Дона Тарт
Щиглецът (38)

XIX.

След като баща ми и Ксандра се появиха, събитията се задвижиха много бързо. Същата вечер, докато вечеряхме (в някакъв ресторант, посещаван предимно от туристи — бях учуден, че баща ми го е избрал), той разговаря на масата с човек от компанията, направила застраховката на майка ми — дори след всички тези години ми се иска да бях успял да чуя по-ясно какво говореха. Но в ресторанта беше шумно, а Ксандра (между дълбоките глътки бяло вино той може и да бе спрял да пие, но тя със сигурност не беше) ту се оплакваше, че не може да пуши и ми разказваше някак хаотично как се научила да се занимава с магия като ученичка в гимназията във Форт Лодърдейл — от една книга, която взела от библиотеката. („Всъщност това се нарича «Уика», то е природна религия.“) Ако разговарях с който и да било друг, щях да попитам какво точно означава да бъдеш вещица (заклинания и жертвоприношения? пакт с дявола?), но преди да попитам, тя се беше прехвърлила на друга тема, как имала възможност да продължи образованието си в колеж и съжалявала, че не го е направила („Ще ти кажа от какво се интересувах. Английска история, такива неща. Хенри Осми и Мери, кралицата на Шотландия“). Но в крайна сметка не отишла в колеж, защото била полудяла по някакъв мъж. „Полудяла“, изсъска тя, вперила в мен острите си, безцветни очи.

Така и не разбрах защо полудяването по въпросния мъж е попречило на Ксандра да учи в колеж, защото баща ми приключи разговора си по телефона. И тогава поръча (нещо, което ми се стори странно) бутилка шампанско.

— Не мога да изпия цялата проклета бутилка — каза Ксандра, която пиеше втора чаша бяло вино. — После ще ме боли глава.

— Е, ако аз не мога да пия шампанско, пий поне ти — каза баща ми и се облегна назад на стола си.

Ксандра ме посочи с глава.

— Дай на него — каза тя. — Келнер, още една чаша!

— Съжалявам — каза сервитьорът, строг италианец, който явно бе свикнал да се справя с разпасали се туристи. — Той не може да употребява алкохол, ако не е навършил осемнайсет години.

Ксандра започна да рови в чантата си. Носеше кафява рокля с презрамки, под скулите беше намазана с руж, или автобронзант, или изобщо някаква кафеникава пудра — в такава ясно очертана линия, че изпитвах желание да се пресегна и да я размажа с пръст.

— Хайде да излезем да пушим — каза тя на баща ми. После, в един застинал момент, двамата се спогледаха с неразбираеми усмивки, които ме накараха да изтръпна. После Ксандра избута назад стола си и — пускайки салфетката си върху стола — се озърна за сервитьора, каза: — О, чудесно, няма го — взе моята почти празна водна чаша и наля в нея малко шампанско.

Храната пристигна, преди те да се върнат, а междувременно аз бях успял да си налея тайно още една пълна чаша шампанско.

— Супер! — заяви Ксандра. Изглеждаше замаяна, лицето й лъщеше леко; придърпа късата си пола, промуши се покрай масата и се плъзна на мястото си, без да си направи труда да издърпа докрай стола. Разгъна с размах салфетката, постави я в скута си и придърпа към себе си тежката, яркочервена чиния с маникоти. — Изглежда страхотно!

— Моето също — отвърна баща ми, който обикновено се превземаше на тема италианска кухня и често го бях чувал да се оплаква от прекалено силния доматен вкус на потъналата в сос маринара паста — точно като онази в чинията пред него.

Докато нагъваха храната си (която вероятно бе изстинала, ако се вземеше предвид колко дълго ги нямаше), те подновиха разговора си оттам, където го бяха прекъснали отвън.

— Е, така или иначе, не стана — каза той, облегнат на стола си, играейки си предизвикателно с цигарата, която не можеше да запали. — Така върви светът.

— Сигурна съм, че си бил страхотен.

Той сви рамене и каза:

— Дори когато човек е млад, тази игра е много груба. Не е въпрос единствено на талант. Трябва също да изглеждаш добре и да имаш късмет.

— И все пак… — каза Ксандра, попивайки ъгълчето на устата си с пръст, увит в салфетка, — актьор… толкова ясно си го представям.

Провалената актьорска кариера на баща ми беше една от любимите му теми и — макар Ксандра да изглеждаше много заинтригувана — нещо ми подсказваше, че и тя не чува тези неща за първи път.

— А дали ми се иска да бях продължил с това? — баща ми се взираше в безалкохолната си бира (или беше с трипроцентно съдържание на алкохол? не можех да видя от мястото си). — Да си призная, така е. Това е едно от онези съжаления, които те преследват цял живот. С радост бих се възползвал от дарбата си, за да направя нещо, но не ми бе съден такъв лукс. Животът понякога се намесва по странен начин в плановете ти.

Бяха потънали дълбоко в собствения си свят; предвид вниманието, което ми обръщаха, със същия успех бих могъл да бъда и в Айдахо, но аз нямах нищо против; цялата история ми беше позната. Баща ми, който бил звезда в театралните представления в колежа, за кратко време си изкарвал прехраната като актьор: озвучавал реклами, изиграл няколко второстепенни роли (плейбой, който става жертва на убийство, разглезеният син на мафиотски бос) във филми и телевизионни сериали. После — след като се оженил за майка ми — всичко пропаднало. Той разполагаше с дълъг списък на причините, поради които не бе успял да пробие, но често го бях чувал да казва, че ако майка ми бе имала повече успех като модел, ако се бе постарала малко повече, бихме разполагали с достатъчно пари, за да може той да се съсредоточи върху актьорската работа и да не си търси друго основно занимание, за да се издържа.

Баща ми побутна чинията си настрана. Забелязах, че не беше ял много — това често беше признак, че пие или че скоро ще започне да пие.

— Стигна се до момента, в който трябваше да тегля чертата и да приключа — каза той, смачка салфетката си и я хвърли на масата. Питах се дали е разказал на Ксандра за Мики Рурк, когото възприемаше за един от основните злодеи, провалили кариерата му — като изключим мен и майка ми.

Ксандра отпи голяма глътка от виното си.

— Замислял ли си се за връщане към актьорската работа?

— Мисля за това, така е. Но — той поклати глава, сякаш отхвърляше някакво възмутително предложение — не. Отговорът по същество е не.

Шампанското гъделичкаше небцето ми — далечни, покрити с праха на миналото искри, бутилирани в една по-щастлива година, когато майка ми беше още жива.

— Разбираш ли, в секундата, когато той ме видя, разбрах, че не му се понравих — казваше й тихо баща ми. Явно й беше разказал за Мики Рурк.

Тя отметна глава и пресуши чашата си.

— Хора като него не търпят конкуренция.

— Постоянно повтаряха „Мики това, Мики онова, Мики иска да се запознае с теб“, но в мига, когато влязох там, разбрах, че с мен е свършено.

— Човекът очевидно не е наред.

— Не и тогава, тогава още не беше така. Защото, честно казано, по онова време действително имаше някаква прилика между нас — не физическа, но имахме сродно поведение пред камерата. Или, така да се изразя, аз имах класическа подготовка, имах диапазон, но успявах да постигна същата застиналост като онази на Мики, нали знаеш, онова шепнещо притихване…

— Ооох, направо изтръпвам. Шепнещо притихване. Как само го каза…

— Да, но Мики беше звездата. За двама нямаше място.

Докато ги наблюдавах как си делят едно парче чийзкейк като двама влюбени в някоя реклама, мислите ми се плъзгаха по непознат досега начин, в свободен поток, придаващ на всичко червеникав оттенък — светлините в залата бяха прекалено ярки, лицето ми пламтеше от шампанското, а аз мислех объркано, но развълнувано за майка си, за това как след смъртта на родителите си тя отишла да живее при леля си Бес, в къща край железопътна линия, с кафяви тапети и найлонови калъфи на мебелите. Леля Бес — която пържела всичко в евтин течен маргарин и нарязала една от роклите на майка ми с ножица, защото се притеснила от психеделичните мотиви в десена — била набита, озлобена стара мома от ирландски произход, която напуснала лоното на католическата църква и влязла в някаква малобройна секта на откачалки, които смятали за грях неща като пиенето на чай и вземането на аспирин. Очите й — на единствената нейна снимка, която бях виждал — имаха същия рядък, сребристосин цвят като очите на майка ми, но бяха зачервени и гледаха налудничаво, а лицето й беше грозновато, невзрачно. Майка ми казваше, че тези осемнайсет месеца, прекарани с леля Бес, били най-тъжните в живота й — конете били продадени, кучетата — при нови собственици, сбогувала се с тях дълго, с плач, застанала на пътя, обвивала с ръце шиите на Клоувър, Чокборд, Пейнтбокс и Бруно. Когато се прибрали в къщата, леля Бес казала на майка ми, че е разглезена и че хората, които не се бояли от Бога, винаги си получавали заслуженото.

— А пък продуцентът, нали разбираш… искам да кажа, те всички бяха наясно какъв е Мики, всички го знаеха, вече започваше да му се носи славата, че е трудно да се работи с него…

— Тя не го заслужаваше — казах аз на висок глас, прекъсвайки разговора им.

Татко и Ксандра млъкнаха и ме загледаха така, сякаш се бях превърнал в отровен гущер.

— Искам да кажа, как би могъл някой да твърди това? — знаех, че не е редно да казвам това на глас, и все пак думите се ронеха от устата ми въпреки волята ми, като че ли някой ги бе освободил с натискането на копче. — Тя беше толкова изключителна, защо всички се държаха така ужасно с нея? Изобщо не заслужаваше нито едно от нещата, които й се случиха.

Татко и Ксандра се спогледаха. После той поиска сметката.