Дона Тарт
Щиглецът (34)

XV.

Тези две новини — и двете добри — ме накараха да се чувствам отпаднал и зашеметен от облекчение. Ако моята картина бе унищожена — ако това беше официалната версия, то значи аз разполагах с предостатъчно време, за да реша какво да правя по-нататък. По силата на същото вълшебство поканата на госпожа Барбър сякаш надхвърляше границите на лятото и стигаше надалеч, към хоризонта, сякаш целият Атлантически океан се простираше между мен и дядо Декър; промяната беше главозамайваща, и аз не можех да не ликувам заради дарената ми отсрочка. Знаех, че трябва да дам картината или на Хоуби, или на госпожа Барбър, и да разчитам на тяхната добронамереност, да им разкажа всичко, да ги помоля за помощ — с една потискащо трезвомислеща частица от съзнанието си разбирах, че ще съжалявам, ако не го направя, но бях прекалено зает с плаването и Мейн, за да се занимавам с каквото и да било друго; и дори започвах да си мисля, че би било хитър ход да задържа още известно време картината, като своеобразна застраховка за предстоящите три години, предпазваща ме от опасността да живея с дядо Декър и Дороти. Показателно за удивителната ми наивност е това, че дори вярвах, че ще успея да продам картината, ако се наложеше. И така, аз си мълчах, разглеждах морски карти и маршрути с господин Барбър, и се съгласих да отида с госпожа Барбър до „Брукс Брадърс“^[1], за да ми купи яхтени мокасини и няколко леки памучни пуловера, които да нося вечер, когато станеше хладно. И не казах нищо.