Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Goldfinch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
mladenova_1978(2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis(2015)

Издание:

Автор: Дона Тарт

Заглавие: Щиглецът

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: „Еднорог“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Юлия Костова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-152-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/242

История

  1. —Добавяне

V.

Не знам колко време съм бил в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, ми се стори, че лежа по корем в пясъчника на някаква потънала в мрак детска площадка — на непознато за мен, запустяло място. Банда недорасли грубияни се бяха струпали около мен и ме ритаха в ребрата и по тила. Вратът ми беше извит на една страна, не ми стигаше дъх, но това не беше най-лошото — в устата ми имаше пясък, вдишвах пясък.

Чувах как момчета мърмореха: „Ставай, задник такъв“.

„Виж го, виж го само.“

„Нищо не разбира.“

Претърколих се, скривайки главата си с ръце, и тогава — с леко, сюрреалистично стъписване — видях, че наоколо няма никой.

За миг останах да лежа така, прекалено зашеметен, за да се раздвижа. Някъде отдалеч се носеше приглушен шум на алармени звънци. Колкото и странно да ми се струваше това, все още имах чувството, че лежа в ограден със зидове двор на някакъв забравен от Бога строителен обект.

Някой ме беше пребил доста сериозно: цялото тяло ме болеше, ребрата ми бяха натъртени, главата си чувствах така, сякаш някой я беше ударил с оловна тръба. Раздвижвах челюстта си и се опитвах да бръкна в джобовете си, за да разбера дали са ми останали пари за билет до вкъщи, когато изведнъж осъзнах, че нямам никаква представа къде се намирам. Лежах неподвижен, осъзнавайки все по-ясно, че нещо много страшно се е объркало. Светлината не беше такава, каквато трябваше да бъде, същото важеше и за въздуха: лют и режещ, изпълнена с химикали мъгла, която изгаряше гърлото ми. Дъвката в устата ми беше пълна с пясък, и когато — с блъскащо се в гърдите ми сърце — се обърнах по корем, за да я изплюя, установих, че гледам, примигвайки, през пелени от дим, към нещо толкова непознато, че известно време останах неподвижен.

Намирах се в бяла пещера с назъбени стени. От тавана й висяха и се полюшваха парцали. Подът беше посипан и задръстен от купчини сиво вещество, подобно на скали от луната, осеян с натрошено стъкло и чакъл, с донесени сякаш от ураган боклуци, тухли и сгурия, и с хартиени късове, покрити с тънък слой прашец като с ранен скреж. Високо отгоре лъчите на две лампи пробиваха прахта като неправилно насочени светлини на фарове в мъгла — разкривени, едната обърната нагоре, а другата — килната настрана, и хвърляха наклонени сенки.

Ушите ми пищяха, но и цялото ми тяло сякаш бе изпълнено със звън, изключително смущаващо усещане — костите ми, мозъкът и сърцето, всичко вибрираше като ударена камбана. Слабо, сякаш много отдалече, механичният писък на алармите продължаваше да ехти, непрекъснат и безличен. Почти не можех да преценя дали звукът идва отвън или извира от мен. Натрапваше се чувството, че съм изоставен сред някакво зимно мъртвило. Накъдето и да погледнех, всичко си оставаше необяснимо.

Изправих се сред порой от песъчинки, подпирайки се с ръка на някаква не напълно вертикална повърхност, и примижах от болката в главата. В наклоненото пространство, в което се намирах, имаше някаква дълбоко залегнала нередност. От една страна, пелена от дим и прах бе провиснала в безмълвна неподвижност, от друга — всякакви разпокъсани материи висяха разбъркано от мястото, където би трябвало да бъде таванът или покривът.

Челюстта ме болеше; лицето и коленете ми бяха изпонарязани; чувствах устата си отвътре като гласпапир. Примигвайки, забелязах сред хаоса една маратонка; преспи от някакъв ронлив материал, покрити с тъмни петна; разкривен алуминиев бастун. Стоях, залитайки, зашеметен, кашлях и не знаех нито накъде да тръгна, нито какво да направя, когато изведнъж ми се стори, че зазвъня телефон.

За момент не бях сигурен; заслушах се внимателно; и тогава телефонът пропя отново — мелодията звучеше малко неестествено, далечна, забавена. Заопипвах несръчно из разрухата около мен — измъквайки потънали в прах детски чантички и леки раници, отдръпвайки рязко ръце, когато докоснех нещо горещо или къс счупено стъкло, все по-обезпокоен от начина, по който купчините отломки поддаваха под краката ми на места и от меките, неподвижни купчини, които бях забелязал с периферното си зрение.

Дори след като се убедих, че не съм чул никакъв телефон, че шумът в ушите ми ме е заблудил, продължавах да търся, вкопчен с немислещата упоритост на робот в тези механични жестове. Сред химикалки, дамски чанти, портфейли, счупени очила, хотелски карти, пудриери, парфюми и лекарски рецепти (Ройтман, Андреа, алпразолам, 25 мг.), открих връзка ключове с фенерче на нея и неработещ телефон — зареден наполовина, без обхват, който пуснах в сгъваемата найлонова пазарска торба, която бях открил в някаква дамска чанта.

Задъхвах се, полузадушен в прахта от мазилка, главата ме болеше така, че едва гледах. Искаше ми се да седна, но нямаше къде.

Тогава зърнах бутилка с вода. Очите ми се стрелнаха бързо и се залутаха из хаоса, докато я видях отново, на около петнайсет фута от мен, полузаровена в купчина боклуци; мярнах само частица от етикета, познат оттенък на мразовито синьо.

Тежко, с усилие, сякаш газех из сняг, започнах да снова и лъкатуша сред отломките, а под стъпките ми боклуците се трошаха с остро изпукване, като лед. Но не бях стигнал много далеч, когато с ъгълчето на окото си забелязах някакво движение на пода, набиващо се на очи сред общата неподвижност, раздвижване на бяло в бяло.

Спрях. После изгазих още няколко крачки напред. Беше мъж, проснат по гръб, покрит от глава до пети с прах. Беше така добре скрит в разрухата, покрита със ситна като пудра пепел, че формата му се очерта едва след миг: варовикова фигура на фон от варовик, той се опитваше да се изправи, досущ като статуя, съборена от пиедестала си. Когато наближих, видях, че човекът беше стар и много слаб, фигурата му беше разкривена, сякаш беше гърбав; косата му — доколкото я имаше — стърчеше право нагоре; едната страна на лицето му беше изпъстрена с грозни петна от изгаряне, а главата му над едното ухо представляваше ужасяваща, лепкава черна маса.

Когато се добрах до мястото, на което лежеше той — неочаквано бързо — той посегна бързо с побелялата си от мазилка ръка и се вкопчи в ръката ми. Обзет от паника, се дръпнах назад, но той ме стисна още по-здраво, и започна да кашля, да кашля влажно, мъчително.

Къде…?, питаше сякаш той. Къде…? Опитваше се да погледне нагоре към мен, но главата натежаваше на врата му и той отпускаше брадичка на гърдите си, така че се налагаше да се взира към мен изпод вежди като хищник. Но очите на обезобразеното му лице бяха интелигентни и пълни с отчаяние.

— О, господи — казах, навеждайки се да му помогна, — чакайте, чакайте — а после млъкнах, защото не знаех какво да правя. Долната половина на тялото му лежеше на пода, усукана като куп мръсни дрехи. Той се подпря на ръце — енергично, стори ми се, устните му се задвижиха, продължаваше да се опитва да се изправи. От него се носеше остър мирис на изгоряла коса и изгоряла вълна. Но долната част на тялото му сякаш бе отделена от горната; той се закашля и се строполи обратно.

Озърнах се в опит да се ориентирам, объркан поради удара по главата, без никаква представа от времето, не знаех дори ден ли е или нощ. Величествената пустота на това място ме озадачаваше — рядко срещаната височина на пространството, изпълнено с пластове дим, които се преплитаха и издуваха, издигайки се като тенти към мястото, където би трябвало да бъде таванът (или небето). Но макар все така да нямах представа къде се намирам и защо съм тук, все пак разрухата наоколо будеше у мен някакви спомени за видяно на кино тичане в светлината на аварийни лампи. Бях гледал по интернет кадри от взривяването на един хотел в пустинята, и на тези кадри подобните на кутийки от пчелна пита стаи бяха застинали в подобна ярка светлина.

Тогава си спомних за водата. Отстъпих назад, оглеждайки се навсякъде около себе си, докато сърцето ми подскочи, защото бях видял отново синия проблясък в прахта.

— Вижте — казах и започнах да отстъпвам. — Аз просто…

Старецът ме гледаше едновременно с надежда и с отчаяние, като умиращо от глад куче, което няма сили да върви.

— Не… чакайте. Ще се върна.

Залитах като пиян сред отломките — сновях, ровех се, газех, повдигайки високо колене, сред най-различни вещи, лутах се сред тухли, цимент, обувки, чанти и цели обгорели късове, които предпочитах да не заглеждам по-отблизо.

Бутилката беше пълна почти догоре и гореща на пипане. Но още при първата глътка гърлото ми пое инициативата и аз бях изгълтал почти половината — топла като вода за миене, с вкус на пластмаса, преди да осъзная какво върша, да си наложа да я затворя и да я поставя в торбата, за да я отнеса при него.

Коленичих край стареца. В коленете ми се забиваха камъни. Той трепереше, дишането му беше хрипливо и неравно; погледът му не срещаше моя, а се луташе някъде нагоре и се спираше с капризно упорство върху нещо, което аз не виждах. Опитвах се да извадя бутилката с вода, когато той протегна ръка и докосна лицето ми. Внимателно, със старите си, костеливи пръсти, той отметна косата от очите ми, измъкна една стъклена тресчица, забила се във веждата ми, после ме потупа по главата.

— Хайде, хайде. — Гласът му беше много слаб, много скърцащ, много сърдечен, от гърдите му се изтръгваше ужасяващо свирене. Двамата се гледахме в продължение на един дълъг миг, който никога не забравих — приличахме всъщност на две животни, срещнали се по здрач — и тогава сякаш в очите му просветна ясна, красива искра и аз видях създанието, което той бе в действителност — а и той, струва ми се, видя мен. За миг между нас възникна жужаща връзка, сякаш бяхме два свързани двигателя.

После той се отпусна назад, толкова тежко, та за миг реших, че е издъхнал.

— Ето — казах смутено, пъхвайки ръка под раменете му, — така е добре.

Повдигнах главата му, доколкото можах, и му помогнах да отпие от бутилката. Той успя да глътне много малко, остатъкът се стече по брадичката му.

Отново се отпусна назад. Усилието се оказа прекалено голямо за него.

— Пипа — произнесе той с усилие.

Сведох поглед към обгореното му, зачервено лице, развълнуван от нещо познато в очите му, които бяха ръждивокафяви и ясни. Бях го видял по-рано. Бях видял и момичето видях я като на моментна фотография, с чистите цветове на есенни листа: ръждивокафяви вежди, меденозлатисти очи. Неговите очи отразяваха нейните. Къде беше тя?

Той се опитваше да каже нещо. Напуканите му устни се движеха. Искаше да знае къде е Пипа.

Поемаше с усилие дъх, гърдите му хриптяха.

— Вижте — казах разтревожено, — опитайте се да лежите спокойно.

— Трябва да вземе метрото, така ще е по-бързо. Освен ако не я докарат с кола.

— Не се безпокойте — казах аз и се приведох по-близо до него. Не се притеснявах. Бях убеден, че някой скоро ще се добере до нас. — Ще почакам, докато дойдат.

— Толкова си мил. — Ръката му (студена, суха като пепел) стисна моята. — Не те бях виждал, откакто беше малко момче. Но последния път, когато разговаряхме, беше вече пораснал.

— Но аз съм Тио — отвърнах, след като замълчах смутено за миг.

— Разбира се. — Погледът му беше уверен и сърдечен, също като ръкостискането му. — И съм уверен, че направи възможно най-добрия избор. Онзи Моцарт е толкова по-приятен от Глук, не мислиш ли?

Не знаех какво да отговоря.

— И за двама ви ще бъде по-лесно. Толкова сурово се отнасят с вас, децата, на прослушвания… — закашля се. Устните му овлажняха от гъста, червена кръв. — Не дават втора възможност.

— Чуйте ме… — Струваше ми се нередно да го оставям да ме мисли за някой друг.

— О, но вие свирите толкова прекрасно, и двамата. Онази пиеса в сол мажор. Все се върти в главата ми. Леко, леко, съвсем на косъм…

Той изтананика няколко ноти, безформена фраза. Песен. Беше песен.

— … и сигурно съм ти разказвал как ходех на уроци по пиано при онази стара арменка? На палмата живееше един зелен гущер, зелен като ментов бонбон, обичах да го търся… шмугваше се по перваза на прозореца… вълшебни светлинки в градината… du pays saint[1]… стигаше се за двайсет минути пеш, но ми се струваше, че изминавам цели мили…

Той притихна за кратко; чувствах как разумът му се отдалечава от мен, въртейки се като листо в поток. После водата го върна обратно и той отново дойде на себе си.

— А ти? На колко години си сега?

— Тринайсет.

— Във френския лицей?

— Не, училището ми е в Уест Сайд.

— И по-добре, бих казал. Всички тези часове по френски! Прекалено много лексика за едно дете. Nom et prenom[2], животински видове и тяхната еволюция. А всъщност е просто форма на колекциониране на насекоми.

— Моля?

— В „Гропис“ винаги говореха на френски. Помниш ли „Гропис“? С раирания чадър и сладоледа с шамфъстък?

Раиран чадър. С това главоболие ми беше трудно да мисля. Погледът ми се плъзна към дългата пукнатина в скалпа му, покрита с тъмна спечена кръв, като рана от брадва. Все повече осъзнавах присъствието на страшните форми, наподобяващи човешки тела, търкалящи се сред отломките, тъмни, неясни едри очертания, тълпящи се около нас, сред вездесъщия мрак, на тези тела, подобни на парцалени кукли, и все пак този мрак създаваше впечатлението, че можеш да отплаваш по него, излъчваше някаква сънливост, пенлива диря, която кипеше и се губеше в студен, черен океан.

Внезапно почувствах, че нещо се е объркало сериозно. Той беше дошъл на себе си и ме разтърсваше. Ръцете му пърхаха. Искаше нещо. Опита да се изправи, поемайки си дъх със свирене.

— Какво има? — попитах, отърсвайки се, за да се съвзема. Той дишаше тежко, развълнуван, подръпваше ръката ми. Изправих се уплашено и се озърнах, очаквайки да видя наближаването на някаква нова опасност — оголени жици, пожар, таван, който може всеки момент да рухне.

Той сграбчи ръката ми. Стисна я силно и успя да каже:

— Не тук.

— Какво?

— Не я оставяй тук. Не. — Погледът му се плъзна покрай мен, той се опитваше да посочи към нещо. — Вземи я оттук.

— Моля ви, легнете…

— Не! Те не бива да я видят. — Той настояваше трескаво, стиснал здраво ръката ми, опитваше се да се изправи. — Откраднали са килимите, ще я отнесат в сградата на митницата…

Видях, че сочи към един покрит с прах правоъгълен къс картон, практически неразличим сред нацепените греди и боклука, по-малък от моя лаптоп у дома.

— Това ли? — попитах и погледнах по-отблизо. По картона се виждаше накапан восък, беше облепен с неравномерно разхвърляни етикети. — Това ли искате?

— Моля те. — Той стисна здраво клепачи. Беше разстроен, кашляше така силно, че едва успяваше да говори.

Пресегнах се и хванах картона за ръба. Стори ми се учудващо тежък за малките си размери. От единия му край висеше дълга треска от счупена рамка.

Прекарах ръкав по прашната повърхност. Малка жълта птичка, избледняла под слоя бял прах. Всъщност „Урок по анатомия“ беше в същата книга, но всяваше истински ужас у мен.

Разбирам, отвърнах сънливо. Обърнах се с картината в ръка, за да й я покажа, и тогава осъзнах, че тя не е тук.

Или по-скоро — и беше, и не беше. Част от нея беше тук, но тази част беше невидима. Невидимата част беше важната. Това беше нещо, което не бях разбирал никога досега. Но когато се опитах да го кажа на висок глас, думите прозвучаха объркано и като ледена плесница ме блъсна съзнанието, че греша. И двете части трябваше да бъдат заедно. Не беше възможно да имаш едната част без другата.

Потърках челото си с ръка и се опитах да прочистя с примигване прахта от очите си, а после, с огромно усилие, сякаш повдигах прекалено голяма за мен тежест, се опитах да настроя правилно ума си. Къде беше майка ми? В един момент бяхме трима и един от тези трима души — в това бях доста уверен — беше тя. А сега бяхме само двама.

Зад мен старият човек беше започнал отново да кашля и да се тресе с неконтролируема настоятелност, опитваше се да говори. Пресягайки се назад, аз се опитах да му дам картината.

— Ето — казах, а после, обръщайки се към майка си — към мястото, на което ми се бе сторило, че е тя, — ще се върна след минута.

Но картината не бе онова, което той искаше. Той я отблъсна капризно, набутвайки я отново в ръцете ми, и забърбори нещо. Дясната част от главата му беше до такава степен подгизнала от лепкава кръв, че едва виждах ухото му.

— Какво? — попитах, но продължавах да мисля за майка си — къде беше тя? — Моля?

— Вземи я.

— Вижте, аз ще се върна. Трябва да… — не можех да го произнеса, не докрай, но майка ми искаше да се прибера у дома, незабавно, трябваше да се видя там с нея, това беше нещо, което тя бе подчертала съвсем ясно.

— Вземи я със себе си! — Той тикаше картината в ръцете ми. — Върви! — Опитваше се да седне. Очите му блестяха диво; възбудата му ме плашеше. — Взеха всички електрически крушки, разрушиха половината къщи по улицата…

Капка кръв се стече по брадичката му.

— Моля ви — казах, протягайки колебливо ръце — боях се да го докосна. — Моля ви, легнете…

Той поклати глава, опита се да каже нещо, но усилието го накара да рухне, раздирайки се от влажна, мъчителна кашлица. Когато избърса устата си, видях по опакото на ръката му широка ивица кръв.

— Някой идва. — Не бях уверен в думите си, но не знаех какво друго да кажа.

Той ме погледна право в лицето, търсейки някакъв проблясък на разбиране, а когато не го откри, отново започна да се мъчи да стане.

— Пожарът — каза той с бълбукащ глас. — Вилата в Ма’ади. On a tout perdu[3].

Той отново млъкна и се закашля. Мехурчета червеникава пяна се появиха от ноздрите му. Насред цялата тази нереална картина, сред каменни грамади и пречупени монолити, изпитах като насън чувството, че не съм оправдал очакванията му, че поради несръчността и незнанието си съм се провалил в изпълнението на някаква задача като онези от приказките. Въпреки че никъде сред тези разпилени камъни не се виждаше огън, аз запълзях и пъхнах картината в найлоновата торба, за да не може той да я вижда, след като видът й го разстройваше толкова много.

— Не се безпокойте — казах. — Аз ще…

Той се беше успокоил. Постави ръка върху китката ми, погледът му беше ясен и спокоен, и аз почувствах студения полъх на едно неразумно съждение. Бях направил онова, което се очакваше от мен. Всичко щеше да бъде наред.

Докато се наслаждавах на задоволството, дарявано от тази преценка, старецът стисна успокояващо китката ми, като че ли бях произнесъл на глас разсъжденията си. Ще се измъкнем оттук, каза той.

— Знам.

— Увий я във вестници и я постави на самото дъно на куфара, скъпи. При другите редки и ценни вещи.

От облекчението, че той се е успокоил, и поради изтощението от болката в главата споменът за майка ми трепна с крилца и отлетя като нощна пеперуда, аз се разположих до него и притворих очи, обзет от странно усещане за удобство и сигурност. Сякаш отплавах в някакъв сън. Той говореше малко несвързано, под нос: чуждестранни имена, цифри и суми, няколко думи на френски, но предимно на английски. Някакъв човек щял да дойде да види мебелите. Абду щял да има неприятности, защото хвърлял камъни. И все пак, всичко това сякаш имаше смисъл, аз виждах градината с палми, пианото и зеления гущер на стъблото на едно дърво, сякаш прелиствах албум с фотографии.

Помня, че в един момент попита „Ще успееш ли да се прибереш сам, момчето ми?“.

— Разбира се. — Лежах на пода до него, главата ми беше на едно ниво с изкривената му гръдна кост, така че можех да чувам всеки хрип и всяко секване на дъха му. — Пътувам сам всеки ден.

— А къде каза, че живееш сега?

Ръката му почиваше на главата ми, съвсем леко, както човек поставя ръка на главата на обичано куче.

— Източна Петдесет и седма улица.

— О, да! Близо до Le Veau d’Or[4], нали?

— Да, на няколко преки.

Le Veau d’Or беше ресторант, който майка ми обичаше да посещава навремето, когато имахме пари. Там за първи път бях ял охлюви, там отпих за първи път Marc de Bourgogne[5] от чашата на майка ми.

— Към Парк авеню, така ли беше?

— Не, по-близо до реката.

— Достатъчно близо е, момчето ми. Сладкиши от разбит белтък, хайвер… Как се влюбих в този град първия път, когато го видях! Но вече не е същото, нали? Всичко ми липсва ужасно, а на теб? Балконът и…

— Градината — обърнах се да го погледна. Парфюми и мелодии. Затъвайки в недоумение като в блато, започнах да си мисля, че е бил близък приятел на семейството, за чието съществувание съм забравил, някакъв отдавна изгубен роднина на майка ми…

— О, майка ти! Милата! Никога няма да забравя първия път, когато дойде у нас да свири. Беше най-красивото малко момиченце, което съм виждал някога.

Откъде бе разбрал, че мисля за нея? Понечих да го попитам, но той бе заспал. Очите му бяха затворени, но дишаше бързо и тежко, сякаш тичаше, за да се спаси от нещо.

Аз самият се унасях — в ушите ми отекваше дразнещ звънтеж, в устата си чувствах метален вкус, като че ли бях на зъболекар — и можеше да изпадна отново в безсъзнание и да си остана така, ако в някакъв момент той не ме беше разтърсил силно, и аз се стреснах, обзет от паника. Старецът мънкаше нещо и подръпваше показалеца си. Беше смъкнал пръстена си, масивен златен пръстен с гравиран камък; опитваше се да ми го даде.

— Вземете го, не го искам — казах и се отдръпнах плахо. — Защо правите това?

Но той го притисна в дланта ми. Дишаше грозно, с бълбукане.

— Хобарт и Блакуел — произнесе старецът. Гласът му звучеше така, като че ли се давеше, но не в нещо, което го заобикаляше, а в нещо, което го изпълваше. — Звъни на зеления звънец.

— Зеления звънец — повторих колебливо.

Главата му се залюшка напред-назад, като че ли беше мъртвопиян, устните му трепереха. Премреженият му, невиждащ поглед се плъзна по мен и ме накара да изтръпна.

— Кажи на Хоуби да се махне от магазина — каза той с мъка.

Гледах невярващо кръвта, която се стичаше на струйка от ъгъла на устата му. Беше разхлабил вратовръзката си, дърпайки я рязко; казах „дайте“ и посегнах да помогна, но той бутна ръцете ми настрана.

— Да заключи касата и да се маха! — хриптеше той. — Баща му е пратил някакви хора да го пребият…

Той подбели очи; клепачите му трепнаха. После сякаш се спихна, стана почти плосък, като че ли въздухът бе изсмукан от него, изминаха трийсет секунди, четиридесет, през които приличаше на куп стари дрехи, но после — така рязко, че подскочих — гръдният му кош се изду шумно като ковашки мях и той изкашля на тласъци съсирена кръв, опръсквайки ме от глава до пети. Поизправи се на лакти, доколкото му стигаха силите — и в продължение на трийсет секунди диша тежко като куче, гърдите му се повдигаха трескаво, нагоре-надолу, нагоре-надолу, беше впил очи в нещо, което аз не виждах, стискайки през цялото време ръката ми, сякаш, ако успееше да не я изпусне, всичко щеше да бъде наред.

— Добре ли сте? — попитах — с трескава настоятелност, почти разплакан. — Чувате ли ме?

Докато старецът се бореше и се мяташе като риба на сухо, аз държах главата му, или поне се опитвах да го сторя, но не знаех как и се боях да не му причиня болка, а през цялото време той стискаше ръката ми така, сякаш беше провесен от покрива на висока сграда и щеше всеки момент да падне. Всеки дъх бе съпроводен от отделно, гъргорещо надигане на гърдите, сякаш повдигаше тежък камък с огромно усилие, а после го изпускаше, отново и отново. За миг ме погледна право в очите, от устата му бликна кръв, той сякаш се канеше да каже нещо, но думите се загубиха в бълбукащата по брадичката му струя.

После — за мое огромно облекчение — той се поуспокои, притихна, вече не стискаше толкова силно ръката ми, омекваше, имах чувството, че потъва, увлечен от водовъртеж, сякаш отплаваше надалеч от мен, понесен по гръб от водата.

— По-добре ли сте? — попитах, и тогава…

Капнах внимателно малко вода в устата му — устните му се раздвижиха, видях ги да мърдат; тогава, отпуснат на колене, като младия слуга от някоя приказка, избърсах кръвта от лицето му с кърпичката от индийска коприна, която извадих от джобчето на сакото му. Докато той застиваше — мъчително бавно, на степени и градуси — в неподвижност, аз се отпуснах назад, на пети, взрях се внимателно в опустошеното му лице и казах:

— Ало?

Единият тънък като хартия, полузатворен клепач със синкави вени потрепна като от тик.

— Ако ме чувате, стиснете ръката ми.

Но ръката му лежеше отпуснато в моята. Седях, гледах го и не знаех какво да правя. Беше време да тръгвам, крайно време беше — майка ми се беше изразила съвсем ясно — и все пак не виждах изход от пространството, в което се намирах, а всъщност в някои отношения не можех и да си представя как бих могъл да бъда някъде другаде — ако някъде съществуваше друг свят извън този. Сякаш изобщо не бях водил друг живот.

— Чувате ли ме? — попитах за последен път, приведох се и доближих ухо до окървавената му уста. Но не долових нищо.

Бележки

[1] От Светите земи (фр.). — Б.пр.

[2] Съществителни и местоимения (фр.). — Б.пр.

[3] Загубихме всичко (фр.). — Б.пр.

[4] Златния телец (фр.). — Б.пр.

[5] Бренди, подобно на българската джиброва ракия. — Б.пр.