Дона Тарт
Щиглецът (37)

XVIII.

— Hola, Jose!

— Bomba! — възкликна Хосе и отстъпи весело назад, когато ме видя на тротоара; той беше най-млад и най-весел сред портиерите, винаги се опитваше да се измъкне преди края на смяната си, за да играе футбол в парка. — Тио! Qué lo que, manito?^[1]

Непресторената му усмивка ме върна с болезнен тласък в миналото. Всичко си беше същото — зелената тента, жълтеникавите сенки, същата кафява локва с пяна отгоре се бе събрала в канавката край тротоара. Застанал пред вратите в стил „ар деко“ — блестящи от никел, целите в лъчи от абстрактните изображения на слънца, врати, през които биха могли да минават забързани вестникари в меки шапки, като във филм от трийсетте години — припомних си колко пъти бях влизал през тях, за да видя вътре как майка ми преглежда пощата или чака асансьора. Току-що върнала се от работа, с високи токчета и чанта за документи, с цветята, които аз й бях пратил за рождения ден. „Представяш ли си, тайният ми обожател пак се е появил!“

Поглеждайки зад мен, Хосе бе забелязал баща ми и Ксандра, която вървеше малко по-назад.

— Здравейте, господин Декър — каза той с по-официален тон, пресягайки се покрай мен, за да се ръкува с баща ми — учтиво, но без особена симпатия. — Радвам се да ви видя отново.

Баща ми, със своята Представителна Усмивка, понечи да каже нещо, но аз бях прекалено изнервен и го прекъснах:

— Хосе… — бях се тормозил с испанския по целия път дотук, повтаряйки си на ум изречението — mi papá quiere entrar en el apartamento, le necessitamos abrir lapuerta^[2] — После бързо вмъкнах и въпроса, който бях измислил, докато идвахме насам: — Usted puede subir con nosotros?^[3] Очите на Хосе се стрелнаха бързо към баща ми и Ксандра. Той беше едър, хубав мъж, от Доминикана, нещо у него напомняше на младия Мохамед Али — добросърдечен, винаги готов да се пошегува, но въпреки това като че ли не беше препоръчително да го дразниш. Веднъж, изпаднал в настроение да откровеничи, беше вдигнал сакото на униформата и ми беше показал на корема си белег от удар с нож, получен при улично сбиване в Маями.

— С удоволствие — отвърна той спокойно, на английски. Гледаше тях, но аз знаех, че отговаря на мен. — Ще се кача с вас. Всичко е наред, нали?

— Да, добре сме — отвърна сопнато баща ми. Тъкмо той бе настоял да уча в училище испански, а не немски („та поне един човек в семейството да може да общува с шибаните портиери“).

Ксандра, която бях почнал да възприемам като пълна идиотка, се разсмя нервно и каза някак припряно, със запъване:

— Да, добре сме, но този полет наистина ни съсипа. Много път е от Вегас дотук и сме още малко… — на това място подбели очи и размаха пръсти, с което искаше да представи замайване.

— О, така ли? — каза Хосе. — Днес? На „Ла Гуардия“ ли пристигнахте?

Като всички портиери, и той бе гений в областта на общите приказки, особено ако ставаше дума за транспорт или за времето, или за това кой е най-добрият маршрут до летището в часа пик.

— Чувах, че днес там имало големи закъснения, някакъв проблем с обработката на багажа, нещо свързано с профсъюзите, така ли е?

По пътя до асансьора дърдоренето на Ксандра течеше като равномерен, но развълнуван поток: колко бил мръсен Ню Йорк в сравнение с Лас Вегас („Да, признавам, на Запад всичко е много по-чисто, предполагам, че съм разглезена“), за сандвича с развалено пуешко в самолета и за стюардесата, която „забравила“ (Ксандра постави кавичките с върховете на пръстите си) да й върне рестото от петте долара, с които тя платила виното си.

— О, госпожо! — поде Хосе, излизайки в коридора, като поклати глава със своя присмехулно сериозен маниер. — Храната в самолетите е ужасна. В наши дни имате късмет, ако изобщо ви дадат нещо за ядене. Но едно ще ви кажа за Ню Йорк. Тук ще намерите добра храна. Има много добри виетнамски ресторанти, добри кубински, добри индийски…

— Не обичам тези храни с много подправки.

— Можете да намерите добра кухня, каквато предпочитате — имаме всичко. Segundito^[4] — каза той и вдигна пръст, докато прехвърляше връзката с ключове.

Ключалката поддаде с тежко изщракване, внушаващо инстинктивно, просмукващо се в кръвта усещане за правилност. Макар помещенията да бяха задушни, защото дълго бяха стояли затворени, едва не бях повален от този мирис — миришеше на „у дома“: на книги и стари килими, на лимонов препарат за под и на онези тъмни, ухаещи на смирна свещи, които тя купуваше от „Барнис“.

Торбата от музея беше подпряна на пода до дивана — точно където я бях оставил, преди колко седмици? В някакъв шемет аз се промуших напред и се стрелнах да я грабна, докато Хосе — препречил леко пътя на изнервения ми баща, уж несъзнателно — стоеше точно пред вратата, заслушан в бъбренето на Ксандра. Спокойното му, леко разсеяно изражение ми напомни, че бе гледал точно така през онази мразовита нощ, когато се наложи практически да носи на ръце дотук баща ми, толкова пиян, че си беше изгубил палтото. „Случва се и в най-добрите семейства“, беше казал той с безучастна усмивка, отказвайки да приеме двайсетдоларовата банкнота, която баща ми — дърдорещ несвързано, със следи от повръщано по сакото, изподран и мръсен, като че ли се бе търкалял по тротоара — се опитваше упорито да натика в лицето му.

— Аз всъщност съм от Източното крайбрежие — казваше Ксандра. — От Флорида, разбирате ли? — Отново онова нервно изсмиване — неуверено, треперливо. — От Уест Палм по-точно.

— Флорида, казвате? — чух да отбелязва Хосе. — Много е красиво там.

— Да, страхотно е. Във Вегас поне имаме слънце, съмнявам се, че бих понесла зимите тук, бих се превърнала в сладолед на клечка…

В мига, когато вдигнах торбата, осъзнах, че е прекалено лека — почти празна. Къде, по дяволите, беше картината? Макар че направо не виждах ясно от паника, не спрях, а продължих да вървя, надолу по коридора, на автопилот, обратно към спалнята си, а зъбчатите колелца в мозъка ми поскърцваха и бръмчаха, докато вървях…

Внезапно — през разбърканите картини от онази нощ — споменът се върна. Торбата беше мокра. Не исках да оставя картината в мокра торба, за да не плесеняса, да не се разтекат боите, знам ли какво… Вместо това — как бях могъл да забравя? — бях я поставил на бюрото на майка си, за да бъде първото нещо, което би видяла, когато се прибере у дома. Бързо, без да спирам, хвърлих торбата в коридора пред затворената врата на моята спалня и влязох в спалнята на майка ми, замаян от страх, с надеждата, че баща ми не е решил да ме последва, но без да се осмеля да се обърна назад, за да видя така ли е.

Чух от дневната гласа на Ксандра:

— Сигурно виждате много знаменитости по улиците тук, а?

— О, да. Ле Брон, Дан Акройд, Тара Рийд, Джей Зи, Мадона…

В спалнята на майка ми беше тъмно и прохладно, изпитах чувството, че няма да имам сили да понеса лекия, едва доловим мирис на нейния парфюм. И картината беше там, подпряна между фотографиите в сребърни рамки — родителите й, тя, аз на всевъзможни възрасти, и много коне и кучета: Чокборд, кобилата на баща й, Бруно — датският дог, нейният дакел Попи, който умрял, когато съм бил в детската градина. Събирайки сили да понеса гледката на очилата й за четене на бюрото и черния й чорапогащник, вкоравил се там, където го беше метнала да съхне, бележките с нейния почерк на настолния календар и милион други пронизващи сърцето ми гледки, аз взех картината, пъхнах я под мишница и се върнах бързо в собствената си стая от другата страна на антрето.

Стаята ми — както и кухнята — гледаше към вентилационната шахта и вътре беше тъмно, ако не се запалеше лампата. Употребявана кърпа за баня лежеше смачкана там, където я бях хвърлил през онази последна сутрин, върху куп дрехи за пране. Вдигнах я — изкривих лице от миризмата с намерението да покрия картината, докато намеря по-добро място, на което да я скрия, може би в…

— Какво правиш?

Баща ми стоеше на прага — тъмен силует, загърбил светлината.

— Нищо.

Той се наведе и вдигна торбата, която бях оставил на пода в коридора.

— Какво е това тук отвън?

— В тази торба носех учебниците си — казах след кратко мълчание — макар очевидно да ставаше дума за сгъваема пазарска торба от онези, които майките носеха в чантите си и нито аз, нито което и да било момче не би отишло с нея на училище.

Баща ми я хвърли през отворената врата, бърчейки нос заради миризмата.

— Пфу — каза той и размаха ръка пред лицето си, — тук мирише на непрани чорапи.

Докато се пресягаше през вратата и натискаше ключа на лампата, аз успях с едно сложно, спазматично движение да покрия картината с кърпата така, че (надявах се) той да не я види.

— Какво е това там?

— Плакат.

— Виж какво, надявам се, че нямаш намерение да помъкнеш куп боклуци към Вегас. Няма нужда да вземаш зимни дрехи — няма да ти трябват, освен може би някой ски екип. Няма да повярваш какви възможности за ски има при Тахо, не като на онези заледени ниски планини тук на север.

Разбирах, че трябва да отговоря нещо, особено като се има предвид, че това бе най-дългата и дружелюбна реплика, която бе отправил към мен, откакто се появи, но някак не успявах да събера мислите си.

Баща ми продължи рязко:

— Знаеш ли, не беше никак лесно да се живее с майка ти. — Той вдигна от бюрото ми нещо, което приличаше на стар тест по математика, погледна го и го хвърли обратно. — Беше затворен човек. Нали знаеш какъв й беше обичаят. Пускаше кепенците. Изолираше ме. Винаги държеше да постъпва правилно, дори когато това усложняваше нещата. Беше въпрос на надмощие, разбираш ли — тя наистина беше вманиачена на тема контрол. Честна дума, макар да ми е неприятно да го кажа, беше се стигнало дотам, че ми беше неприятно дори да бъда в една стая с нея. Тоест, аз не твърдя, че е била лош човек. Просто в един момент нещата си вървяха добре, и в следващия — бам! Ами сега, какво направих — а тя прилагаше познатия трик с мълчанието.

Не отговорих — стоях там притеснен, с картината, покрита с плесенясалата кърпа, светлината бе насочена право към очите ми, искаше ми се да бъда където и да било другаде (в Тибет, на езерото Тахо или на луната) и не проговарях, защото се опасявах, че няма да се овладея. Онова, което той бе казал за майка ми, бе съвършено вярно: често се случваше да стане необщителна, а когато беше разстроена, беше много трудно да се разбере какво мисли, но аз нямах желание да обсъждам недостатъците на майка си, пък и във всеки случай те изглеждаха доста незначителни в сравнение с тези на баща ми.

Баща ми продължаваше:

— … защото аз няма какво да доказвам, разбираш ли? В тази игра участват двама. Въпросът не е там кой е прав и кой — крив. Да, признавам, аз също нося вина за някои неща, макар че съм длъжен да подчертая нещо, което и ти знаеш — тя несъмнено умееше да пренаписва историята в своя изгода. — Беше странно да бъда отново в една стая с него: струваше ми се почти, че той издаваше различна миризма, беше придобил нова плътност и тежест, бе станал някак загладен, като че ли бе намазан от глава до пети с пласт тлъстина, дебел половин инч. — Предполагам, че в много бракове възникват проблеми като нашите — но тя се беше ожесточила ужасно, нали разбираш? А и с тази отчужденост… Наистина, просто чувствах, че не мога да живея повече с нея, макар че, бог ми е свидетел, тя не заслужаваше това…

„Несъмнено не го заслужаваше“, казах си на ум.

— Защото нали знаеш каква беше истинската причина — не знаеш ли? — каза баща ми, облегнал се на рамката на вратата с лакът и ме изгледа проницателно. — Знаеш ли защо си тръгнах? Трябваше да изтегля пари от банковата ни сметка, за да платя данъци, а тя побесня, като че ли ги бях откраднал — наблюдаваше ме много внимателно, искаше да види реакцията ми. — От нашата обща банкова сметка. Искам да кажа, че по принцип, ако свалим картите на масата, тя ми нямаше доверие. Не вярваше на съпруга си.

Не знаех какво да кажа. За първи път чувах това за данъците, но несъмнено не беше тайна, че майка ми нямаше вяра на баща ми, когато ставаше дума за пари.

— Господи, колко злопаметна беше — каза той, с почти весела гримаса, плъзгайки ръка надолу по лицето си. — Око за око. Винаги гледаше да си го върне тъпкано. Защото — и това е вярно — тя никога нищо не забравяше. Можеше да чака двайсет години, за да ти натрие носа. И няма спор, аз съм този, който винаги се оказваше лошият, а може и наистина да съм лошият…

Картината, макар и малка, вече ми натежаваше, лицето ми бе схванато от усилия да прикрия смущението си. За да изолирам гласа му, започнах да броя на ум на испански. Uno dos tres cuatro cinco seis…

Когато стигнах до двайсет и девет, се появи Ксандра.

— Лари — каза тя, — хубаво местенце сте имали тук с твоята жена.

Начинът, по който го каза, породи у мен съжаление към нея, но от това тя не ми стана по-симпатична.

Баща ми я прегърна през кръста и я придърпа към себе си, с някакво мачкащо движение, от което ми се доповръща.

— Е — каза той скромно, — то беше по-скоро нейно, отколкото мое.

„Не знаеш колко си прав“, помислих си.

— Ела тук — каза баща ми, хвана я за ръка и я поведе към спалнята на майка ми, напълно забравил за мен. — Искам да ти покажа нещо.

Обърнах се и ги изпратих с поглед — повдигаше ми се при мисълта, че Ксандра и баща ми ще се ровят из вещите на майка ми, но задоволството, че се махнаха, ми помагаше да не го преживявам тежко.

Хвърляйки по едно око към пустия коридор, заобиколих леглото си и поставих картината така, че да не се вижда. На пода се търкаляше стар брой на „Ню Йорк Поуст“ — същият вестник, който тя ми бе подхвърлила, а той бе долетял с пърхане до мен през последната ни събота заедно. „Ето, хлапе“ бе казала тя, надниквайки през вратата, „избери си филм“. Въпреки че имаше няколко филма, които бихме харесали и двамата, аз бях избрал една дневна прожекция от цикъл филми с Борис Карлоф: „Крадци на трупове“. Тя прие избора ми без никакви възражения, отидохме във „Филм Форум“, изгледахме филма, а после отидохме да ядем хамбургери в „Муунданс Дайнър“ — извънредно приятен съботен следобед, ако изключим това, че за нея той бе последен на тази земя, и сега аз се чувствах ужасно всеки път, когато си спомнех за него, защото (благодарение на мен) последният филм, който тя бе гледала, беше някаква изтъркана старомодна ужасия за трупове и обири на гробове. (Ако бях избрал филма, който тя бе искала да види — онзи за децата на Париж по време на Първата световна война, за който имаше много добри отзиви — дали пък нямаше да стане така, че тя да оцелее по някакъв начин? Често се случваше мислите ми да хлътват суеверно в такива мрачни разломи.)

Макар че приемах вестника като нещо свещено, като исторически документ, аз все пак го разтворих и разделих на страници. Започнах ожесточено да опаковам картината в страниците, една по една, и после ги залепих със същите лепенки, които бях ползвал само преди няколко месеца, за да опаковам подаръка на мама за Коледа. „Съвършеният подарък!“ бе казала тя, облечена в пеньоара си, сред вихрушка от цветна хартия, и се бе навела да ме целуне: беше комплект акварелни бои, които тя така и нямаше да носи в парка в съботните утрини на лятото, което не бе съдено да види.

Леглото ми — старинно сгъваемо легло с месингови рамки, купено от битпазара, едновременно войнишко и уютно — винаги ми бе изглеждало като най-сигурното скривалище на света. Но сега, докато се оглеждах (ожулено бюро, японски постер с Годзила, чашата с пингвини, купена от зоопарка, в която държах химикалките си), съзнанието за несигурността на всичко наоколо ме блъсна тежко; почувствах замайване, докато си представях как всички наши вещи ще излетят от апартамента — мебели, сребро и всички дрехи на мама: рокли от мострени разпродажби, все още с етикети, всички онези правени по мярка обувки без ток, подобни на балетни пантофки и шемизети с инициалите й на маншетите. Столове и китайски абажури, стари плочи с джаз, които бе купувала от Гринич Вилидж, бурканите с мармалад, маслини и люта немска горчица в хладилника. Зашеметяващото изобилие от ароматни масла и овлажняващи кремове в банята, ярките цветове на пяната за вана, полупразните шишета с прекалено скъпи шампоани, подредени нагъсто по ръба на ваната (Кийлс, Клоран, Керастаз — майка ми винаги имаше по пет-шест едновременно). Как бе възможно апартаментът да ми е изглеждал толкова вечен и непоклатим, а всъщност да е само декор, очакващ да бъде разглобен и изнесен от хамали в работни гащеризони?

Когато отидох в дневната, пред мен се изпречи един пуловер на майка ми — лежеше на стола, където тя го беше оставила, небесносиньо привидение, напомнящо за нея. Раковините, които бяхме събирали на брега при Уелфлийт. Зюмбюли, които тя бе купила на корейския пазар няколко дни преди да умре — почернелите им, гнили стъбла се бяха прегънали и полепнали по вазата. В кошчето за боклук: каталози от „Доувър Букс“^[5], „Белджиън Шус“^[6]; опаковка от любимите й вафли „Неко“. Взех я и я подуших. Пуловерът — знаех това — щеше също да мирише на нея, ако го вдигнех и го притиснех към лицето си, макар че за мен бе непоносимо да го гледам.

Върнах се в стаята си, стъпих на стола пред бюрото, смъкнах куфара си — мек и не прекалено голям — и го натъпках с чисто бельо, чисти училищни униформи и ризи, върнати сгънати от пране. После поставих вътре картината, а върху нея — още един пласт дрехи.

Затворих ципа на куфара — нямаше ключалка, нали беше обикновен, платнен — и постоях съвсем неподвижно. После излязох в коридора. Чувах как в спалнята на майка ми се отварят и затварят чекмеджета. После чух кискане.

— Татко — обадих се на висок глас, — слизам долу да поговоря с Хосе.

Гласовете им замлъкнаха незабавно.

— Отивай — отвърна баща ми през затворената врата с неестествена сърдечност.

Върнах се, взех куфара и излязох с него от апартамента, оставяйки вратата открехната, за да мога да вляза отново. После слязох долу с асансьора, взирайки се в огледалото срещу себе си, опитвайки се да не си представям как Ксандра тършува из дрехите на майка ми в нейната спалня. Дали бе имал връзка с нея още преди да ни напусне? Дали изпитваше поне малко притеснение от това, че й позволяваше да рови като свиня из вещите на мама?

Вървях към входната врата, където Хосе стоеше на поста си, когато някой ме повика:

— Чакай малко!

Обърнах се и видях Голди, който излизаше забързано от стаята, където сортираха пощата.

— Тио, господи, толкова съжалявам — каза той. За миг останахме така, загледани неуверено един в друг и после — с импулсивен жест, сякаш казваше „какво толкова, по дяволите“, толкова несръчно, че изглеждаше почти смешно, той протегна ръце и ме прегърна.

— Толкова съжалявам — повтори той, поклащайки глава. — Господи, какво нещастие.

Откакто се бе развел, Голди често поемаше нощни смени, а работеше и през празничните дни, стоеше до вратата, свалил ръкавиците си, с незапалена цигара в ръка, и се взираше в улицата. Майка ми често ме пращаше долу да му занеса кафе и сладкиши, когато той оставаше сам във фоайето, в компанията на осветената елха и електрическите светлини на седмосвещника и сортираше пощата сам, в пет часа в коледната утрин, и сега изражението му ми напомни за онези мъртви празнични утрини, за празния му поглед, пепелявобледото безизразно лице — в краткия миг, когато не се владееше, преди да ме забележи и да извади най-хубавата си усмивка, с която ми казваше „здрасти, малкия“.

— Толкова много мислех за теб и за майка ти — каза той, бършейки чело. — Ay bendito^[7]. Не мога — изобщо не бих могъл да си представя какво преживяваш.

— Да — казах, извръщайки очи, — беше трудно… — което, кой знае защо, беше фразата, към която прибягвах винаги, когато хората проявяваха съчувствие към мен. Беше ми се налагало да го казвам толкова често, че думите вече излизаха от устата ми, звучейки заучено и малко фалшиво.

— Радвам се, че се отби — каза Голди. — Онази сутрин… аз бях на смяна, помниш ли? Тук, отпред.

— Разбира се, че помня — отвърнах, чудейки се на неговата настоятелност — като че ли се опасяваше, че може да не си спомня.

— О, господи! — Той прокара ръка по челото си, изглеждаше малко объркан, като че ли на него самия му се бе разминало на косъм. — Мисля си за това всеки божи ден. Още виждам лицето й, знаеш ли, докато влизаше в онова такси. Помаха ми с ръка — беше толкова весела!

После се наведе и заговори с поверителен тон:

— А знаеш ли какво направих, когато разбрах, че е загинала? — каза го с такъв тон, сякаш споделяше голяма тайна. — Обадих се на бившата си жена — толкова бях разстроен — отдръпна се назад и ме загледа с повдигнати вежди, сякаш очакваше да не му повярвам. Сблъсъците на Голди с бившата му съпруга бяха епични.

— Искам да кажа, ние почти не си говорим — продължи той, — но на кого да кажа? Нали трябва да кажа на някого? Та тогава й се обадих и викам: „Роса, няма да повярваш. Загубихме една прекрасна дама от нашата сграда“.

Хосе — който ме беше забелязал — идваше откъм външната врата, за да се присъедини към разговора ни, с характерната си пружинираща походка.

— Госпожа Декър — каза той и поклати с обич глава, сякаш искаше да каже, че никога не е имало друга като нея. — Винаги поздравяваше, с такава мила усмивка. Съобразяваше се с нас, нали разбираш.

— Не като някои от другите наематели в сградата — каза Голди, хвърляйки поглед през рамо. — Нали знаеш… — приведе се напред и произнесе думата само с устни, — сноби. Такива хора, които стоят с празни ръце, не носят нито пакети, нито нищо, и все пак чакат да им отвориш вратата, това имам предвид.

— Тя не беше такава — каза Хосе, все още клатейки глава — със замах, като навъсено дете, което казва „не“. — Госпожа Декър беше жена от класа.

— Виж какво, би ли почакал една минутка? — попита Голди, вдигайки ръка. — Ще се върна веднага. Не си тръгвай. Не го оставяй да си тръгне — обърна се той към Хосе.

— Искаш ли да ти повикам такси, manito^[8]? — попита Хосе, хвърляйки поглед към куфара ми.

— Не — отвърнах аз и хвърлих поглед назад, към асансьора. — Слушай, Хосе, би ли прибрал куфара, за да го пазиш, докато се върна да го взема?

— Разбира се — отвърна той, взе го и го нарами. — С удоволствие.

— Ще се върна за него сам, разбираш ли? Не го давай на никой друг.

— Разбира се, ясно — каза любезно Хосе. Отидох с него в багажното помещение, където той сложи етикет на куфара и го качи на висок рафт.

— Виждаш ли? — каза той. — Не се набива на очи, драги. Там не държим нищо друго освен пакети, за които получателите трябва да се подпишат, и наши лични вещи. Никой няма да освободи този куфар по друг начин, освен срещу личния ти подпис, разбираш ли? Няма да го дадем нито на чичо ти, нито на братовчед ти, на никого. Ще кажа на Карлос, на Голди и на другите да не дават куфара на никой друг освен на теб. Окей?

Кимнах и тъкмо се канех да му благодаря, когато Хосе се покашля.

— Слушай — каза той, понижавайки глас. — Не искам да те тревожа или нещо подобно, но наскоро тук идваха едни типове да питат за баща ти.

— Типове? — попитах, след като помълчах объркано. „Типове“ от устата на Хосе означаваше само едно: хора, на които баща ми дължеше пари.

— Не се безпокой. Не сме им казали нищо. Така де, баща ти го нямаше колко — почти година, нали? Карлос им каза, че никой от вас не живее вече тук и те не се появиха повече. Но… — той хвърли поглед към асансьора, — може би след завръщането си баща ти няма да иска да прекарва дълго време в тази сграда точно сега, нали разбираш?

Тъкмо му благодарях, когато Голди се завърна с пачка банкноти, която ми се стори огромна.

— Това е за теб — заяви той с малко мелодраматичен тон.

За миг реших, че не съм чул правилно. Хосе се покашля и отклони очи. На мъничкия черно-бял телевизор в багажното помещение (чийто екран не беше по-голям от кутия за дискове) ефектна жена с дълги, подрънкващи обици размахваше юмруци и сипеше обиди към присвилия се пред нея свещеник.

— Какво е това? — попитах Голди, който все още държеше пачката в протегнатата си към мен ръка.

— Майка ти не ти ли е казвала?

Бях озадачен.

— Какво да ми е казвала?

Оказа се, че един ден — малко преди Коледа — Голди поръчал компютър, който бил доставен в сградата. Компютърът бил за сина на Голди, който имал нужда от него, за да се готви за училище, но (тук обяснението на Голди стана малко неясно) Голди всъщност не бил го платил, или бил платил само част от сумата, или пък се очаквало да го плати бившата му съпруга, а не той. Така или иначе, хората от транспортната фирма тъкмо изнасяли обратно компютъра, когато майка ми слязла случайно долу и разбрала какво става.

— И самата тя плати за него, тази прекрасна дама — продължи Голди. — Видя какво става, отвори чантата и извади чековата си книжка. Каза ми: „Голди, знам, че синът ти има нужда от този компютър за училище. Моля те, приятелю, позволи ми да направя това за теб, а ти ще ми върнеш парите, когато можеш.“

— Разбираш ли? — поде Хосе с неочаквано ожесточение, отклонявайки поглед от телевизора, на който жената вече стоеше сред някакво гробище и се караше с един заможен на вид тип със слънчеви очила. — Твоята майка направи това — той посочи с глава парите, почти гневно. — Si, es verdad^[9], тя беше жена от класа. Не беше безразлична към хората, нали? А какви са повечето жени? Биха похарчили тези пари за златни обици, парфюм или нещо друго за себе си.

Почувствах се странно, вземайки парите, по най-различни причини. Колкото и да бях шокиран, все пак нещо в цялата история ми се видя съмнително (кой магазин би доставил неплатен компютър?). По-късно се запитах дали не съм изглеждал толкова мизерно, та портиерите да са решили да събират пари за мен? Продължавам да не знам откъде дойдоха тези пари; и ми се иска да бях задал повече въпроси, но бях толкова зашеметен от всичко, което се случи през този ден (и най-вече от появата на баща ми и Ксандра), че ако Голди бе застанал пред мен и се бе опитал да ми даде стара дъвка, остъргана от пода, бих протегнал ръка и бих я приел също така безропотно.

— Не ми е работа, знаеш — каза Хосе, загледан някъде над главата ми, докато говореше, — но на твое място не бих казал на никого за тези пари. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, сложи ги в джоба си — каза Голди. — Не се разхождай така, с парите в ръка. Много хора по улицата биха те убили за толкова пари в брой.

— Много хора в тази сграда — също! — каза Хосе и внезапно се разсмя.

— Ха! — възкликна Голди и също се разкикоти, после каза на испански нещо, което не разбрах.

— Cuidado^[10] — каза Хосе, поклащайки глава присмехулно сериозно, както му беше обичаят, но не съумя да скрие усмивката си. — Затова не позволяват на нас двамата с Голди да работим на един етаж — каза ми той. — Гледат да ни държат разделени. Прекалено добре се забавляваме.