Дона Тарт
Щиглецът (36)

XVII.

Прибирах се с автобуса, малко сънлив, полюшвах се напред-назад на удобната седалка и гледах как прелитат покрай мен влажните съботни улици. Когато влязох в апартамента — премръзнал, защото бях вървял под дъжда — Китси дотича в антрето и ме зяпна с широко отворени очи, като хипнотизирана, като че ли бях щраус, влязъл по погрешка в апартамента. После, след няколко безмълвни секунди, тя хукна обратно към дневната с шляпащи по паркета сандали и извика:

— Мамо! Той е тук!

Госпожа Барбър се появи.

— Здравей, Тио — каза тя. — Беше съвършено спокойна, но в поведението й забелязвах някаква принуденост, макар да не бях в състояние да я определя точно. — Влез, очаква те изненада.

Последвах я в кабинета на господин Барбър, потънал в мрак през този облачен следобед, където морските карти в рамки и стичащите се по стъклата дъждовни струи приличаха на театрален декор, представляващ каюта на кораб в бурно море. В другия край на стаята някакъв силует се изправи от едно кожено кресло.

— Здравей, приятелче — каза той. — Отдавна не сме се виждали.

Стоях вцепенен на прага. Разпознах безпогрешно гласа — беше баща ми.

Той пристъпи напред в слабата светлина, влизаща през прозорците. Нямаше съмнение, беше той, макар че се бе променил в сравнение с последния път, когато го бях видял: беше понапълнял, загорял, с подпухнало лице, нов костюм и подстриган като барман от някое заведение в центъра на града. Потресен, погледнах към госпожа Барбър, а тя ми се усмихна ободряващо, но безпомощно, сякаш казваше: „Разбирам, но какво мога да направя?“

Докато стоях, лишен от дар слово от шока, друга фигура се изправи и се промуши напред, заставайки пред баща ми.

— Здравей, аз съм Ксандра — чух гърлен глас.

Видях пред себе си странна жена, загоряла, с много спортна фигура: безизразни сиви очи, меднозлатиста кожа с много бръчки, със събрани навътре зъби с пролука между двата предни. Макар че беше по-възрастна от майка ми, или поне изглеждаше по-възрастна, беше облечена по начин, подходящ за по-млада жена: червени сандали с платформи, джинси с ниска талия, широк колан и купища златни бижута. Косата й, с цвят на карамелизирана слама, беше много права и цъфтеше по краищата; тя дъвчеше дъвка и миришеше силно на „Джуси Фрут“.

— Ксандра с „Кс“ — подчерта тя хрипкаво. Очите й бяха ясни и безцветни, заобиколени със сплъстени като бодли мигли, оцветени с тъмна спирала, погледът й беше самоуверен, властен, нетрепващ. — А не Сандра. И, Бог ми е свидетел, в никакъв случай Санди. Често ми се случва да ми кажат така, и тогава побеснявам.

Докато говореше, удивлението ми нарастваше. Просто не бях в състояние да осмисля присъствието й: дрезгавия глас на човек, който пие редовно, мускулестите ръце, китайския йероглиф, татуиран на големия пръст на крака й; дългите, квадратни нокти на пръстите с подчертаните бели връхчета; обиците с формата на морски звезди.

— Ъъъ, ние пристигнахме на „Ла Гуардия“ преди два часа — каза баща ми, покашляйки се, като че ли това обясняваше всичко.

Нима баща ми ни беше оставил заради тази жена? Потресен, аз отново погледнах към госпожа Барбър — но установих, че тя беше изчезнала.

— Тио, аз приключих с Лас Вегас — каза баща ми, загледан някъде над главата ми. Все още бе съхранил овладяния, уверен глас, който дължеше на актьорския си опит, но макар тонът му да беше авторитетен както винаги, ми беше ясно, че той се чувства не по-малко неловко от мен. — Предполагам, че трябваше да се обадим, но си казах, че ще е по-лесно направо да дойдем да те вземем.

— Да ме вземете ли? — повторих след дълго мълчание.

— Кажи му, Лари — каза Ксандра, а после се обърна към мен: — Би трябвало да се гордееш с твоето татенце. Спря да пие. Колко дни вече сме трезвени? Петдесет и един? При това се справи сам — изобщо не е влизал в клиника — прочисти се на дивана с кошница шоколадови яйца и шишенце „Валиум“.

Тъй като се чувствах толкова неудобно, че не исках да гледам нито нея, нито баща си, погледнах обратно към вратата — и видях Китси Барбър; застанала в коридора, тя слушаше всичко с ококорени очи.

— Защото, искам да кажа, аз просто не бях готова да приема такова нещо — заяви Ксандра с тон, който подсказваше, че моята майка е приемала и окуражавала алкохолизма на баща ми. — Искам да кажа — моята майка беше такъв впиянчен боклук, че можеше да повърне в чашата си с „Канейдиън Клъб“ и после да я изпие въпреки това. И една вечер му викам: Лари, няма да ти кажа „недей да пиеш никога вече“, пък и честно казано, мисля, че „Анонимни алкохолици“ е вече прекалено, защото проблемът ти не е толкова сериозен…

Баща ми се покашля и се обърна към мен с любезното изражение, което обикновено пазеше за непознати. Може би действително беше спрял да пие; но лицето му беше все така подпухнало, потно, с малко замаяно изражение, като че ли през последните осем месеца беше живял от коктейли с ром и хавайски коктейлни хапки.

— Ъъъ, синко — каза той, — дойдохме тук направо от самолета, защото… разбира се, искахме да те видим веднага…

Чаках.

— … трябва ни ключът за апартамента.

Нещата се развиваха малко прекалено бързо за мен.

— Ключът ли? — попитах.

— Не можем да влезем там — каза грубо Ксандра. — Опитахме вече.

— Работата е там, Тио — каза баща ми с ясен и сърдечен тон, прокарвайки с делови жест ръка през косата си, — налага се да вляза в жилището на Сътън Плейс и да видя какво е положението. Убеден съм, че там цари хаос, и някой трябва да влезе и да се погрижи за вещите.

„Ако не оставяше всичко в такъв проклет хаос…“ Бях чул баща си да крещи това на майка ми, когато — около две седмици, преди да изчезне — между тях избухна най-страшният скандал дотогава, защото обиците с диаманти и изумруди, които принадлежаха на майка ми, изчезнаха от подноса на нощното й шкафче. Баща ми (целият зачервен, той я имитираше със саркастичен фалцет) твърдеше, че това е станало по нейна вина, че вероятно ги е взела Чинция или някой друг, кой знае кой, по дяволите, глупаво било да се оставят накити да се търкалят така, и че може би това щяло да й послужи за урок, за да се грижи занапред по-добре за вещите си. Но майка ми — пепелявобледа от гняв — бе изтъкнала с хладен, безизразен тон, че била свалила обиците в петък вечер, а оттогава Чинция не бе идвала на работа.

„Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?“, бе изревал баща ми.

Мълчание.

„Значи, сега станах и крадец, а? Обвиняваш собствения си съпруг, че е откраднал бижутата ти? Що за смахнато, безумно обвинение е това? Трябва да се лекуваш, ясно ли ти е? Наистина се нуждаеш от професионална помощ…“

Само че се оказа, че не бяха изчезнали само обиците. След като той самият изчезна, се оказа, че липсваха и други неща — включително пари и някои антични монети, които тя бе наследила от баща си; тогава майка ми смени ключалките и предупреди Чинция и портиерите да не го пускат, ако се появеше, докато тя беше на работа. Но разбира се, сега всичко беше различно, нищо не можеше да му попречи да влезе в апартамента, да се рови из вещите й и да вземе каквото пожелае; но докато стоях и го гледах, и се питах какво, по дяволите, да отговоря, половин дузина неща се въртяха в съзнанието ми и на първо място сред тях беше картината. Всеки ден, в продължение на седмици, си бях повтарял, че трябва да отида там и да се погрижа за нея, да измисля някакъв вариант, но все отлагах, отлагах, и ето че сега той беше тук.

Баща ми се взираше в мен със застинала усмивка.

— Става ли, приятелче? Как мислиш, ще можеш ли да ни помогнеш?

Може би вече не пиеше, но едновремешната раздразнителност, нападаща го късно следобед, когато му се допиваше, все още се долавяше, дразнеща като дращене на гласпапир.

— Ключът не е у мен — отвърнах.

— Няма проблем — каза припряно баща ми. — Можем да повикаме ключар. Ксандра, подай ми телефона.

Мислех трескаво. Не исках да отидат в апартамента без мен.

— Хосе или Голди могат да ни отворят — казах тогава. — Ако аз отида там с вас.

— Чудесно — каза баща ми, — да вървим.

В тона му долових подозрение, че лъжа за ключа (скрит на сигурно място в стаята на Анди). Знаех също, че не му е приятно да се обръщаме към портиерите, тъй като повечето от служителите в сградата нямаха добро мнение за баща ми — нерядко го бяха виждали в незавидно състояние под влияние на алкохола. Но аз се постарах да срещна очите му с колкото може по-безизразен поглед, докато накрая той сви рамене и се обърна.