Дона Тарт
Щиглецът (35)

XVI.

— Прекалявах с образованието, това ми беше проблемът — каза Хоуби. — Или поне така мислеше баща ми.

Бях с него в работилницата и му помагах да сортира безброй парчета черешов фурнир, някои по-червеникави, други по-кафяви, всички част от старинни мебели, за да намерим точния оттенък, необходим за кръпка на кутията на високия стоящ часовник, по който той работеше.

— Баща ми имаше транспортна фирма (това вече знаех; името на компанията беше толкова прочуто, че дори аз го бях чувал) и през летните и коледните ваканции ме пращаше да товаря камиони — трябвало да се постарая, за да заслужа правото да карам някой от тях, така казваше. Мъжете на товарните рампи млъкваха като пънове, когато се появях там. Синът на шефа, нали разбираш. Вината не беше тяхна, като работодател баща ми беше гадно копеле. Така или иначе, караше ме да върша това от момента, когато навърших четиринадесет години, след училище и през почивните дни — товарех сандъци под дъжда. Понякога помагах и в офиса — потискащо, безрадостно място. През зимата там беше мразовито, през лятото — ужасно горещо. Трябваше да крещим, за да се чуваме над шума на вентилаторите. Първоначално го правех само лятно време и през коледните ваканции. Но после, след втората ми година в колежа, той обяви, че нямало вече да ми плаща таксата.

Бях намерил парче дърво, което ми се струваше подходящо, за да закърпим с него счупеното, и го плъзнах към него.

— Оценките ви ли бяха лоши?

— Не — представях се добре — каза той, взе дървото и го вдигна към светлината, после го сложи в купчината евентуално подходящи. — Работата е там, че той самият не беше ходил в колеж, а пък се бе справил чудесно, нали така? Да не би да си въобразявах, че съм нещо повече от него? Но имаше и още нещо — той просто беше такъв човек, имаше нужда да тормози всички около себе си, нали познаваш този тип хора, и си мисля, че сигурно е разсъждавал така — какъв по-добър начин да ме държи в подчинение и да ме принуди да му работя безплатно? Първоначално… — в продължение на няколко мига той оглеждаше съсредоточено друго парче фурнир, после сложи и него при възможните, — първо ми каза да прекъсна следването за една година — или дори за четири, пет, за колкото е необходимо — и да си спечеля парите за следване по трудния начин. Никога не виждах и цент от парите, които изработвах. Живеех у дома, а той внасяше сумите по специална сметка — за мое добро, нали разбираш. Казвах си, че постъпва сурово, но справедливо. Но после — след като му бях служил на пълен работен ден в продължение на три години — правилата на играта се промениха. Внезапно — той се разсмя — ами излезе, че не съм разбрал правилно уговорката. Оказа се, че съм му изплащал първите две години от следването си. Не бил отделял настрана нищо.

— Но това е ужасно! — казах, след като бях помълчал стъписано. Не можех да разбера как може да се смее, като описва такова непочтено отношение.

— Е — той извърна очи към тавана, — все още бях малко зелен, но осъзнах, че ако я карам така, ще остарея, преди да успея да се измъкна оттам. Само че — при положение че нямах пари и нямах къде да живея — какво можех да направя? Опитвах се отчаяно да измисля нещо, когато — ето ти чудо! — стана така, че Уелти се появи в офиса един ден, точно когато баща ми ме ругаеше. Обичаше да ме унижава пред хората си този мой баща — перчеше се като мафиотски бос, повтаряше, че му дължа пари за това и онова, че си ги удържал от моята така наречена „заплата“. Че не ми давал чека със заплатата заради някакво въображаемо нарушение. Такива неща.

Уелти… това не беше първия път; когато го видях. Беше идвал в офиса, за да урежда транспорт на покупки от разпродажби — винаги е твърдял, че с този негов гръб трябвало да полага повече усилия, за да направи добро впечатление, да накара хората да видят човека, а не недъга и такива неща, но аз го харесах от първия миг. Повечето хора го харесваха — дори баща ми, а той беше човек, който — как да кажа — не развиваше лесно добри чувства към хората. Така или иначе, Уелти стана свидетел на това избухване, а на другия ден се обади по телефона на баща ми и каза, че съм му необходим, за да подготвя за транспорт мебелите от някаква къща, чието обзавеждане бил купил. Бях едро, яко момче, работех усърдно — точно каквото му трябваше. И така… — Хоуби се изправи и протегна ръце над главата си, — Уелти беше ценен клиент. И баща ми, каквато и да е причината за това, се съгласи.

— Къщата, чието обзавеждане му помагах да опакова, беше старият дом на семейство Де Пейстър. А се случи така, че аз бях познавал добре старата госпожа Де Пейстър. От времето, когато бях малко дете, обичах да й ходя на гости — беше забавна старица, носеше яркожълта перука, и беше истински извор на информация, навсякъде около нея имаше документи, знаеше всичко за местната история, а и умееше да разказва невероятно увлекателно — тъй или иначе, къщата си я биваше, беше натъпкана със стъкло на „Тифани“, имаше много хубави мебели от началото на деветнайсети век, и аз успях да помогна за установяването на произхода на много от тях, доста повече от дъщерята на госпожа Де Пейстър, която не проявяваше и най-малък интерес към стола, на който бе седял президентът Маккинли и изобщо към подобни неща.

В деня, когато аз приключих с работата си в къщата — беше около шест вечерта и бях потънал от глава до пети в прах — Уелти отвори бутилка вино, двамата седнахме на един от сандъците с мебели и я изпихме — нали разбираш, голи подове и онова ехо, присъщо на празните къщи. Бях изтощен — той ми плати на ръка, в брой, без да намесва в това баща ми — и когато му благодарих и попитах дали не е чувал за друго място, където бих могъл да намеря подобна работа, той каза: виж какво, току-що открих магазин в Ню Йорк, така че ако ти трябва работа, имаш я. И така, чукнахме се по този повод, аз се прибрах у дома, напълних един куфар, предимно с книги, сбогувах се с икономката, и на другия ден потеглих за Ню Йорк в багажника на един камион, който бях спрял на автостоп. Никога не съм се обръщал назад.

Настана мълчание. Продължавахме да сортираме фурнира: фрагментите, тънки като хартия, потракваха като плочки от някаква старинна игра, китайска може би, призрачно лек звук, който ни караше да се чувстваме изгубени в далеч по-всеобхватна тишина.

— Хей — казах, забелязал едно парче, грабнах го и му го подадох тържествуващо: съвпадаше идеално по цвят, по-добре от всички други парчета, които бе отделил на купчина.

Той го взе от мен и го огледа под лампата.

— Не е зле.

— Какво не му е наред?

— Ами виж… — той допря късчето фурнир до кутията на часовника, — в тази работа трябва да се съчетават най-вече линиите на дървото. Това е номерът. Отклонения в цвета се заличават по-лесно. Ето, това парче — той вдигна друг къс фурнир, видимо отличаващ се с няколко нюанса по цвят — с малко пчелен восък и малко подходящо оцветяване може да стане. С калиев бихромат и съвсем малко вандайково кафяво — понякога, когато ми е било действително много трудно да съчетая линиите, особено при някои видове орех, съм ползвал амоняк за потъмняване на ново дърво. Но само когато случаят е бил действително отчаян. Винаги е най-добре да ползваш дърво от времето, от което датира предмета, който реставрираш, ако намериш такова.

— Как се научихте да правите всичко това? — попитах след кратко, смутено мълчание.

Той се засмя.

— По същия начин, по който се учиш ти сега! Навъртах се наоколо и наблюдавах. Помагах с по нещо.

— Уелти ли ви научи?

— О, не. Той разбираше от тези неща — знаеше как се правят. Ако си в този бизнес, трябва да го разбираш. Имаше много набито око и често прескачах да го доведа, ако ми трябваше второ мнение. Но преди да му стана съдружник, той обикновено ми прехвърляше предмети, подлежащи на реставрация. Тази работа отнема много време — изисква определена умствена нагласа, а той нямаше нито необходимия темперамент, нито достатъчно физическа издръжливост. Подчертано предпочиташе да се занимава с покупките — нали разбираш, да обикаля търговете — или да седи в магазина и да бъбри с клиентите. Всеки следобед към пет се качвах горе да пием чай. „Изтерзан от мрачните подземия“^[1]. Долу беше действително доста неприятно в онези някогашни дни, навсякъде влага и плесен. Когато дойдох да работя за Уелти — той се засмя, — за него работеше един старец на име Абнър Мосбанк. Краката не го държаха, пръстите му бяха разкривени от артрит, виждаше с мъка. Отнемаше му около година да реставрира един предмет. Но аз не се намесвах, гледах го как работи. Беше като хирург. Не ми даваше да задавам въпроси. Държеше на пълно мълчание. Но пък знаеше абсолютно всичко — можеше да върши неща, които другите не умееха или пък вече не се интересуваха да изучат — съдбата на нашия занаят виси на косъм, и става все по-зле с всяко ново поколение.

— А баща ви никога ли не ви върна припечелените пари?

Той се засмя сърдечно.

— Нито цент! Така и не размени дори една дума с мен след това. Беше зъл дърт проклетник — почина на място от сърдечен удар, в мига, когато уволнявал един от най-старите си служители. Надали би могъл да видиш по-малко хора на нечие погребение. Три черни чадъра в лапавицата. Няма как да не се сетиш за Ебенизър Скрудж.

— А вие не се върнахте в колежа, така ли?

— Не. Нямах желание. Бях открил работата, с която исках да се занимавам. Така че — той опря двете си ръце отзад на кръста си и пак се протегна; с това сако с излинели лакти, раздърпано и малко мръсно, приличаше на добродушен коняр, упътил се към конюшните — поуката от тази история е: кой знае накъде ще тръгнеш след това?

— След кое?

Той се засмя и каза:

— След ваканцията на яхтата. — После се обърна към лавицата, на която бурканчетата с пигменти бяха подредени като лекарства в аптека: кафеникаво землисти, отровнозелени, стрити на прах въглени и пепел от кости. — Може за теб това да е повратният момент. Морето действа така на някои хора.

— Анди страда от морска болест. Когато е на борда, носи със себе си плик, в който да повръща.

— Е… — той посегна към едно бурканче с боя от сажди, — да си призная, мен морето никога не ме е вълнувало. Когато бях малък — четях „Балада за стария моряк“ с онези илюстрации на Доре — не, от океана ме побиват тръпки, но пък аз никога не съм тръгвал на такова приключение, каквото предстои на теб. Човек никога не знае. Защото — смръщил чело, той изтърси с потупване малко мека, черна прах на палитрата си — аз пък никога не съм предполагал, че старите мебели на госпожа Де Пейстър ще решат моето бъдеще. Може да те впечатлят раците пустинници и да решиш да следваш морска биология. А може да решиш да строиш яхти, или пък да станеш художник маринист, или да напишеш книга, разкриваща окончателната истина около потопяването на „Лузитания“^[2].

— Може — отвърнах с ръце зад гърба. Но не посмях да облека истинските си надежди в думи. Дори мисълта за това направо ме караше да се разтрепервам. Защото работата бе там: Китси и Тоди се държаха много, много по-мило с мен, като че ли някой се бе погрижил да поговори с тях; бях забелязвал и погледи, дискретни реплики, разменени между господин и госпожа Барбър, които будеха у мен надежди — и повече от надежди. Всъщност Анди бе този, който ме насочи към тази мисъл.

— Те мислят, че присъствието ти ми се отразява добре — бе казал той преди няколко дни, когато се прибирахме от училище. — Че успяваш да ме измъкнеш от черупката ми и че ставам по-общителен. Струва ми се, че може да обявят решението си пред семейството, когато отидем в Мейн.

— Какво решение?

— Не ставай глупав. Привързали са се към теб — особено мама. Но татко също. Мисля си, че може би искат да останеш при нас за постоянно.