, но слаб, със силно очертани ребра, като на мъж, свалил ризата си.

— Ау, гаф с тоалета — отбелязваше тя, когато сядаше на шезлонга, забравила да завърже сутиена си, и аз виждах, че гърдите й са също така загорели, както останалата част от тялото й.

Обичаше да гледа риалити програми: „Сървайвър“, „Американ айдъл“. Обичаше да пазарува от „Интермикс“ и „Джуси Кутюр“. Обичаше да се обажда на приятелката си Кортни и да „си излива душата“, а голяма част от нейното „изливане на душата“ за съжаление бе свързана с мен.

— Можеш ли да си представиш? — чух я да казва един ден по телефона, когато баща ми не си беше вкъщи. — Не сме се уговаряли така. Хлапе?! Алоооо!

— Да, адска досада е, няма спор — продължи Ксандра, вдишвайки дълбоко дима от своята „Марлборо Лайт“ — спря пред стъклената врата, която водеше към басейна, и впери поглед към ноктите на краката си, току-що лакирани в пъпешовозелено. — Не — продължи тя след кратка пауза. — Не знам за колко време. Искам да кажа, как смята, че ще реагирам? Не съм някаква шантава майчица от предградията, която кара децата на тренировки.

Оплакванията й като че ли бяха по-скоро рутинни, не особено разгорещени и остри. И все пак беше трудно да разбера как да я накарам да ме харесва. Дотогава си бях мислил, че жените на възраст да бъдат майки обичат да бъдеш около тях и да разговаряш с тях, но с Ксандра скоро ми стана ясно, че е за предпочитане да не се закачаш и да разпитваш как е минал деня й, когато се прибереше в лошо настроение. Понякога, когато у дома бяхме само двамата, тя изключваше спортния канал, и тогава седяхме спокойно заедно, ядяхме плодова салата и гледахме филми по „Лайфтайм“. Но когато се дразнеше от мен, тя имаше обичая да отговаря студено с „Очевидно“ на всичките ми въпроси, което ме караше да се чувствам като глупак.

— Ъъъ, не мога да намеря отварачката за консерви.

— Очевидно.

— Довечера ще има лунно затъмнение.

— Очевидно.

— Виж, от контакта хвърчат искри.

— Очевидно.

Ксандра работеше вечер. Обикновено потегляше наперено към три и половина следобед, облечена в работната си униформа, която подчертаваше извивките на тялото й: черно сако, черен тесен панталон от някаква еластична материя, блузата — разкопчана до гръдната кост, разкривайки осеяна с лунички кожа. На табелката, закачена на сакото й, пишеше КСАНДРА с главни букви, а отдолу: Флорида. В Ню Йорк, онзи път, когато излязохме да вечеряме заедно, тя ми беше казала, че се опитвала да пробие в бизнеса с недвижими имоти, но скоро ми стана ясно, че всъщност беше управителка на бар, наречен „Никълс“^[1] в едно казино на „Стрип“. Понякога се прибираше с пластмасови чинии със закуски от бара, увити в целофан, разни кюфтенца и хапки пиле „терияки“, които двамата с баща ми отнасяха пред телевизора и ядяха, изключили звука.

Съжителството с тях бе все едно да живея със съквартиранти, с които не се разбираме особено. Когато си бяха у дома, оставах в стаята си, затворил вратата. А когато ги нямаше — тоест през по-голямата част от времето — обикалях по-далечните части на къщата, опитвайки се да привикна към огромните й размери. Много от стаите не бяха мебелирани, в други пък имаше съвсем малко мебели, и откритите пространства, ярката светлина, нахлуваща през прозорците без пердета — само изложени на слънцето килими и паралелни равнини — ме караха да се чувствам донякъде като кораб без котва.

От друга страна за мен беше облекчение да не съм постоянен прицел на внимание, постоянно на сцената, както беше при семейство Барбър. Ярката, безкрайна, безразлична синева на небето сякаш обещаваше някакъв смехотворен, несъществуващ триумф. Никой нямаше да се развълнува, дори ако решах изобщо да не си сменям дрехите, никой не се тревожеше, че не посещавам психотерапевт. Бях напълно свободен да правя щуротии, да оставам в леглото до обяд, да гледам пет филма с Робърт Мичъм един след друг, стига да пожелаех.

Татко и Ксандра заключваха вратата на спалнята си — което беше много неприятно, защото именно там Ксандра държеше лаптопа си, недостъпен за мен освен в случаите, когато тя си беше у дома и го сваляше в дневната, за да мога да го ползвам. Докато се ровех тук и там в тяхно отсъствие, откривах брошури на агенции за търговия с недвижими имоти, нови, неразопаковани чаши за вино, куп стари списания с телевизионни програми и кашон, пълен с опърпани книги с меки корици: „Вашият лунен знак“, „Диета Саут Бийч“, „Какво ни издава на покер — справочникът на Каро“, „Любовници и комарджии“ на Джаки Колинс.

Къщите наоколо бяха пусти — нямахме съседи. През пет-шест къщи, на отсрещната страна на улицата, паркираше един стар „Понтиак“. Той принадлежеше на една жена с уморено изражение, големи гърди и проскубана коса, която виждах понякога късно следобед да говори по мобилния си телефон, застанала боса пред къщата и стиснала пакет цигари. За себе си я бях нарекъл „Плайа“, защото първия път, когато я видях, носеше тениска, на която пишеше „Не мразете «Плайа», мразете играта“. Освен нея, така наречената Плайа, единственият жив човек, когото бях виждал на нашата улица, беше един мъж с голямо шкембе и черна тениска без ръкави, който изкарваше кофа за боклук навън, на тротоара (макар че аз бих му обяснил: тук никой не откарваше боклука. Когато трябваше да бъде изнесен боклукът от къщата, Ксандра ме изпращаше да се промъкна с чувала и да го изхвърля на сметището в една изоставена, наполовина построена къща малко по-надолу по улицата). Нощем — като изключим нашата къща и къщата на Плайа — на улицата цареше пълна тъмнина. За подобна изолация бях чел в трети клас в книга за децата на първите заселници в Небраска — само че аз тук нямах братя, нямаше дружелюбни домашни животни, нито пък мама и татко.

Най-тежко от всичко бе това, че се намирахме посред нищото — нямаше кина, нямаше библиотеки, нямаше дори квартален магазин.

— Няма ли тук автобус или нещо такова? — попитах Ксандра една вечер, докато тя разопаковаше в кухнята пластмасовите чинии с пилешки крилца „Атомик“ и сос рокфор, които бе донесла.

— Автобус? — повтори Ксандра, облизвайки малко сос „барбекю“ от пръста си.

— Нямате ли тук обществен транспорт?

— Не.

— А как се придвижват хората?

Ксандра наклони глава на една страна.

— Карат кола — отвърна тя с такъв тон, сякаш бях бавноразвиващ се, който никога не е чувал за коли.

Имаше един плюс: басейнът. Първия ден само за час успях да изгоря така, че станах червен като тухла и прекарах една мъчителна, безсънна нощ върху драскащите нови чаршафи. След това започнах да излизам едва когато слънцето клонеше към залез. На това място залезите бяха ярки и мелодраматични — огромни петна в оранжево, алено или цинобър, напомнящи за Лорънс Арабски в пустинята, а после черната нощ се спускаше рязко като захлопване на врата. Кучето на Ксандра, Попър — което живееше през повечето време в една колибка от кафява пластмаса, поставена в сянката на оградата — търчеше напред-назад покрай басейна и джафкаше, докато аз се отпусках по гръб, опитвайки се да открия познатите ми съзвездия сред замайващото количество звезди, осеяли като бели пръсти небето: Лира, Касиопея, царицата, извитият като камшик Скорпион с двете жила на опашката, всички познати от детството звездни силуети, които ме приспиваха с дружелюбно примигване, очертани от светещите в тъмното звезди от планетариума на тавана в спалнята ми в Ню Йорк. Сега, преобразени — в студеното си величие, като божества, отхвърлили маските — те сякаш бяха излетели нагоре през покрива, за да заемат истинското си място в своя небесен дом.