Дона Тарт
Щиглецът (46)

III.

Все още не можех да осъзная напълно, че напускам Ню Йорк. През целия си живот не бях напускал този град за по-дълго от осем дни. По пътя към летището, докато се взирах в билбордовете, които известно време нямаше да виждам — реклами на стриптийз клубове и адвокати, предлагащи услугите си в дела за телесни повреди — ме връхлетя една вледеняваща мисъл. Ами летищният контрол? Не бях летял много (само два пъти, единият — когато ходех още в детска градина) и дори не знаех със сигурност какво включва проверката: рентген? Претърсване на багажа?

— Всичко ли отварят на летището? — попитах плахо — а после повторих въпроса си, защото като че ли никой не ме беше чул. Седях на предната седалка, за да осигуря романтично уединение на баща ми и Ксандра.

— О, да — отвърна шофьорът на таксито. Беше едър, широкоплещест руснак: с груби черти, потни бузи, червени като ябълки, приличаше на затлъстял състезател по вдигане на тежести. — А ако не отварят багажа, го прекарват през рентген.

— Дори и този, който предавам — не ръчния?

— О, да — каза той с явно желание да ме успокои. — Проверяват за експлозиви, за всичко. Напълно безопасно е.

— Но… — опитвах се да намеря начин да формулирам въпроса си, без да се издам, и не успявах.

— Не се бой — каза шофьорът. — На летището е пълно с полиция. А пък преди три-четири дни имаше дори временни заграждения.

— Е, мога само да кажа, че нямам търпение да се махна от това шибано място — заяви Ксандра с хрипкавия си глас. За момент се учудих, защото ми се стори, че говори на мен, но когато погледнах назад, видях, че се е обърнала към баща ми.

Баща ми постави ръка на коляното й и каза нещо толкова тихо, че не можах да го чуя. Беше си сложил тъмните очила, беше се облегнал на задната седалка, и в монотонния му глас се долавяше нещо младежки разпуснато, нещо тайнствено, което премина между тях, когато той стисна коляното на Ксандра. Обърнах им гръб и се загледах в ничията земя, която профучаваше покрай нас: дълги, ниски сгради, кръчми, авторемонтни работилници, паркинги, в които колите се пържеха в утринната жега.

— Разбираш ли, нямам нищо против седмѝците в номера на полета — казваше тихо Ксандра. — Осмиците обаче ме побъркват.

— Да, но пък осмицата се счита за щастливо число в Китай. Погледни само таблото с пристигащите полети, когато стигнем на „Маккаран“^[1]. Виж номерата на всички полети, пристигащи от Пекин — осем, осем, осем.

— Ти пък, с твоята китайска мъдрост.

— Въпрос на разположение на цифрите. Всичко е енергия. Среща на земята и небето.

— „Земята и небето“. Говориш така, като че ли става дума за магия.

— То си е магия.

— Хайде де!

Вече шепнеха. Виждах в огледалото глуповатите им лица, прекалено близо едно до друго; когато осъзнах, че се канят да се целунат (нещо, което продължаваше да ме шокира, без значение колко често го правеха пред мен), аз се извърнах и се загледах право пред себе си. Хрумна ми, че ако не знаех как е загинала майка ми, никаква земна сила не би могла да ме убеди, че те двамата не са я убили.