Дона Тарт
Щиглецът (33)

XIV.

По някаква причина, по време на тази мъчителна интермедия (може би защото загадъчните проблеми на Плат ми напомняха за моите собствени) ми хрумна, че би трябвало да кажа на Хоуби за картината, или — най-малкото — да засегна мимоходом тази тема, за да видя каква ще бъде реакцията му. Затрудняваше ме въпросът по какъв начин да я спомена. Тя все още беше в нашия апартамент, там, където я бях оставил, в торбата, която изнесох от музея. Когато я видях облегната на дивана в предната стая през онзи ужасен следобед, когато се бях върнал там, за да си взема някои неща, които ми трябваха за училище, минах точно покрай нея, избягвайки я старателно, както бих избегнал някой досаден бездомник на тротоара, и през цялото време чувствах хладните бледи очи на госпожа Барбър, вперени в гърба ми, а после виждах как се плъзгат из апартамента ни, по вещите на майка ми, докато тя стоеше на прага със скръстени ръце.

Беше много сложно. Всеки път, когато се замислех за това, стомахът ми се свиваше, така че първият ми инстинкт беше да захлопна капака над този проблем и да се опитам да мисля за друго. За съжаление беше минало толкова време, без да кажа каквото и да било на когото и да било, че сякаш вече беше прекалено късно да казвам каквото и да било. А колкото повече време прекарвах с Хоуби — с неговите сакати мебели „Хепълуайт“ и „Чипъндейл“, старите вещи, за които той се грижеше така усърдно — толкова повече изпитвах чувството, че не е редно да мълча. Ами ако някой намереше картината? Какво щеше да стане с мен? Откъде можех да зная, домоуправителят можеше да е влизал в апартамента ни, той имаше ключ, но дори да влезеше не беше сигурно, че ще се натъкне на картината. И все пак съзнавах, че си търсех белята, оставяйки я там, докато отлагах момента, в който трябваше да взема решение какво да правя.

Не че ми беше неприятно да я върна; ако можех да я върна по вълшебство, само със силата на желанието си, бих го направил незабавно. Само че не можех да измисля начин на връщане, който да не излага на опасност нито мен, нито картината. От бомбения атентат в музея насам из целия град имаше разлепени съобщения, че пакети, оставени по каквато и да било причина без надзор, ще бъдат унищожавани — поради което отпадаха най-блестящите ми идеи за връщане на картината анонимно. Всеки съмнителен куфар или пакет щеше да бъде взривен без колебание.

От всички възрастни, които познавах, имаше само двама, с които според мен беше възможно да споделя тайната си: Хоуби или госпожа Барбър. От тях двамата Хоуби несъмнено беше по-привлекателният и не толкова плашещ кандидат. Щеше да ми бъде много по-лесно да обясня на Хоуби как стана така, че изобщо изнесох картината от музея. Че това можеше да се разглежда като някаква грешка. Че бях следвал инструкциите на Уелти, че тогава бях със сътресение на мозъка, че не бях съзнавал напълно какво върша. Че не бях имал предвид да я оставя при себе си толкова време. И все пак, в това мое несигурно положение, докато още не беше ясно къде ще живея занапред, ми се струваше лудост да се осмеля да си призная нещо, за което бях убеден, че в очите на мнозина ще бъде много сериозно престъпление. После, по някакво стечение на обстоятелствата — точно когато вече съзнавах, че не мога да продължа да чакам и че се налага да предприема нещо — видях малка черно-бяла снимка на картината в бизнес страниците на „Таймс“.

Сега, може би поради обзелия цялото домакинство смут след изпадането на Плат в немилост, вестникът от време на време биваше изнасян извън кабинета на господин Барбър, разделян на части, а после отделни страници от него се появяваха тук-там. Тези несръчно сгънати страници бяха обикновено разпилени близо до някоя увита със салфетка чаша с газирана вода (визитната картичка на господин Барбър) на ниската масичка в дневната. Статията беше дълга и скучна, някъде към края на бизнес секцията, имаше нещо общо със застрахователния бизнес — ставаше дума за това колко е трудно да се организират големи изложби в условия на икономическа нестабилност, и най-вече за проблемите около застраховането на големи произведения на изкуството. Но онова, което привлече погледа ми, беше текстът под снимката: „Щиглецът“, шедьовърът на Карел Фабрициус от 1654 година, е унищожена.

Без да се замислям, седнах на стола на господин Барбър и започнах да преглеждам трудноразбираемия текст, търсейки други споменавания на моята картина (вече бях започнал да мисля за нея като за моя; мисълта се бе промъкнала в главата ми така естествено, сякаш бях притежавал картината цял живот).

Въпроси от сферата на международното право възникват в случаи на културен тероризъм с такива мащаби, който хвърли в ужас както финансовия свят, така и културната общественост. „Невъзможно е да се оцени с цифри загубата на дори един от тези шедьоври“, заяви Мъри Туичъл, анализатор на застрахователни рискове от Лондон. „Освен дванайсетте изчезнали картини, за които се предполага, че са унищожени, други 27 са пострадали много тежко, макар че, разбира се, реставрацията им е осъществима.“ В един безплоден според мнозина жест, базата данни за изчезнали произведения на изкуството…

Статията продължаваше на следващата страница; но точно в този момент госпожа Барбър влезе в стаята и се наложи да оставя вестника.

— Тио — каза тя, — искам да ти предложа нещо.

— Да? — попитах предпазливо.

— Искаш ли да дойдеш с нас в Мейн през лятото?

Обзелото ме ликуване ме накара да занемея за миг.

— Да! — казах после. — Уау! Ще бъде чудесно!

Дори тя не можа да потисне една лека усмивка.

— Е — каза тя, — Чанс със сигурност ще се радва да те впрегне в работа по яхтата. Доколкото разбирам, тази година ще потеглим малко по-рано — всъщност Чанс ще тръгне по-рано с децата. Аз ще остана в града, за да свърша някои неща, но ще дойда при вас след седмица-две.

Бях толкова щастлив, че изобщо не знаех какво да кажа.

— Ще видим дали ще се чувстваш добре на вода — може да ти хареса повече, отколкото на Анди. Нека поне се надяваме, че ще е така.

— Мислиш си, че ще е голямо забавление — каза мрачно Анди, когато изтичах (тичах, не вървях) обратно в нашата спалня, за да му съобщя добрата новина. — Но не е така. Ще намразиш тези неща.

Въпреки всичко ми беше ясно, че му е много приятно. И тази вечер — преди да си легнем — той седна с мен на ръба на долното легло, за да обсъдим какви книги да вземем, какви игри, както и да ми опише симптомите на морската болест, за да успявам, когато поискам, да се измъкна от задължението да помагам на палубата.