Дона Тарт
Щиглецът (3)

III.

Обичам да мисля за себе си като за проницателен човек (предполагам, че с всички е така), и докато описвам всичко това, съзнавам колко изкусително е да измисля някаква сянка, плъзваща се над нас. Но аз бях сляп и глух за бъдещето; единствената, смазваща тревога, която ме измъчваше, бе свързана с предстоящия разговор в училището. Когато се обадих на Том, за да му съобщя, че съм временно отстранен (шепнейки по стационарния телефон; тя ми беше взела мобилния), той като че ли не се учуди много от чутото.

— Виж какво — прекъсна ме той, — не ставай глупав, Тио, никой не знае нищо, само си затваряй шибаната уста — и преди да кажа и дума повече, допълни: — Съжалявам, бързам — и затвори.

В таксито се опитах да отворя прозореца, за да влезе малко въздух; не успях. Миришеше така, като че ли някой беше сменял мръсни пелени на задната седалка или дори беше напълнил гащите, а после се беше опитал да прикрие миризмата с кокосов ароматизатор за въздух, който миришеше на лосион против слънчево изгаряне. Седалките бяха мазни, лепени с изолирбанд, амортисьорите бяха кажи-речи свършили. Когато преминавахме по някоя неравност, зъбите ми изтракваха заедно с религиозните дрънкулки, висящи от огледалото за обратно виждане — медальони, миниатюрен извит меч, полюшващ се на пластмасова верижка, и някакъв гуру с тюрбан и брада, който се взираше с пронизващ поглед към задната седалка, вдигнал ръка за благословия.

Докато префучавахме по Парк авеню, редици червени лалета се редяха в шпалир около нас. Боливудска попмузика — толкова тиха, че звучеше като тихо виене, излизащо сякаш от подсъзнанието ми — виеше хипнотично лъскавите си спирали на самия праг на слуха ми. Дърветата тъкмо започваха да се разлистват. Момчета за поръчки от „Д’Агостино“ и „Гристийдс“ тикаха колички, отрупани с бакалски стоки; забързани делови жени с високи токчета си проправяха път по тротоарите, помъкнали влачещи се неохотно деца към детската градина; работник в гащеризон метеше, събирайки боклуците от канавката в лопата с дълга дръжка; юристи и борсови посредници вдигаха смръщено ръце с обърнати нагоре длани, и се взираха в небето. Докато се движехме с подрусване по авенюто (майка ми изглеждаше потисната, вкопчила се в подлакътника, за да се предпази от друсането), аз се взирах през прозореца в киселите лица на ежедневието (изнервени хора в шлифери, хора, които пиеха кафе от картонени чаши, говореха по мобилните си телефони, а очите им се стрелкаха насам-натам) и се стараех много да не мисля за неприятностите, които може би ми готвеше съдбата: някои от които включваха присъда за малолетен престъпник и затвор.

Таксито внезапно зави рязко, влизайки в Осемдесет и шеста улица. Майка ми се хлъзна по седалката към мен и стисна ръката ми над лакътя; забелязах, че се поти и е пребледняла като мъртва риба.

— Прилоша ли ти? — попитах, забравяйки за миг собствените си проблеми. Това измъчено, вкаменено изражение ми беше добре познато: беше стиснала здраво устни, челото й лъщеше от пот, очите й бяха разширени, погледът — безжизнен.

Тя понечи да каже нещо — и веднага притисна длан към устата си, защото таксито спря рязко на светофар, подхвърляйки ни напред и после рязко назад на седалката.

— Дръж се — казах, после се приведох напред и почуках по мръсната плексигласова преграда, което накара шофьорът (сикх с тюрбан) да погледне назад изненадано.

— Вижте — казах през предпазната решетка, — дотук е достатъчно, слизаме, става ли?

Сикхът — или отражението му в украсеното с гирлянди огледало — впери немигащ поглед в мен.

— Искате да слезете тук.

— Да, моля.

— Но това не е адресът, който ми дадохте.

— Знам. Но дотук е достатъчно — отвърнах, хвърляйки поглед към майка си — с размазана спирала и внезапно повехнало лице, която ровеше из чантата за портмонето си.

— Тя добре ли е? — попита недоверчиво шофьорът.

— Да, да, с нея всичко е наред. Просто трябва да слезем тук, благодаря ви.

Майка ми извади с треперещи ръце няколко смачкани, овлажнели доларови банкноти и ги пъхна през решетката. Сикхът промуши ръка и ги прибра (без да ни поглежда, примирил се с положението), а аз излязох от колата и отворих вратата за нея.

Майка ми залитна леко, когато стъпи на тротоара, и аз я подхванах за ръката.

— Добре ли си? — попитах плахо, когато таксито потегли рязко. Бяхме в горната част на Пето авеню, при високите сгради срещу парка.

Тя си пое дълбоко дъх, избърса челото си и стисна ръката ми над лакътя. После каза:

— Уфф — и започна да си вее с ръка. Челото й бе лъснало от пот, погледът — още леко разфокусиран; приличаше малко на морска птица с разрошени пера, която вятърът е отвял от верния път. — Съжалявам, още ми е малко лошо. Слава богу, че се махнахме от това такси. Ще се оправя, просто имам нужда от чист въздух.

Стояхме на ветровития ъгъл, а човешкият поток течеше край нас: ученички в униформи се кикотеха, тичаха и се шмугваха покрай нас; бавачки бутаха претенциозни колички с по две-три бебета в тях. Изнервен баща ни подмина бързо, влачейки малкия си син, когото държеше за китката.

— Не, Брейдън — чух го да казва на момчето, което подтичваше, за да не изостава, — не бива да разсъждаваш така, по-важно е да имаш работа, която харесваш…

Отстъпихме встрани, за да избегнем сапунената вода, която един портиер изливаше от кофа на тротоара пред сградата, която обслужваше.

— Кажи ми — попита майка ми, притиснала пръсти към слепоочията си — на мен ли ми се струваше така, или таксито беше невероятно…

— Гадно? Вмирисано на „Хавайски тропик“ и бебешки лайна?

— Наистина — тя продължаваше да си вее, — щях да издържа, ако не беше това постоянно спиране и потегляне. Бях си съвсем добре, и изведнъж просто ме блъсна.

— Защо някой път просто не помолиш да седиш на предната седалка?

— Говориш точно като баща си.

Отвърнах смутено поглед — защото и аз бях доловил нотки от онзи тон на всезнайко.

— Хайде да отидем до „Медисън“ и да намерим място, където да поседнеш — казах. Умирах от глад, а там имаше едно заведение, което харесвах.

Но — потръпвайки от почти видимо прилошаване — тя поклати глава.

— На въздух — и започна да бърше петната от спирала под очите си. — На въздух ми е добре.

— Разбира се — отвърнах, малко прекалено припряно, в желанието си да й угодя. — Както кажеш.

Много се стараех да подчертая съгласието си, но майка ми — макар и замаяна и лабилна — беше доловила нещо в тона ми; вгледа се внимателно в мен, опитвайки се да разбере какво мисля. (Това беше още една от привичките, които бяхме развили благодарение на годините, прекарани с баща ми — опитвахме се да си четем взаимно мислите.)

— Какво има? — попита тя. — Да не би да искаш да отидеш някъде?

— Ъъ, всъщност не — казах аз, отстъпих крачка назад и се озърнах смутено; макар и гладен, не мислех, че съм в правото си да изисквам каквото и да било.

— Ще се оправя, дай ми само минута.

— Може би… — примигвах объркано — какво ли искаше тя, какво би й доставило удоволствие? — Какво ще кажеш, да отидем в парка?

За мое облекчение майка ми кимна.

— Така да бъде — каза тя с онзи тон, който наричах „гласа на Мери Попинс“, — но само колкото да се посъвзема — и ние тръгнахме към пешеходната пътека при Седемдесет и девета улица; покрай изкусно подрязани дървета в барокови саксии и масивни врати с украса от ковано желязо. Светлината беше избледняла до индустриално сиво, полъхът на вятъра беше тежък като пара от чайник. От другата страна на улицата, край парка, художници подреждаха стативи, разопаковаха платна, закачаха с кламери своите акварелни изображения на катедралата „Сейнт Патрик“ и Бруклинския мост.

Вървяхме в мълчание. Мислите ми жужаха тревожно около собствените ми безпокойства (бяха ли се обаждали и на родителите на Том? Защо не се бях сетил да го попитам за това?), но и около въпроса какво да си поръчам за закуска, веднага щом успеех да я заведа до снекбара (омлет с шунка, зеленчуци и сирене, и допълнително бекон; тя щеше да си поръча обичайното за нея: препечен ръжен хляб с яйца на очи и чаша черно кафе), така че не забелязах накъде се насочваме, но внезапно осъзнах, че тя току-що бе казала нещо. Не гледаше към мен, а към парка отсреща; изражението й ме накара да си спомня за един прочут френски филм, чието име не знаех — в него объркани хора вървяха по брулени от вятър улици и говореха много, но сякаш не разговаряха един с друг.

— Какво каза? — попитах, след като бях извървял объркано няколко крачки, по-забързано, за да я настигна. — Навремето?

Тя ме изгледа стреснато, като че ли беше забравила, че съм с нея. Белият й шлифер, чиито поли се развяваха на вятъра, допълваше впечатлението, което тя създаваше — сякаш бе дългокрака птица, готова всеки миг да разпери криле и да се зарее над парка.

— Какво е станало навремето?

— О! — Лицето й стана безизразно, после тя се засмя бързо по своя рязък, детински начин. — Не, казах „пропадане във времето“.

Макар подобни думи да звучаха странно, аз бях наясно с това, което тя искаше да каже, или поне така си мислех — онова потръпване, когато изключваш, както си вървиш по тротоара, липсващи секунди, сякаш потокът на времето за миг е заекнал — или кадри, отрязани от филм.

— Не, не, малчо, това е просто заради мястото. — Тя разроши косата ми, извиквайки кривата ми, смутена усмивка: „малчо“ ме наричаха вкъщи, когато бях малък — това прозвище ми се нравеше също толкова малко, колкото и рошенето на косата, но макар че това ме караше да се чувствам глупаво, аз се радвах, че настроението й се е подобрило. — Винаги ми се случва тук. Когато се озова на това място, имам чувството, че съм отново на осемнайсет и току-що съм слязла от автобуса.

— Тук ли? — попитах скептично, позволявайки й да ме хване за ръка, нещо, което в повечето случаи не бих допуснал. — Това е странно.

Знаех всичко за младите години на майка ми в Манхатън, доста далеч от Пето авеню — на авеню „Б“, прекарани в студиото над някакъв бар, където във входа спели бездомници, сбиванията в бара се пренасяли и на улицата, а някаква побъркана старица на име Моу гледала незаконно десетина-дванайсет котки в една затворена част от стълбището на горния етаж.

Тя сви рамене.

— Така е, но на това място всичко си е същото, както през първия ден, когато го видях. Същинско пътуване във времето. В долната част на Ийст Сайд — е, ти знаеш как е там долу, постоянно се появява по нещо ново, а аз се чувствам по-скоро като Рип ван Уинкъл, отдалечавам се все повече и повече. Понякога се събуждам и имам чувството, че през нощта са променили външния вид на магазините. Стари ресторанти фалират, някакъв моден нов бар се появява на мястото на някогашния пункт за химическо чистене…

Мълчах почтително. Напоследък мисълта за минаването на времето много я занимаваше, може би защото наближаваше рожденият й ден. „Прекалено стара съм за такива неща“, беше казала преди няколко дни, след като бяхме претърсили целия апартамент, ровейки дори под възглавниците на дивана и в джобовете на палтата и якетата си, за да съберем достатъчно дребни, с които да платим на доставчика от бакалницата.

Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете на шлифера си и каза:

— Тук всичко е по-стабилно. — Макар че говореше с небрежен тон, виждах, че очите й са замъглени; очевидно беше спала зле — заради мен. — Горната част на Парк авеню е едно от малкото места, на които можеш да видиш как е изглеждал градът през деветдесетте години на деветнайсети век. Такива са и Грамърси Парк, и Гринич Вилидж донякъде. Когато дойдох за първи път в Ню Йорк, свързвах тези части на града с Едит Уортън, с „Франи и Зуи“, и „Закуска в Тифани“, всичко това, взето заедно.

— „Франи и Зуи“ живеят в Уест Сайд.

— Така е, но тогава бях прекалено глупава, за да го знам. Единственото, което мога да кажа, е, че тук беше доста по-различно от долната част на Ийст Сайд, където бездомниците си кладяха огън в кофите за боклук. За мен уикендите тук бяха изпълнени с вълшебство — да скитам из музея — да топуркам сама из Сентръл Парк…

Да топуркаш? — толкова много от онова, което тя казваше, ми звучеше екзотично; това топуркане ми напомняше на дума от детството й, свързана с конете — леко подтичване може би, някакъв конски ход между галоп и тръс.

— О, нали знаеш, ту забързвам, ту просто се шляя — както правя често. Нямах пари, чорапите ми бяха на дупки, преживявах от овесена каша. Ако щеш вярвай, ако щеш — недей, но понякога в почивните дни идвах дотук пеш. Пестях парите за билет за обратния път. По онова време в метрото още даваха жетони вместо карти. А и нали все пак се очаква да дадеш някакви пари, когато влизаш в музея? Знаеш онези надписи, „предлагаме да дарите някаква сума“. Е, може би навремето съм била по-оперена, или просто са ме съжалявали, защото… о, не — каза тя с променен тон и се закова на място, така че аз извървях няколко крачки сам, преди да забележа.

— Какво? — обърнах се. — Какво има?

— Почувствах нещо. — Тя протегна длан и погледна към небето. — А ти?

И точно когато произнасяше тези думи, светлината сякаш помръкна. Небето тъмнееше бързо, ставаше по-мрачно с всяка секунда; вятърът шумолеше в листата на дърветата в парка, младите листа се открояваха — крехки и жълтеникави — на фона на черните облаци.

— Божичко, само това ни липсваше — каза майка ми. — Всеки момент ще се излее порой.

Приведе се напред, взирайки се към улицата, на север — нямаше никакви таксита.

Хванах я отново за ръка.

— Хайде — казах, — може да имаме повече късмет на отсрещната страна.

Зачакахме нетърпеливо последните примигвалия на знака „Спри“. Късове хартия се въртяха във въздуха и се търкаляха по улицата.

— Хей, ето такси — казах, гледайки нагоре по Пето авеню; и докато го казвах, някакъв човек с вид на бизнесмен изтича до бордюра, вдигнал ръка, и лампичката „свободно“ угасна.

На другия тротоар художниците се бяха разтичали, покриваха работите си с найлонови платна. Продавачът на кафе затваряше капаците на сергията си. Прекосихме бързо улицата и в момента, когато стъпихме на отсрещния тротоар, тлъста дъждовна капка плисна на бузата ми. Кафяви кръгове — на големи разстояния един от друг, големи колкото десетцентова монета — започнаха да се появяват ту тук, ту там по тротоара.

— О, да му се не види! — възкликна майка ми. Тя затърси чадъра в чантата си — но той не бе достатъчно голям дори за един човек, камо ли пък за двама.

И тогава дъждът рукна — връхлиташе отстрани като студена пелена, на пориви, които се изливаха нашироко в дървесните корони и плющяха по тентите от другата страна на улицата. Майка ми се бореше, без особен успех, да отвори смешното малко чадърче. По улицата и в парка хората държаха над главите си чанти и вестници, и тичаха нагоре по стълбите към музея, който беше единственото място, на което човек можеше да се скрие от дъжда. Имаше нещо празнично, радостно в начина, по който ние двамата бързахме нагоре по стълбите под несигурното шарено чадърче — бързо, бързо, бързо — всекиму би се сторило, че се спасяваме от нещо ужасно, а не че тичаме право към него.