Дона Тарт
Щиглецът (31)

XII.

Дейв, психиатърът, бе казвал неведнъж, че му се иска да си избера някакво хоби — съвет, който ме дразнеше, защото предлаганите от него хобита (федербал, тенис на маса, боулинг) ми се струваха ужасно тъпи. Ако смяташе, че една-две игри на тенис на маса ще ми помогнат да преодолея мъката по майка си, той беше сериозно заблуден. Но — както свидетелстваха празният дневник, даден ми от господин Нюспийл, учителят по английски; предложението на госпожа Суонсън да се запиша на курсове по рисуване след училище; предложението на Енрике да ме заведе да гледам баскетбол на откритите игрища на Шесто авеню; и дори спорадичните опити на господин Барбър да събуди у мен интерес към морска сигнализация и морски карти — очевидно много възрастни споделяха това мнение.

— Но какво все пак обичаш да правиш в свободното си време? — беше ме попитала госпожа Суонсън в нейния призрачен, бледосив кабинет, където миришеше на билков чай и пелин, на ниската масичка имаше високи купчини от списанията „Севънтийн“ и „Тийн Пийпъл“, а на фона се носеше сребрист звън на камбанки — някаква азиатска музика.

— Не знам. Обичам да чета. Да гледам филми. Да играя компютърни игри — Age of Conquest II и Age of Conquest: Platinum Edition. Не знам — повторих, защото тя не откъсваше поглед от мен.

— Е, това са все хубави неща, Тио — каза тя с угрижен вид. — Но би било добре да намерим някакво групово занимание, което да ти бъде интересно. Нещо, което изисква работа в екип, нещо, което да вършиш заедно с други твои връстници. Мислил ли си да се заемеш с някакъв спорт?

— Не.

— Аз се занимавам с едно бойно изкуство, наречено айкидо. Не знам чувал ли си за него. Това е начин да се възползваш от движенията на противника, вид самозащита.

Отклоних поглед от нея и вперих очи в окачената зад главата й очукана дървена плоскост с изображението на Светата Дева от Гуадалупе.

— А може пък да се заемеш с фотография. — Тя сключи ръцете си с много тюркоазени пръстени на бюрото. — Ако не се интересуваш от рисуване. Но искам да отбележа, че госпожа Шийнкопф ми показа някои от рисунките ти от миналата година — нали си спомняш, онази редица покриви, водните кули, изгледът от прозорците на кабинета? Показват, че имаш добро око — този изглед ми е познат, а ти си уловил действително интересни черти, някаква енергия — струва ми се, тя употреби думата „кинетична“, има някакво наистина приятно движение в пейзажа, с всички тези пресичащи се равнини и ъглите на пожарните стълби. Опитвам се да обясня, че не е толкова важно какво точно ще правиш — просто ми се иска да намерим начин да станеш по-отворен.

— Отворен спрямо какво? — попитах с глас, който прозвуча прекалено заядливо.

Тя ме изгледа учудено.

— Спрямо останалите хора! И — направи жест към прозореца — света около теб! Чуй ме — каза тя с най-мекия си, най-хипнотично успокояващ глас, — знам, че между теб и майка ти съществуваше невероятно тясна връзка. Разговаряла съм с нея. Виждала съм ви заедно. И знам точно колко много ти липсва.

„Не, не знаете“, казах си на ум и я загледах предизвикателно.

Госпожа Суонсън ми отправи странен поглед.

— Ще се учудиш, Тио — каза тя и се облегна в креслото си, на чиято облегалка бе преметнат шал, — като разбереш какви дребни, ежедневни неща могат да те изтръгнат от отчаянието. Но никой не може да го направи вместо теб. Ти си онзи, който трябва да търси отворената врата.

Макар да знаех, че намеренията й са добри, аз си тръгнах от кабинета й с наведена глава, очите ми смъдяха от гневни сълзи. Какво, по дяволите, можеше да разбере тази дърта кокошка? Госпожа Суонсън имаше гигантско семейство — около десет деца и трийсет внука, ако се съдеше от снимките по стените; госпожа Суонсън имаше огромен апартамент в Сентръл Парк Уест, къща в Кънектикът и нямаше никаква представа какво означава със строшаването на една дъска всичко около теб да рухне за миг. Лесно й беше да си седи в хипарското кресло и да дрънка за извънкласни занимания и отворени врати.

И все пак, най-неочаквано, една врата наистина се беше отворила, на най-невероятно място: в работилницата на Хоуби. Моята „помощ“ при работата върху стола (която се изразяваше предимно в това, че стоях отстрани, докато Хоуби разпаряше тапицерията, за да ми покаже щетите от дървояди, неумели поправки и други скрити отдолу ужасии) бързо се превърна в два или три удивително вълнуващи следобеда седмично, след училище: слагах етикети на различни буркани, бърках лепило от заешка кожа, подреждах кутии с дръжки за чекмеджета („дребните, досадни подробности“), а понякога просто го наблюдавах да обработва на струга крака на столове. Макар че магазинът горе си тънеше в мрак, а металните решетки оставаха спуснати, все пак в „магазина зад магазина“ високите стоящи часовници тиктакаха, махагонът сияеше, светлината се стичаше в златни езерца върху масите, животът в менажерията на долния етаж продължаваше да тече.

Обаждаха му се от аукционни къщи от всички краища на града, както и частни клиенти; реставрираше мебели за „Сотбис“, за „Кристис“, за „Тепър“ и за „Дойл“. След училище, сред сънливото тиктакане на високите часовници, той ме учеше да разпознавам текстурата и блясъка на различните видове дърво, цветовете им, лъскавите, къдрави вълнички на тигровия клен, зърнестата, подобна на пяна повърхност на почистения от чепове орех, да ги претеглям на ръка и дори да различавам мириса на всяко „понякога, когато не си сигурен какво е, е най-добре да го подушиш“ — пикантния махагон, димния мирис на ореха, характерния остър аромат на черната череша и цветния мирис на розовото дърво, примесен с дъх на амбра и смола. Триони и бургии, пили и камъни за заточване, различни видове длета, скоби и приспособления за рязане по ъгъл. Изучавах видовете лакове и позлати, какво е жлеб и какво — сглобка с шип, разликата между потъмнено дърво и истински абанос, нюпортска, кънектикътска и филаделфийска изработка на горната част на облегалката, как масивната конструкция и ниската надстройка на едно бюро „Чипъндейл“ го правеха по-долнокачествено от друго бюро от същата епоха с характерните профили на крачетата, с четвъртинки колони с канелюри и „щедри“ по думите на Хоуби пропорции на чекмеджетата.

Долният етаж — слаба светлина, под, обсипан със стърготини — напомняше по нещо на конюшня — едри животни се редяха търпеливо в сумрака. Хоуби ми помогна да разбера, че хубавата мебел има индивидуалност на жива твар, с това, че наричаше отделните мебели „той“ и „тя“^[1], помогна ми да почувствам тази индивидуалност в мускулестата, почти животинска маса на забележителните мебели, отличаваща ги от техните по-питомни, безлични, безжизнени подобия, с навика си да плъзга с обич ръка по тъмните, лъскави хълбоци на бюфети и тоалетни масички, сякаш галеше домашни любимци. Беше добър учител и много скоро, превеждайки ме през процеса на анализ и сравнение, успя да ми обясни как да разпознавам имитацията: по прекалено равномерното износване (автентичните антики винаги бяха изтъркани неравномерно); по машинно изрязаните, а не полирани на ръка ръбове (достатъчно чувствителните пръсти можеха да почувстват машинно изрязания ръб, дори светлината да не бе достатъчно силна); но най-вече по това, че дървото изглеждаше безизразно, мъртво, по липсата на един определен отблясък: магията, породена през вековете, в които дървото е било докосвано и ползвано от човешки ръце, и преминавало от ръка на ръка. Замислех ли се за живота на тези достолепни стари писалища и високи скринове — живот, по-дълъг и по-милостив от човешкия — потъвах в покой като камък в дълбока вода, така че, когато дойдеше време да си вървя, излизах зашеметен и примигващ на шумното Шесто авеню, почти неразбиращ къде се намирам.

Но повече, отколкото на работилницата (или „болницата“, както се изразяваше Хоуби), аз се наслаждавах на общуването със самия Хоуби: на уморената му усмивка, на небрежно-елегантната му стойка на едър мъж, на запретнатите ръкави и непринудения, шеговит начин, по който разговаряше, на обичая му да търка челото си с вътрешната страна на китката, като работник, на непоклатимото му добро настроение и солидния му здрав разум. Но макар че разговорите ни бяха непринудени и спорадични, те съвсем не бяха елементарни. Дори едно небрежно „Как си“ беше скрит въпрос с много оттенъци, а вечния ми отговор „Добре“ той можеше да разчете достатъчно лесно, без да ми се налага да давам сложни обяснения. И макар че рядко любопитстваше и разпитваше, имах чувството, че ме разбира по-добре от други възрастни, чиято работа бе да „влязат в главата ми“, както се изразяваше Енрике.

Но — преди всичко — аз го харесвах, защото се отнасяше с мен като с приятел, като с пълноправен събеседник. Нямаше значение дали понякога иска да говорим за съседа му, който имал подменена колянна става, или за старинната музика на концерта, на който бе присъствал в центъра. Ако му разкажех някоя смешна случка от училище, той ме изслушваше внимателно и с интерес; за разлика от госпожа Суонсън (която застиваше и ме поглеждаше стъписано, ако кажех някоя шега) или Дейв (който се изкикотваше, но някак смутено, и винаги с малко закъснение), Хоуби обичаше да се смее, и аз обичах той да ми разказва случки от собствения си живот: за грубовати, оженили се късно чичовци, за детството си и монахините, които си пъхали носа навсякъде, за третостепенния интернат на канадската граница и учителите му, които били до един пияници, за голямата къща в северната част на щата, в която по настояване на баща му било толкова студено, че прозорците се заледявали от вътрешната страна, за сивите декемврийски следобеди, когато четял Тацит или „Възходът на холандската република“ от Мотли. („Обичам историята, винаги съм я обичал. Нали знаеш, «пътят, по който не поех»^[2]. Най-голямата ми амбиция от времето, когато бях момче, беше да преподавам история в университета «Нотр Дам». Но ми се струва, че и това, което правя сега, е просто едно по-различно занимание с история“.) Разказа ми за едноокото канарче, спасено от един магазин на „Улуъртс“, което го будело с песента си всяка сутрин през детството му; за пристъпа на ревматизъм, който го повалил на легло в продължение на шест месеца; и за странната малка библиотека за стари издания с рисувани тавани в съседство („за съжаление я разрушиха“), която посещавал, за да се измъкне от къщи. За госпожа Де Пейстър, самотната наследница на голямо богатство, на която ходел на гости след училище, някогашна красавица от Олбъни, която се занимавала с местна история, въртяла се грижовно около Хоуби и го хранела с кейк от Дънди, който пристигал по специална поръчка от Англия в тенекиени кутии, която нямала нищо против да разказва с часове на Хоуби за всеки отделен предмет в шкафа й с китайски порцелан, и чиято собственост бил между другото и онзи махагонов диван — за него се говорело, че е принадлежал на генерал Хъркимър^[3] — именно тя събудила първа интереса му към мебелите. („Макар че аз не мога да си представя генерал Хъркимър да се изтяга на тази декадентска мебел в античен стил, напомнящ за древна Гърция“.) За майка си, която починала скоро след смъртта на сестричката му, която пък живяла само три дни, и така Хоуби останал единствено дете; и за младия свещеник йезуит и треньор на футболен отбор, който — след като една паникьосана ирландка домашна помощничка му се обадила, за да каже, че бащата на Хоуби го пребива с колана си („кожата ми беше на парцали“) — дотичал у тях, запретнал ръкави и повалил бащата на Хоуби с едно кроше. („Отец Кийгън! Той беше единственият, който дойде у дома, когато страдах от ревматизъм, за да ми даде причастие. Помагах му при службата — той знаеше какво е положението, беше виждал следи от колана по гърба ми. Напоследък се говори за толкова много свещеници, постъпвали нередно с момчетата, но той беше добър с мен — винаги съм се питал какво е станало с него, опитвал съм се да го открия, но не можах. Баща ми се обади по телефона на архиепископа и докато се усетим, за нула време отпратиха отеца в Уругвай.“) Тук съвсем не беше като при семейство Барбър, където — независимо от общата добронамереност — аз или потъвах сред множеството, или се чувствах неловко като обект на официален разпит. Чувствах се по-добре от съзнанието, че е достатъчно само едно кратко пътуване с автобуса, право по Пето авеню, за да стигна при Хоуби; и нощем, когато се будех стреснат, обзет от паника, а експлозията ме разтърсваше наново, понякога успявах да се приспя само с мисли за неговия дом, където човек неволно потъваше назад във времето и се озоваваше в средата на деветнайсети век, в свят на тиктакащи часовници и поскърцващи дъсчени подове, на медни съдове и кошници с репи и лук в кухнята, свят, в който пламъчетата на свещите се накланяха в течението от някоя отворена врата, пердетата на високите прозорци в дневната се издуваха и диплеха като бални рокли, а в прохладните, тихи стаи спяха старинни вещи.

Все по-трудно съумявах да обясня отсъствията си (често се случваше да не се появя и на вечеря), а изобретателността на Анди вече се изчерпваше.

— Искаш ли да дойда с теб, за да поговорим с нея? — попита Хоуби един следобед, когато двамата седяхме в кухнята и ядяхме плодова пита с череши, която той бе купил от пазара на фермерите. — Нямам нищо против да отида да се запозная с нея. А може би ще предпочетеш да я поканиш да дойде тук?

— Може би — отвърнах след кратък размисъл.

— Може да й е интересно да види онзи двоен скрин „Чипъндейл“, нали се сещаш, филаделфийския, с извитата горна част. Не да го купува — просто да го погледне. А пък ако искаш, можем да я поканим на обяд в „Ла Грьонуй“^[4] — той се разсмя — или пък в някое ресторантче тук наблизо, което може да й се стори забавно.

— Нека помисля — отвърнах; и този път се прибрах рано у дома с автобуса, потънал в мисли. Дори ако изключим това, че бях лъгал постоянно госпожа Барбър — все четях до късно в библиотеката във връзка с някакъв несъществуващ проект по история, щеше да бъде конфузно да призная пред Хоуби, че съм представил пръстена на господин Блакуел като семейна скъпоценност. А ако госпожа Барбър и Хоуби се срещнеха, по един или друг начин щеше да стане дума и за това. Като че ли нямаше начин да се избегне.

— Къде беше? — попита рязко госпожа Барбър, появила се от дълбините на апартамента с чаша джин с лимон в ръка — беше облечена за вечеря, но още не си беше обула обувките.

По нещо в тона й надуших клопка.

— Всъщност — отвърнах, — бях в Долен Манхатън, на гости на един приятел на майка ми.

Анди се обърна и ме зяпна недоумяващо.

— О, така ли? — попита със съмнение госпожа Барбър, хвърляйки изкосо поглед към Анди. — А пък Анди тъкмо ми обясняваше, че пак ще останеш до късно в библиотеката.

— Не и днес — отвърнах с непринуденост, която учуди и мен самия.

— Е, трябва да кажа, че това ме радва — каза хладно госпожа Барбър. — Като се има предвид, че централната сграда на библиотеката е затворена в понеделник.

— Не съм казвал, че е в централната сграда, мамо.

— Струва ми се, че вие може и да го познавате — подех, за да извадя Анди от огневата линия. — Или поне сте чували за него.

— За кого? — Госпожа Барбър отново насочи погледа си към мен.

— За приятеля, при когото бях на гости. Казва се Джеймс Хобарт. Има магазин за мебели в Долен Манхатън — е, всъщност магазинът не е негов, той се занимава с реставрирането на мебелите.

Повдигнатите й вежди се отпуснаха.

— Хобарт?

— Работи за много фирми в града. Понякога и за „Сотбис“.

— Нали нямаш нищо против да му се обадя?

— Не — казах предпазливо. — Той каза, че би било хубаво да отидем да обядваме някъде тримата. А може би вие ще предпочетете да отидете някой път в магазина му.

— О! — каза госпожа Барбър, след като помълча изненадано миг-два. Сега тя бе хваната в крачка. Ако й се бе случвало някога да отиде по на юг от Четиринайсета улица, по каквато и да било причина, то поне такъв случай не ми беше известен. — Добре, ще видим.

— Не за да купувате нещо. Просто да огледате. Има някои хубави неща.

Госпожа Барбър примигна, после каза:

— Разбира се. — Стори ми се странно неуверена — погледът й беше едновременно неподвижен и нефокусиран. — Да, чудесно. Сигурна съм, че ще ми бъде приятно да се запознаем. Не сме се запознавали досега, нали?

— Не, струва ми се, не.

— Така или иначе… Анди, съжалявам, дължа ти извинение. И на теб, Тио.

На мен? Не знаех какво да кажа. Анди — който скрито посмукваше палеца си от едната страна — повдигна леко едното си рамо, когато тя се обърна бързо и напусна стаята.

— Какво е станало? — попитах тихо.

— Разстроена е. Няма нищо общо с теб. Плат си е у дома — допълни той.

Сега, след последните му думи, осъзнах, че от далечния край на апартамента се носи музика — тежко басово думкане, сякаш проникващо в подсъзнанието.

— Защо? — попитах. — Нещо не е наред ли?

— Нещо се е случило в училището.

— Нещо лошо?

— Бог знае — отвърна той едва чуто.

— Проблеми ли има?

— Предполагам. Никой не иска да говори за това.

— Но какво е станало?

Анди направи гримаса: „Кой знае“.

— Беше тук, когато се прибрахме от училище — чухме музиката. Китси се развълнува и хукна да му каже „добре дошъл“, но той се разкрещя и тръшна вратата в лицето й.

Трепнах. Китси обожаваше Плат.

— После мама се прибра. Остана известно време в стаята му. После започна да говори по телефона. Не съм сигурен, но мисля, че татко ще се прибере скоро. Днес трябваше да вечерят със семейство Тикнър, но ми се струва, че вечерята е отменена.

— А ние кога ще вечеряме? — попитах след кратко мълчание. Обикновено в делничните вечери се хранехме пред телевизора, докато си пишехме домашните — но сега, когато Плат си беше у дома, а господин Барбър също се прибираше, пък и плановете на семейството за вечерта се бяха променили, изглеждаше по-вероятно всички да се съберат на вечеря в трапезарията.

Анди пооправи очилата си със суетлив жест на стара жена. Макар че аз бях тъмнокос, а неговата коса беше светла, съзнавах отлично, че благодарение на еднаквите рамки за очила, избрани за нас от госпожа Барбър, двамата си приличахме като грахови зърна — особено след като чух някакво момиче в училище да ни нарича „братя Сухарски“ (може да беше и „Психарски“, но във всеки случай не беше комплимент).

— Хайде да прескочим до „Серендипити“ и да си вземем хамбургери — предложи той. — Предпочитам да не съм у дома, когато татко се прибере.

— Вземете и мен — обади се неочаквано Китси, която дотърча и спря точно пред нас, зачервена и задъхана.

Двамата с Анди се спогледахме. Китси не обичаше да я виждат дори застанала до нас на опашката на автобусната спирка.

— Моля — изхленчи тя, поглеждайки ту него, ту мен. — Тоди е на тренировка по футбол, а аз си имам мои пари. Не искам да оставам сама с тях, моля ви!

— Е, хайде — казах на Анди, а тя ми хвърли поглед, изпълнен с благодарност.

Анди пъхна ръце в джобовете си.

— Добре тогава — каза и той безизразно. Казах си, че приличат на две бели мишки — само че Китси беше като захарно мишле, мишка принцеса от приказките, докато Анди напомняше по-скоро на онези нещастни анемични мишлета от магазините за домашни любимци, с които можеш да храниш домашната си боа констриктор.

— Вземи си нещата. Давай! — настоя той, защото тя продължаваше да стои, загледана в него. — Няма да те чакам. И не забравяй да си вземеш парите, защото нямам намерение да ти плащам сметката.