Дона Тарт
Щиглецът (42)

XXIII.

Последните ми дни при семейство Барбър прелетяха толкова бързо, че почти не ги помня — спомням си само припряното подготвяне на дрехи за пране и химическо чистене в последната минута, както и няколко претичвания до магазина за вино на „Лексингтън“ — за кашони. Пишех с черен маркер екзотично звучащия адрес на моя нов дом:

Тиодор Декър — при Ксандра Теръл

6219 Дезърт Енд Роуд^[1]

Лас Вегас, Невада

Двамата с Анди се взирахме мрачно в кашоните с надписани етикети в спалнята му.

— Като че ли заминаваш за друга планета — каза той.

— Горе-долу така си е.

— Не, говоря сериозно. Какъв адрес! Като че ли става дума за някаква миньорска колония на Юпитер. Питам се какво ли ще бъде училището ти.

— Бог знае.

— Искам да кажа… може да е някое от онези училища, за които четем, с бандите, където те проверяват на входа с детектор за метали. — Анди бе страдал толкова от тормоза на съучениците си в нашето уж авторитетно училище, че в неговите представи такива редови училища не се различаваха много от затворите. — Какво смяташ да правиш?

— Вероятно ще си обръсна главата. И ще се татуирам.

Харесваше ми това, че не се опитва да се преструва на весел и бодър, когато говорехме за заминаването ми, за разлика от госпожа Суонсън или Дейв (който бе видимо облекчен, че нямаше да му се налага да води и занапред преговори с баба ми и дядо ми). На Парк авеню не се говореше много за моето заминаване, но по принуденото изражение, което добиваше госпожа Барбър при споменаването на баща ми и неговата „приятелка“ разбирах, че не си внушавам някои неща. Освен това бъдещето с баща ми и Ксандра не изглеждаше толкова лошо или плашещо, колкото неясно, като петно черно мастило на хоризонта.