Дона Тарт
Щиглецът (41)

XXII.

Баща ми — който обичаше да върши всичко бързо, все припираше „да се затъркаля работата“, както обичаше да се изразява — обяви, че смята да приключва делата си в Ню Йорк и че тримата трябва да бъдем в Лас Вегас след седмица. И удържа на думата си. В понеделник, в осем часа сутринта на Сътън Плейс се появиха хора от една транспортна фирма, започнаха да изнасят обзавеждането на апартамента и да го складират в сандъци. Един човек, който търгуваше със стари книги, дойде да прегледа албумите на майка ми, друг дойде да види мебелите, и преди да разбера какво става, домът ми започна да се стапя пред погледа ми с ужасяваща бързина. Докато гледах как изчезват завесите, как свалят картините, как навиват и отнасят килимите, си спомних за един анимационен филм, който бях гледал някога — в него героят изтриваше с гума бюрото си, лампата, стола, прозореца с живописната гледка, която се разкриваше пред него, и целия уютно обзаведен кабинет, докато накрая остана само гумата, увиснала сред плашеща бяла пустота.

Измъчван от онова, което се случваше, и все пак неспособен да го възпра, аз се навъртах там и гледах как апартаментът изчезва къс по къс, както пчела наблюдава как разрушават кошера й. На стената над бюрото на майка ми (сред безброй снимки от почивки и стари училищни фотографии) висеше една черно-бяла нейна снимка от времето, когато бе работила като модел, правена в Сентръл Парк. Снимката беше много отчетлива, най-дребните детайли се открояваха с мъчителна яснота: луничките й, грубата тъкан на палтото й, белегът от варицела над лявата й вежда. Тя съзерцаваше с весел поглед бъркотията в разтурената дневна, баща ми, който изхвърляше документите й, нещата й за рисуване, и опаковаше книгите й, за да ги изпрати на благотворителната организация „Гудуил“ — сцена, която вероятно тя никога не си бе представяла, поне се надявам да е било така.