Дона Тарт
Щиглецът (40)

XXI.

— И така — каза господин Барбър на закуска на другата сутрин, издърпвайки стол, за да седне до мен, — тържествена вечеря с родителя, а?

— Да, сър. — Главата ми се цепеше от болка, а стомахът ми се свиваше от миризмата на техните пържени филийки. Ета ми бе донесла дискретно от кухнята чаша кафе с два аспирина на чинийката.

— Живее в Лас Вегас, казваш?

— Точно така.

— А как изкарва гущерите?

— Моля?

— Какви ги прави там?

— Чанс — каза госпожа Барбър с равен тон.

— Е, искам да кажа — продължи господин Барбър, осъзнал, че въпросът му е прозвучал може би неделикатно, — какво работи?

— Ами… — казах и млъкнах. Какво работеше всъщност баща ми? Нямах и най-малка представа.

Госпожа Барбър — която изглеждаше обезпокоена от насоката на разговора — понечи да каже нещо; но вместо това Плат — който седеше от другата ми страна — заговори гневно, обръщайки се към майка си, като същевременно се оттласна с една ръка от масата, както си седеше.

— Та на кого трябва да ближа задника, за да получа чаша кафе в тази къща?

Настана ужасено мълчание.

— Той получава кафе — посочи Плат с глава към мен. — Прибира се пиян, но на него му поднасят кафе?

След ново потресено мълчание, господин Барбър каза — с толкова леден глас, че надмина дори госпожа Барбър:

— Този път прекали, Плат.

Госпожа Барбър смръщи бледите си вежди.

— Чанс…

— Не, този път няма да го защитаваш. Върви в стаята си — каза той на Плат. — Веднага.

Всички седяхме и се взирахме в чиниите си, заслушани в тежките, гневни стъпки на Плат, после чухме оглушителното затръшване на вратата и няколко секунди по-късно отново гръмна силно музика. До края на закуската почти никой не проговори.