Дона Тарт
Щиглецът (48)

V.

Хапчето не беше достатъчно силно, за да ме извади напълно от строя, но ме поддържаше в щастливо замаяно състояние, в което постоянно се гмурвах със скок от един в друг климатизиран сън. На седалките около мен пътниците забърбориха тихо, когато безтелесният глас на някаква стюардеса обяви резултатите от промоционалната игра на борда — вечеря и напитки за двама в „Трежър Айлънд“^[1]. Нейното сподавено обещание бе причина да потъна в един сън, в който се гмурках дълбоко в черно-зеленикави води, осветени от факли, състезавайки се с японски деца кой ще извади една калъфка от възглавница, пълна с розови перли. На фона на сънищата чувах равномерния рев на самолета — бял, сияен и постоянен като шума на морето, макар че в един странен момент — когато, увит в тъмносиньото одеяло, сънувах някъде високо над пустинята — двигателите като че ли замлъкнаха и аз почувствах как се издигам в безтегловност, с лицето нагоре, все така закопчан с колана към седалката, която някак бе успяла да се откъсне от останалите седалки и се рееше свободно из салона.

Върнах се в тялото си със силно друсване, когато колесникът докосна пистата и самолетът заподскача напред, докато се закова с писък на място.

— Иии… добре дошли в Лост Уейджес^[2], Невада — казваше пилотът по интеркома. — Нашето местно време в Града на греха е 11:47 сутринта.

Полуослепен от ярката светлина, сред много стъкло и всякакви светлоотразяващи повърхности, аз се влачех след баща ми и Ксандра през терминала, зашеметен от тракането и проблясъците, носещи се откъм игралните автомати, от музиката, гърмяща неуместно силно толкова рано през деня. Летището приличаше на вариант на Таймс Скуеър с размерите на мол: гигантски палми, киноекрани, на които се виждаха фойерверки и гондоли, танцьорки, певци и акробати.

Мина много време, преди вторият ми куфар да се появи на лентата. Гризейки нокти, аз се взирах в един билборд с ухилен комодски дракон, реклама за атракции в някакво казино: „Очакват ви над 2000 влечуги“. Струпалите се край лентата за багажа хора приличаха на колоритна група окъснели посетители на треторазреден нощен клуб: някои бяха изгорели от слънцето, други носеха ризи от лъскава материя, имаше и дребни, окичени с бижута азиатки с огромни черни очила със запазения знак на известни марки. Лентата се въртеше, вече почти празна и баща ми (беше ми ясно, че страшно му се пуши) бе започнал да се протяга, да крачи напред-назад и да потрива буза с кокалчетата на ръката си, както правеше, когато му се пиеше, когато куфарът най-после се появи — последен, брезентов, със защитен цвят, с червения етикет и пъстрата панделка, която майка ми бе увила около дръжката.

С една дълга крачка баща ми се хвърли към него и го грабна, преди да успея да стигна дотам.

— Крайно време беше — каза той с весело оживление и го хвърли върху количката с багажа. — Хайде, да се махаме оттук.

Излязохме с количката през плъзгащите се врати и спиращата дъха горещина се изправи пред нас като стена. На цели мили разстояние, във всички посоки, пред нас се редяха паркирани коли, покрити и притихнали. Взирах се упорито право напред — остро проблясваше хромиран метал, хоризонтът трептеше като огледало с неравна, вълнообразна повърхност — сякаш, ако погледнех назад или се поколебаех, това би накарало някой униформен служител да застане на пътя ни. Но никой не ме хвана за яката, никой не ни изкрещя да спрем. Никой дори не ни погледна.

Ярката светлина ме караше да се движа така дезориентирано, че когато баща ми спря пред един нов сребрист „Лексус“ и каза:

— Окей, ето ни и нас — аз се препънах в бордюра и едва не паднах.

— Това ваше ли е? — попитах, гледайки ту него, ту нея.

— Какво? — отвърна кокетно Ксандра, пристъпвайки тежко с платформите към предната седалка, докато баща ми отваряше колата с писукащото дистанционно. — Не ти ли харесва?

„Лексус“? Всеки ден се сблъсквах с всевъзможни неща — дребни и по-значителни, които ужасно исках да споделя с майка си, и докато стоях занемял и гледах как баща ми товари куфарите в багажника, първата ми мисъл беше „Уау, да видим какво ще стане, когато тя научи за това“. Нищо чудно, че не беше пращал пари вкъщи.

Баща ми хвърли със замах недоизпушения си „Вайсрой“.

— Окей — каза той, — качвай се.

Пустинният въздух сякаш го беше наелектризирал. В Ню Йорк бе изглеждал малко унил и невзрачен, но в трептящия от горещина въздух бялото спортно сако и тъмните очила, с които приличаше на водач на някаква секта, изглеждаха съвсем на място.

Колата потегли с натискане на копче, при това толкова тихо, че първоначално не долових движението. Плъзнахме се напред в лишено от дълбочина пространство. Толкова бях привикнал да се друсам на задните седалки на таксита, че това гладко, прохладно пътуване ме накара да се почувствам капсулиран, имаше нещо зловещо в него: кафяв пясък, убийствено ярка светлина, транс и мълчание, донесени от вятъра боклуци, веещи се по телените огради. Все още се чувствах замаян и безтегловен от хапчето, и налудничавите фасади и гигантските сгради по „Стрип“^[3], силното, трептящо сияние там, където дюните срещаха небето, ме караха да се чувствам така, сякаш се бяхме приземили на друга планета.

От известно време Ксандра и баща ми разговаряха тихо на предната седалка. Сега тя се обърна към мен — дъвчейки ожесточено дъвката, грубовата, осветена от слънцето, бижутата й блестяха на силната светлина.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя, и от нея лъхна силно на „Джуси Фрут“.

— Луда работа — казах, наблюдавайки как покрай прозореца на колата премина една пирамида, а после и Айфеловата кула — бях прекалено зашеметен, за да възприема всичко.

— Казваш му „луда работа“ сега? — каза баща ми, почуквайки с нокът по волана по начин, който обикновено свързвах с опънати нерви и скандали късно вечер, когато се прибираше от офиса у дома. — Чакай само да видиш довечера как е осветено всичко.

— Погледни там — сам ще се убедиш — каза Ксандра, пресягайки се, за да посочи нещо през прозореца откъм страната на баща ми. — Ето го и вулкана. Наистина действа.

— Всъщност, струва ми се, че сега го поправят. Но на теория, така е. Гореща лава. На всеки кръгъл час.

— Отклонете се вляво след точно две мили — разнесе се механичен женски глас.

Карнавална пъстрота, гигантски глави на клоуни и знаци XXX^[4]: непознатото ме вълнуваше, но и малко ме плашеше. В Ню Йорк всичко ми напомняше на майка ми — всяко такси, всеки уличен ъгъл, всеки облак, преминал пред слънцето — но в тази гореща пясъчна пустота добивах усещането, че тя никога не е съществувала; не можех да си представя дори духа й, който гледа надолу към мен. Като че ли и последната следа от нея бе изгоряла в разредения пустинен въздух.

Продължавахме нататък, а фантасмагоричната редица на небостъргачите започна да се снишава и премина в пущинак, осеян с паркинги и аутлети, редяха се безлични отбивки пред търговски центрове, „Съркът Сити“^[5], магазини за играчки, супермаркети и закусвални, „Отворено 24 часа“, и не беше ясно къде започва и къде свършва всичко това. Небето беше широко и пусто, като небето над море. Докато се опитвах да не заспя — примигвайки в ярката светлина — мислех объркано за скъпото, тапицирано с кожа купе на колата и се сетих за една история, която майка ми често бе разказвала: как, когато двамата с баща ми започнали да се срещат, той се появил с едно порше, което заел от свой приятел, за да я впечатли. Едва след като се оженили, тя разбрала, че колата всъщност не е негова. Тя като че ли приемаше историята за забавна — макар че, ако се вземат предвид други, не толкова забавни факти, които излезли на бял свят след сватбата (като например това, че е бил арестуван като малолетен за неизвестни провинения), аз се питах как съумява да намира нещо весело в този случай.

— Ъъъ, откога имате тази кола? — повиших тон, за да прекъсна разговора им на предната седалка.

— О… ами… малко повече от година, нали, Ксан?

Година? Все още обмислях това — което означаваше, че баща ми се е сдобил с колата (и с Ксандра) още преди да изчезне, когато вдигнах глава и забелязах, че крайпътните молове са отстъпили място на безкрайни на вид редици малки къщички с декоративна мазилка на фасадите. Въпреки усещането за еднаквост, въпреки вида им на белезникави кутийки — наредени в редици, като надгробни камъни в гробище — някои бяха боядисани в празнични пастелни тонове (бледозелено, нежнорозово и млечносиньо), имаше и нещо вълнуващо чуждестранно в резките очертания на сенките, в бодливите пустинни растения. Израснал в град, където пространството винаги беше недостатъчно, аз бях по-скоро приятно изненадан. За мен щеше да бъде нещо ново да живея в къща с двор, въпреки че на този двор имаше само кафяви камъни и кактуси.

— Това все още ли е Лас Вегас?

Опитвах се като в игра да намеря онова, което отличаваше една къща от друга: тук сводест вход, там басейн или палма.

— Сега виждаш една напълно различна част на града — каза баща ми, издиша рязко тютюневия дим и загаси цигарата си, трета поред. — Тази част, която туристите никога не виждат.

Въпреки че се движехме от доста време сред къщите, наоколо нямаше нищо, по което човек да се ориентира, невъзможно бе да се прецени каква е целта ни и в каква посока се движим. Линията на покривите беше монотонна, не се променяше, и аз започнах да се боя, че можем да оставим зад гърба си и пастелните къщички и да се озовем в пустошта, на някой изгарян от слънцето паркинг с каравани сред земите със солена почва, от онези, които бях виждал по филмите. Но вместо това — за моя изненада — къщите започнаха да стават по-големи: с втори етаж, кактусови градини, огради, басейни и гаражи за повече от една кола.

— Е, ето ни вкъщи — обяви баща ми, завивайки по път, обозначен с невероятен знак — от гранит, на който бе написано с бронзови букви: „Ранчото от Каньона на сенките“.

— Тук ли живеете? — попитах впечатлен. — А има ли каньон?

— Не, просто мястото се казва така — отвърна Ксандра.

— Разбираш ли, тук има куп нови жилищни комплекси — каза баща ми и стисна носа си между очите. По тона му — онзи познат, раздразнителен тон, който подсказваше, че му се пие — личеше, че е уморен и в не много добро настроение.

— И дават на отделните квартали общо име — поясни Ксандра.

— Именно. Както и да е. О, защо не млъкнеш, по дяволите — избухна баща ми, пресягайки се да намали звука, когато жената от навигационната система се обади с нови инструкции.

— Всички те имат, така да се каже, тематични названия — продължи Ксандра, нанасяйки гланц по устните си с върха на малкия си пръст. — Има „Поселище Бриз“, „Хребет на призраците“, „Вили на танцуващите сърни“. В „Спортно знаме“ се намира голф игрището. А в Encantada^[6] е най-лъскаво — има много скъпи къщи… хей, завий насам, захарче — допълни тя, стисвайки ръката на баща ми над лакътя.

Баща ми продължаваше да кара напред и не отговори.

— Да му се не види! — Ксандра се обърна и погледна отклонението, което вече се губеше зад нас. — Трябва ли винаги да избираш най-дългия път?

— Стига с тези преки пътища. Станала си като онази жена от навигацията на „Лексус“-а.

— Да, но нали така ще стане по-бързо. Сега ще трябва да заобиколим чак покрай „Танцуващите сърни“.

Баща ми изпухтя раздразнено.

— Виж какво…

— Какво толкова трудно има в това да завиеш към „Следите на циганките“ и после да завиеш два пъти наляво и един път надясно? Само толкова трябва. Ако отклониш при „Десатоя“…

— Да се разберем, ти ли искаш да шофираш? Или ще ме оставиш аз да карам шибаната кола?

Знаех, че не бива да противореча на баща си, когато заговореше с този тон, и очевидно Ксандра бе научила същото. Тя се завъртя със замах на седалката — и с умишлена настоятелност, с която явно целеше да го раздразни — увеличи рязко звука на радиото и започна да натиска силно копчето, прехвърляйки радиостанциите, рекламите се примесиха с пращене и пукот.

Стереоуредбата беше толкова мощна, че чувствах равномерната пулсация на звука в гърба на бялата ми кожена седалка. „Ваканция — онази, за която винаги съм мечтал…“ Светлина се плъзгаше по дивите пустинни облаци и ги пронизваше със силата на експлозия — небето беше безкрайно, отровносиньо, като от компютърна игра или халюцинация на летец изпитател.

— „Вегас 99“ ви предлага музика от осемдесетте и деветдесетте — заговори бързо и възбудено гласът от радиото. А сега за вас — Пат Бенатар^[7], в нашето предаване „Обяд с еротичните танци на дамите от осемдесетте“.

Когато стигнахме до квартала „Именията Десатоя“, на Дезърт Енд Роуд 6219, където в някои от дворовете видях натрупан дървен материал, а вятърът носеше по улиците пясък, ние навлязохме във входната алея на голяма къща, в чийто външен вид имаше нещо испанско, или може би мавританско — кремава фасада с гипсова украса, прозорци с капаци, сводести стрехи и керемиден покрив, начупен под изненадващи ъгли. Бях впечатлен от безцелната й разпиляност, от колоните и корнизите, външната врата със сложна украса от ковано желязо — всичко това й придаваше вид на декор, сякаш беше къща от някоя сапунена опера на канал „Телемундо“, който портиерите ни гледаха постоянно в стаята за багажа.

Слязохме от колата и тръгнахме да я заобикаляме с куфарите в ръце, за да минем през гаража, когато чух някакъв зловещ, плашещ звук, нещо като писък или плач, от вътрешността на къщата.

— Божичко, какво е това? — попитах и пуснах стреснато куфарите си на земята.

Ксандра, залитайки леко на високите си сандали, се бе навела на една страна и ровеше за ключовете си.

— О, млъкни, млъкни, млъквай, по дяволите — мърмореше тя под нос. Още преди да успее да отвори широко вратата, отвътре излетя с писък някакъв истеричен космат парцал и започна да подскача, да танцува и да се върти около нас.

— Седни! — Ксандра вече крещеше. През полуотворената врата звуци, напомнящи за сафари (тръбене на слон, маймунско бърборене) ехтяха така гръмко, че се чуваха чак в гаража.

— Уау — казах и надникнах вътре. Въздухът беше горещ и спарен: миришеше на застоял цигарен дим, нови килими, и — несъмнено — на кучешки изпражнения.

— За служителите в зоологическата градина големите котки крият редица предизвикателства — гърмеше някакъв глас откъм телевизора. — Защо да не последваме Андреа и нейния екип на сутрешната им обиколка.

— Хей — казах и спрях на прага с куфарите си, — оставили сте телевизора включен.

— Да — каза Ксандра, промушвайки се покрай мен, — това е „Анимал Планет“, оставих го заради него. Заради Попър. Казах, долу! — кресна тя на кучето, което задраска по коленете й с лапи, когато тя влезе, залитайки на високите си сандали и изключи телевизора.

— Останал е тук сам? — попитах, надвиквайки крясъците на кучето. Беше едно от онези дългокосмести момичешки кученца, което би било бяло и пухкаво, ако беше чисто.

— О, той си има чешмичка за вода от зоомагазина — каза Ксандра, избърса чело с опакото на ръката си и прекрачи кучето. — И една от онези големи автоматични хранилки, нали ги знаеш?

— Каква порода е?

— Малтийска болонка. Чистокръвен. Спечелих го на една лотария. Знам, трябва да го изкъпя, голяма досада е да ги поддържаш чисти. Браво, виж какво направи с панталоните ми — обърна се тя към кучето. — Бели джинси.

Стояхме в просторно, отворено помещение с високи тавани и вътрешна стълба, която водеше към нещо като галерия с перила от едната му страна — помещение, голямо почти колкото целия апартамент; в който бях израснал. Но когато започнах отново да виждам по-ясно след ярката слънчева светлина отвън, се удивих, забелязал колко празно беше тук. Стени в цвят „слонова кост“. Каменна камина, сякаш зидана за някоя ловна хижа. Диванът като че ли бе взет от чакалня на болница. От другата страна на стъклената врата, водеща към вътрешен двор, по стената се простираха лавици, повечето от тях празни.

Баща ми влезе, поскърцвайки с обувки, и тръсна куфарите на килима.

— Господи, Ксан, тук мирише на лайна.

Ксандра — привеждайки се, за да остави чантата си — направи гримаса, когато кучето започна да подскача, да се закача с нокти и да се катери по нея.

— Нали Джанет трябваше да идва да го извежда — каза тя, надвиквайки пискливото джафкане на кучето. — Имаше ключове и всичко останало. Божичко, Попър — каза тя, сбръчквайки нос, и отвърна глава, — смърдиш.

Празнотата на дома ме потресе. До този момент не бях поставял под въпрос необходимостта да бъдат продадени книгите, килимите и старинните вещи на майка ми, както и настояването всичко останало или да бъде изпратено на благотворителни организации, или изхвърлено на боклука. Бях израснал в апартамент с четири помещения, в който всички гардероби бяха натъпкани до пръсване, под всяко легло имаше кутии, а тенджерите и тиганите висяха на куки от тавана, защото за тях нямаше място в кухненските шкафове. Но — колко лесно би било да се донесат тук някои от нейните вещи, като сребърната кутия, която бе принадлежала на майка й, или картината с онази кафява кобила, която на вид можеше и да е работа на Стъбс, или дори онзи екземпляр на „Черния красавец“, който тя бе чела като дете! Не можеше да се каже, че не биха им влезли в работа няколкото добри картини или някои от мебелите, които тя бе наследила от родителите си. Той се бе отървал от вещите й, защото я мразеше.

— Боже господи — казваше баща ми, извисил глас, за да надвика гневния лай. — Това куче съсипа къщата. Наистина.

— Е, не знам… виждам, че е мръсно, но Джанет каза…

— Казах ти, трябваше да му вземеш кучешка колибка. Или… отде да знам, да го беше завела в приют за кучета. Не ми е приятно да бъде в къщата. Мястото му е навън. Нали ти казах, че ще ни създава проблеми? Джанет е толкова вятърничава…

— Е, изсрал се на килима няколко пъти, какво от това? И — ти пък какво си зяпнал, по дяволите? — продължи гневно Ксандра, прекрачвайки дерящото се куче — и аз трепнах леко, осъзнал, че говори на мен.