Дона Тарт
Щиглецът (29)

X.

Дали някой някога се бе чувствал толкова самотен? Завърнал се в дома на семейство Барбър, сред оживлението и целостта на едно семейство, към което не принадлежах, сега се чувствах дори по-сам отпреди — особено тъй като, с наближаването на края на учебната година, не ми беше ясно (нито пък на Анди) дали ще замина с тях за вилата им в Мейн. С присъщата си тактичност госпожа Барбър съумяваше да заобиколи темата дори сред кашоните и отворените куфари, които започнаха да се появяват навсякъде из къщата; господин Барбър и по-малките деца изглеждаха приятно развълнувани, но Анди гледаше на тази перспектива с откровен ужас.

— Слънце и радост — отбеляза той саркастично, избутвайки нагоре по носа очилата си (същите като моите, само че с много по-дебели лещи). — При баба си и дядо си ще бъдеш поне на суша. И ще имате топла вода. И Интернет.

— Не ти съчувствам.

— Е, ако тръгнеш с нас, ще видим колко ще ти хареса. Все едно си се озовал в „Отвлечен“^[1]. В онази част, когато го продават в робство на кораба.

— А какво ще кажеш за онази част, в която той трябва да отиде насред някаква пустош при някакъв свой гаден роднина, когото изобщо не познава?

— Да, точно за това мислех — отвърна сериозно Анди и се завъртя на стола си, за да ме погледне. — Те поне нямат намерение да те убиват — не може да се каже, че е заложено голямо наследство.

— Не, със сигурност не е.

— Знаеш ли какъв е съветът ми към теб?

— Не, какъв?

— Моят съвет — заяви Анди, почесвайки нос с гумичката на молива си, — е да учиш колкото е възможно по-старателно, когато се озовеш в новото си училище в Мериленд. Ще бъдеш в по-изгодни позиции — напред си с материала с цяла година. Това означава, че ще завършиш на седемнайсет. Ако се постараеш, ще успееш да се разкараш оттам след четири години, може би дори три, при това със стипендия за мястото, където искаш да бъдеш.

— Оценките ми не са чак толкова добри.

— Така е — отвърна сериозно Анди, — но това е само защото не учиш. Освен това, мисля, спокойно може да се предположи, че в новото ти училище, където и да е то, няма да има толкова високи критерии.

— Моля се на Бога да е така.

— Разбери, става дума за някакво обикновено училище. В Мериленд. Не искам да кажа нищо лошо за Мериленд. Така де, имат Лабораторията по приложна физика и големия телескоп в научния институт „Джонс Хопкинс“, да не говорим пък за Центъра по астронавтика „Годард“ в Грийнбелт. Несъмнено това е щат със сериозен ангажимент към НАСА. Каква беше общата ти оценка от тестовете в края на осми клас?

— Не помня.

— Щом не искаш да кажеш, добре. Това, което имам предвид е, че можеш да завършиш с добри оценки на седемнайсет години — може би дори на шестнайсет, ако се хванеш здраво на работа — и тогава ще можеш да продължиш в колежа, който пожелаеш.

— Три години са много време.

— Така ни се струва на нас. Но в общата схема на нещата не е така. Разбираш ли — продължи Анди трезво, — погледни например някаква нещастна глупачка като Сабин Ингърсол или онзи идиот Джеймс Вилиърс. Или шибания Форест Лонгстрийт.

— Но тези хора не са никак бедни. Виждах бащата на Вилиърс на корицата на „Економист“.

— Не, но са тъпи като подметки. Искам да кажа, Сабин едва съобразява как да си движи краката, за да ходи. Ако семейството й нямаше пари и трябваше да се оправя сама, сигурно трябваше да стане… отде да знам, проститутка. Що се отнася до Лонгстрийт — той сигурно просто ще се свие някъде и ще чака да умре от глад, като хамстер, който си забравил да нахраниш.

— Потискащо е да те слуша човек.

— Просто се опитвам да кажа, че ти си умен. При това възрастните те харесват.

— Какво? — попитах със съмнение.

— Няма спор — отвърна Анди с безличния си, дразнещ глас. Не забравяш имената на хората, гледаш ги право в очите, ръкуваш се тогава, когато това е прието. В училище всички се връзват на фльонга заради теб.

— Да, но… — Не исках да кажа, че то е, защото майка ми е мъртва.

— Не ставай глупав. Можеш да извършиш безнаказано дори убийство. Достатъчно умен си, за да прецениш как да го направиш сам.

— А защо тогава не си преценил как да се измъкнеш от твоя проблем с ветроходството?

— О, изчислил към го — каза мрачно Анди, обръщайки се отново към тетрадката си по хирагана. — Изчислил съм, че ми остават още четири лета в ада, във възможно най-лошия случай — три, ако татко ми позволи да постъпя рано в колеж, още на шестнайсет години. Две, ако събера сили в единайсети клас да се включа в онази лятна програма на Планинското училище, където се изучава органично фермерство. А след това никога вече няма да стъпя на лодка.