Дона Тарт
Щиглецът (45)

II.

— Не ми казвай — заяви баща ми, когато пристигна на другата сутрин в дома на семейство Барбър, за да ме отведе с такси, — че ще завлечеш всичкия този боклук в самолета.

Защото имах и друг куфар, освен онзи с картината — куфара, който първоначално имах намерение да взема.

— Струва ми се, че ще трябва да се доплаща за свръхбагаж — каза с малко истеричен тон Ксандра. В убийствената горещина, докато стояхме на тротоара, мириса на лака й за коса стигаше чак до мен. — Позволяват само до определени килограми.

Госпожа Барбър, която бе слязла с мен, каза невъзмутимо:

— О, няма да има проблем с двата куфара. Когато пътувам, багажът ми винаги надхвърля определените килограми.

— Да, но това струва пари.

— Ще се уверите, че таксата всъщност е съвсем нормална — заяви госпожа Барбър. Макар че беше много рано и тя не си беше сложила дори червило, а не носеше и никакви бижута, по някакъв начин, както си беше по сандали и с обикновена памучна рокля, тя успяваше да създаде впечатлението, че е облечена безупречно. — Може да ви се наложи да доплатите двайсет долара, когато ви приемат багажа, но това няма да представлява проблем за вас, нали?

Двамата с баща ми се вторачиха един в друг като две котки. После баща ми отклони поглед. Малко се срамувах от спортното му сако, което ми напомняше на хората, заподозрени в рекет, чиито снимки публикуваха в „Дейли Нюз“.

— Трябваше да ми кажеш, че имаш два куфара каза той нацупено и аз бях почти готов да оставя куфара при госпожа Барбър, а по-късно да й се обадя и да й обясня какво има в него. Но преди да реша да кажа каквото и да било, широкоплещестият шофьор руснак бе извадил сака на Ксандра от багажника и бе надигнал втория ми куфар, който — с известно натискане и блъскане — успя да натика вътре.

— Виждате ли, не е много тежък! — каза той и захлопна багажника, бършейки чело. — Пък е и мек!

— Но сакът ми! — възкликна паникьосано Ксандра.

— Няма проблем, мадам. Мога да го сложа на предната седалка до себе си. Или отзад, при вас, както предпочитате.

— В такъв случай всичко е наред — каза госпожа Барбър — привеждайки се напред, за да ме целуне леко — целуваше ме за първи път, откакто заживях у тях, целувка като онези, които си разменят дамите, излезли заедно на обяд, ухаеща на мента и гардения. — Чао на всички — каза тя. — Желая ви приятно пътуване.

Двамата с Анди се бяхме сбогували предния ден; знаех, че заминаването ми го натъжава, и все пак се почувствах засегнат, задето не бе останал да ме изпрати, а вместо това замина с останалите от семейството за уж така ненавистната къща в Мейн. Що се отнася до госпожа Барбър, тя не изглеждаше особено разстроена от раздялата ни, докато, честно казано, аз почти се бях поболял от мисълта, че си тръгвам.

Сивите й очи бяха ясни и спокойни, когато срещнаха моите.

— Благодаря ви толкова много, госпожо Барбър — казах аз. — За всичко. Предайте поздравите ми на Анди.

— Разбира се, че ще предам — каза тя. — Ти беше много приятен гост, Тио.

Стоях в трептящия от задушна утринна омара въздух на Парк авеню, задържайки за миг ръката й — с далечната надежда, че тя ще ми каже да й се обадя, ако имам нужда от нещо — но тя каза само:

— Е, тогава, желая ти късмет — и ме целуна отново, леко, хладно, а после се отдръпна.