Дона Тарт
Щиглецът (30)

XI.

— За съжаление е трудно да се разговаря с нея по телефона — каза Хоуби. — Не бях преценил това. Тя изобщо не се чувства добре.

— Не се чувства добре? — повторих. Бе минала само седмица, и макар да не бях имал предвид да посетя отново Хоуби, по някакъв начин отново се бях озовал тук: седях на масата в неговата кухня и ядях втора порция от нещо, което на пръв поглед ми бе заприличало на буца черна пръст, извадена от саксия, а всъщност беше изключително вкусна смес от джинджифил и смокини, с бита сметана и дребни, горчиви късчета портокалова кора отгоре.

Хоуби потри очи. Когато пристигнах, той поправяше някакъв стол на приземния етаж.

— Това ужасно ме тормози — каза той. Косата му беше вързана, за да не пада по лицето му; очилата му висяха на верижка на шията. Под черната работна престилка, която бе свалил и окачил на една кука, носеше стари кадифени панталони с петна от восък и разтворител, и излиняла от пране памучна риза с навити над лактите ръкави. — Маргарет казва, че плакала три часа без прекъсване след разговора ни по телефона в неделя.

— Но защо просто да не се върне?

— Честно казано, иска ми се да знаех как да променя нещата към по-добро — каза Хоуби. Така, както седеше, мрачен, но с вид на човек, който си разбира от работата, с отпусната на масата възлеста бяла ръка, нещо в стойката му ми напомняше на кротък товарен кон, или може би на работник в кръчмата в края на дълъг ден. — Мина ми през ума да се кача на самолета и да отида да я видя, но Маргарет не иска. Казва, че тя нямало да свикне истински с новото място, ако аз се въртя около нея.

— Струва ми се, че въпреки това трябва да отидете.

Хоуби повдигна вежди.

— Маргарет е наела терапевт — много прочут, доколкото разбирам, който използва коне в лечението на деца с тежки травми. Да, Пипа наистина обича животни, но дори да беше напълно здрава, надали ще иска постоянно да бъде на открито и да язди. По-голямата част от живота си е прекарала, заета с уроци по музика и в зали за репетиции. Маргарет говори много ентусиазирано за музикалната програма на тяхната църква, но един любителски детски хор трудно би привлякъл вниманието на Пипа.

Побутнах настрана чинията, остъргана до блясък.

— А защо Пипа не я познава отпреди? — попитах плахо и когато той не отговори, допълних: — Нещо свързано с пари ли е?

— Не съвсем. Или може би… да, прав си. Парите винаги имат някаква роля. Разбираш ли — той се приведе напред, подпрял големите си, изразителни ръце на масата, — бащата на Уелти имаше три деца. Уелти, Маргарет, и майката на Пипа, Джулиет. И трите от различни жени.

— О!

— Уелти беше най-големият. Искам да кажа… човек би си казал — първороден син, нали така? Но се разболял от туберкулоза на гръбначния стълб на шестгодишна възраст, когато родителите му били в Асуан — бавачката не преценила колко тежко е състоянието му, и го отвели в болница прекалено късно — бил много умно момче, доколкото съм чувал, а и представителен, но старият господин Блакуел не понасял прояви на слабост и болнавост. Отпратил го в Америка да живее при роднини, и практически дори не си спомнял за него.

— Това е ужасно — казах, шокиран от несправедливостта на чутото.

— Да. Искам да кажа… Маргарет би представила нещата по съвсем различен начин, разбира се, но той е бил суров човек бащата на Уелти. Така или иначе, когато семейство Блакуел били пропъдени от Кайро… „пропъдени“ може би не е най-точната дума… Когато Насър дошъл на власт, всички чужденци трябвало да напуснат Египет — бащата на Уелти се занимавал с петрол, но за негов късмет имал собственост и капитали и другаде. Защото на чужденците не било позволено да изнасят пари и други ценности при напускане на страната.

— Тъй или иначе… — Той се пресегна за нова цигара. — Малко се отклоних. Работата е там, че Уелти почти не познаваше Маргарет, която е с цели дванайсет години по-млада от него. Майката на Маргарет беше от Тексас, богата наследница, с много собствени средства. Това е бил последният и най-дълъг брак на господин Блакуел — според Маргарет голямата му любов. Били прочута двойка в Хюстън — много пиене, чартърни полети, сафари в Африка — бащата на Уелти обичал Африка, дори след като бил принуден да напусне Кайро, винаги се връщал там.

— Тъй или иначе… — Кибритената клечка припламна и той се закашля, издишвайки облак дим. — За баща им Маргарет била неговата принцеса, зеницата на окото му, такива неща. Но независимо от всичко, по време на брака си той не преставал да кръшка — с момичета от гардеробите в ресторантите и театрите, с келнерки, с дъщерите на техни приятели — и веднъж, когато бил вече шейсетгодишен, едно от тези момичета забременяло от него и родило бебе, наследило цвета на косата му. И това бебе било майката на Пипа.

Мълчах. Когато бях във втори клас, имаше голям скандал (чието развитие бе ежедневно документирано по страниците на „Ню Йорк Поуст“), когато на бащата на един от съучениците ми му се роди дете, но не от майката на Илай, в резултат на което много от майките застанаха на едната или на другата страна и престанаха да си говорят, когато чакаха следобед пред училище да ни приберат.

— По това време Маргарет била в колеж, във Васар^[1] — каза Хоуби с усилие. Макар че разговаряше с мен като с възрастен (което ми беше приятно), темата очевидно го притесняваше. — Доколкото знам, не разговаряла с баща си в продължение на две години. Старият господин Блакуел се опитал да се откупи от фризьорката, но стиснатостта му надделяла, стиснатост, която проявявал най-малкото по отношение на зависимите от него хора. Затова, нали разбираш, Маргарет… Маргарет и майката на Пипа не са се срещали дори, освен в съдилищата, и то когато Джулиет е била практически все още бебе. Бащата на Уелти намразил дотолкова фризьорката, че постановил категорично в завещанието си те двете с Джулиет да не получат нито цент с изключение на мизерната издръжка, постановена от закона. Но Уелти… — Хоуби изгаси цигарата си, — старият господин Блакуел поразмислил по отношение на Уелти и проявил справедливост към него в завещанието си. И по време на всички тези юридически спорове, които продължили с години, Уелти започнал да приема все по-тежко начина, по който бебето било отхвърлено и пренебрегнато. Майката на Джулиет не я искала; нито един от роднините на майката не я искал; старият господин Блакуел със сигурност никога не я бил искал, а Маргарет и майка й, ако трябва да бъдем честни, щели да бъдат доволни да я видят на улицата. А междувременно фризьорката оставяла Джулиет сама в жилището им, когато тя отивала на работа… откъдето и да го погледнеш, лоша работа.

Нищо не задължавало Уелти да се намесва, но той беше добросърдечен човек, лишен от семейство, а обичаше и деца. Поканил Джулиет тук по време на една ваканция, когато тя била шестгодишна, „Джули Ан“, както я наричаха тогава…

— Тук? В тази къща?

— Да, тук. А когато лятото свършило и настанало време да я връща у дома, но малката плачела, защото не искала да си тръгва, а майката не отговаряла на обажданията му по телефона, той върнал самолетните билети и започнал да върти телефоните, за да провери къде да я запише в първи клас. Отношенията им никога не са били узаконени — страхувал се да разлайва кучетата, както се казва — но повечето хора приемали, че тя е негова дъщеря, без много да разпитват. Бил около трийсет и пет годишен, достатъчно възрастен, за да й бъде баща. И наистина беше такъв — във всеки аспект, който действително е от значение.

— Но да оставим това — каза той и вдигна очи, продължавайки с различен тон: — Ти каза, че искаш да разгледаш работилницата. Искаш ли да слезем долу?

— Да, моля — отвърнах. — Би било страхотно.

Когато го открих там долу, зает с един обърнат с краката нагоре стол, той се изправи, протегна се и каза, че му е време за почивка, но аз всъщност съвсем не исках да се качвам горе — работилницата беше такова магическо място: истинска пещера, пълна със съкровища, по-голяма отвътре, отколкото изглеждаше отвън, със светлината, процеждаща се през високо разположените прозорци, резбите и загадъчните, филигранни сечива, чиито имена не знаех, с острата, вълнуваща миризма на лак и восък. Дори столът, по който той работеше — предните му крака бяха кози, с разцепени копита — ми изглеждаше не толкова като мебел, колкото като някаква омагьосана твар, сякаш той можеше внезапно да се изправи, да скочи от дърводелския тезгях и да заподскача надолу по улицата.

Хоуби се пресегна за престилката си и я надяна отново. Макар че бе толкова кротък и добродушен, телосложението му беше на човек, който си изкарва прехраната с пренасяне на хладилници и товарене на камиони.

— И така — каза той, водейки ме надолу. — Това е „магазинът зад магазина“.

— Моля?

Той се засмя.

— Така нареченият arriere-boutique^[2]. Онова, което виждат клиентите, е подредената сцена — фасадата, предназначена за публиката — но тук, долу, се върши важната работа.

— Ясно — казах, загледан в лабиринта, който се виждаше от стълбите — светло дърво с цвят на мед, тъмно дърво като разляна меласа, проблясъци на месинг, позлата и сребро в слабата светлина. Също като в Ноевия ковчег, мебелите бяха подредени по видове — столове при столове, дивани при дивани; часовници при часовници, а срещу тях бяха стройните редици на бюрата, шкафовете и гардеробите. В средата масите за хранене оформяха тесни пътечки, като в лабиринт, през които човек трябваше да се промъква предпазливо. На стената в дъното на помещението много потъмнели огледала, окачени рамка до рамка, излъчваха сребриста светлина, напомняща на старинни бални зали и салони, озарени от светлината на свещи.

Хоуби погледна назад, към мен. Беше му ясно колко ми е приятно тук.

— Харесваш ли старинни вещи?

Кимнах — така е, харесвам старинни вещи, макар дотогава да не бях осъзнавал това.

— В такъв случай трябва да ти е интересно при семейство Барбър. Мисля, че някои от техните вещи от епохата на кралица Ан и мебелите „Чипъндейл“ не са по-лоши от това, което можеш да видиш в някой музей.

— Така е — отвърнах колебливо. — Но тук е по-различно. По-приятно — допълних, за да поясня.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа… — стиснах силно клепачи, опитвайки се да събера мислите си, — тук долу е прекрасно, това, че има толкова много столове при други столове… вижда се характерът им, разбирате ли? Искам да кажа, това, че един е… — не намирах подходяща дума — ами някак глуповат, но в приятен, симпатичен смисъл. А другият е някак нервен, с тези дълги, тънки крака…

— Имаш добър усет за мебели.

— Ами… — комплиментите ме притесняваха, никога не знаех как да реагирам, можех единствено да се правя, че не съм ги чул, — когато са подредени един до друг, ти става ясно как са били направени. У семейство Барбър — не бях наясно как да изясня мисълта си, — ами не знам, но там подредбата ми напомня на онези сцени с препарираните животни в природонаучния музей.

Когато Хоуби се разсмиваше, мрачното му, угрижено изражение изчезваше; добросърдечието му ставаше осезаемо, излъчваше се на вълни от него.

— Не, наистина е така — продължих, решен да упорствам и да обясня какво имам предвид. — Така, както тя ги е подредила — една отделна маса с лампа на нея, и всичко аранжирано така, че не бива да се мести — прилича ми на онези диорами, които поставят около някой як или нещо подобно, за да покажат естествения му хабитат. Хубаво е, но, разбирате ли… — посочих към столовете, подредени край стената, — този е като арфа, другият като лъжица, а този… — Направих жест, наподобявайки линията на стола.

— С облегалка като щит. Въпреки че, трябва да ти кажа, най-хубавият му детайл са пискюлите на подлакътниците. Може би не го осъзнаваш — каза той, преди да започна да разпитвам за подлакътниците, — но за теб възможността да виждаш всеки ден около себе си нейните мебели е своеобразно възпитание — да ги виждаш в различна светлина, да можеш да плъзнеш ръка по тях, когато пожелаеш. — Той дъхна върху стъклата на очилата си и ги избърса с едно ъгълче на престилката. — Не трябва ли вече да се прибираш?

— Всъщност не — отвърнах, макар че вече ставаше късно.

— Хайде тогава — каза той, — да се хващаме на работа. Ще можеш да ми помогнеш с онзи малък стол там долу.

— С козите крака?

— Да, с козите крака. Там има закачена още една престилка — знам, прекалено голяма е, но току-що намазах стола с ленено масло и не искам да изцапаш дрехите си.