Дона Тарт
Щиглецът (39)

XX.

Когато излизахме от ресторанта, лицето ми вече пламтеше като огън, чувах силен шум в ушите си, а когато влязох в апартамента на семейство Барбър, не беше всъщност много късно, но пък съумях някак да се препъна в стойката за чадъри, вдигнах голям шум, и когато господин и госпожа Барбър ме видяха, осъзнах (по-скоро от техните изражения, отколкото от това, което чувствах), че съм пиян.

Господин Барбър включи телевизора с дистанционното.

— Къде беше? — попита той твърдо, но не сърдито.

Протегнах ръка към облегалката на канапето.

— Вечерях с татко и… — но установих, че не помня името й, помнех само, че е нещо с „Кс“.

Госпожа Барбър повдигна вежди и погледна съпруга си така, сякаш казваше „Права ли бях?“.

— Е, лягай си, приятелю — каза господин Барбър дружелюбно, с глас, който успя въпреки всичко да ме накара да почувствам, че животът все пак не е чак толкова лош. — Само се опитай да не будиш Анди.

— Лошо ли ти е? — попита госпожа Барбър.

— Не — отвърнах, макар всъщност да ми беше лошо; и през по-голямата част от нощта лежах буден в горното легло, чувствах се ужасно и се мятах, а стаята се въртеше около мен, няколко пъти дори сядах стреснато на леглото, с блъскащо се в гърдите ми сърце, защото ми се струваше, че в стаята е влязла Ксандра и ми говори нещо: думите бяха неясни, но грубоватият, неуверен тон на гласа беше несъмнено нейният.