Дона Тарт
Щиглецът (27)

VIII.

Първото, което тя ми каза, беше:

— Моля те, би ли изключил лампата?

Седеше, облегната на възглавници, в леглото, със слушалките на айпода в ушите, и се оглеждаше, заслепена и объркана, в светлината на лампата на тавана.

Изключих я. Стаята изглеждаше по-празна, край стените бяха натрупани кашони. Лек пролетен дъждец почукваше по прозорците; отвън, в тъмния двор, бледият силует на една цъфнала круша, чиито бели цветове я обгръщаха като кипнала пяна, се очертаваше на фона на влажните тухли.

— Здравей — каза тя и стисна малко по-здраво ръцете си, отпуснати върху завивката.

— Здравей — отвърнах, обзет от желание гласът ми да не звучеше толкова смутено.

— Знаех, че си ти! Чух те да говориш в кухнята!

— Така ли? Откъде разбра, че съм аз?

— Нали съм музикант? Имам много остър слух.

Когато очите ми привикнаха към мрака, забелязах, че тя вече не изглежда толкова крехка, колкото при предишното ми посещение. Косата й беше пораснала малко, скобите бяха извадени, макар че нагърчените очертания на раната все още се виждаха.

— Как се чувстваш? — попитах.

Тя се усмихна.

— Спи ми се — сънят се просмукваше в гласа й, хрипкав, със скрита сладост. — Имаш ли нещо против да ги ползваме заедно?

— Да ползваме кое?

Тя извърна глава, измъкна една от слушалките, и ми я подаде.

— Чуй това.

Седнах до нея на леглото и поставих слушалката в ухото си; зазвъняха ефирни хармонии, безплътни, настоятелни като радиосигнал, долитащ от Рая.

Спогледахме се.

— Какво е това? — попитах.

— Амиии… — тя хвърли поглед към айпода — Палестрина.

— О!

Всъщност ми беше все едно какво е. Слушах тази музика заради дъждовната светлина, заради бялото дърво зад прозореца, заради гръмотевиците, заради нея.

Мълчанието между нас беше едновременно странно и изпълнено с щастие, бяхме свързани с кабела и звънтящите, високи, крехки като лед гласове.

— Не е необходимо да говориш — каза тя, — ако не ти се говори. — Клепачите й натежаваха, сънливият й глас звучеше така, сякаш споделяше тайна. — Хората постоянно искат да говорят, но аз обичам да мълча.

— Плакала ли си? — попитах, след като я погледнах по-отблизо.

— Не. Е, всъщност съвсем мъничко.

Седяхме, без да казваме нищо, и не се чувствахме глупаво или неловко.

— Трябва да замина — каза тя след малко. — Знаеш ли?

— Знам. Той ми каза.

— Ужасно е. Не искам да заминавам. — Тя излъчваше солено ухание на лекарства и още нещо, нещо подобно на чая от лайка, който мама купуваше от „Грейсис“, нещо сладко и тревисто.

— Тя изглежда симпатична — казах предпазливо, — сигурно наистина е така.

— Сигурно — повтори тя мрачно, плъзгайки пръст по покривката на леглото. — Говореше нещо за басейн. И за коне.

— Ще бъде забавно.

Тя примигна объркано.

— Може би.

— Яздиш ли?

— Не.

— Нито пък аз. Но мама яздеше. Обичаше коне. Винаги спираше при конете от екипажите в Сентръл Парк Саут и им говореше. Изглеждаше… — чудех се как да го изразя, — изглеждаше, като че ли те й отговарят. Обръщаха глави, макар и с наочници, натам, където вървеше тя.

— И твоята майка ли е мъртва? — попита тя плахо.

— Да.

— Моята майка е мъртва от… — тя помълча замислено — не помня откога. Почина след пролетната ми ваканция, така че пролетната ми ваканция се събра с още една седмица, през която бях освободена от училище. Щеше да има излет до Ботаническата градина през тази седмица, а аз не можах да отида. Тя ми липсва.

— От какво умря?

— Беше болна. И твоята майка ли беше болна?

— Не. Беше нещастен случай. — После, понеже не ми се искаше да се спираме задълго на тази тема, продължих: — Така или иначе, майка ми обичаше коне. Когато била малка, имала кон, който понякога се чувствал самотен, разбираш ли, идвал до къщата и промушвал главата си през прозореца, за да види какво става.

— Как се е казвал?

— Пейнтбокс^[1].

Обичах разказите на майка ми за конюшните в Канзас: за бухалите и прилепите, които живеели високо на подпокривните греди, за цвилещите и пръхтящи коне. Знаех имената на всички коне и кучета, които бе имала като дете.

— Пейнтбокс! Шарен ли е бил?

— Бил е на някакви петна. Виждал съм го на снимка. Понякога — през лятото — идвал и надничал, когато тя спяла следобед. Знаеш ли, чувала дишането му през завесите.

— Толкова хубаво звучи! Обичам коне. И все пак…

— Какво?

— Бих предпочела да остана тук! — Изведнъж тя се насълзи. — Не разбирам защо трябва да заминавам.

— Трябва да им кажеш, че искаш да останеш.

Кога ръцете ни бяха започнали да се докосват? Защо ръката й беше толкова гореща?

— Но аз им казах! Всички смятат, че там ще е по-добре за мен.

— Защо?

— Не знам защо — отвърна тя нацупено. — Било по-спокойно, така казват. Но аз не обичам тишината, обичам да има много неща за чуване.

— И мен ще ме накарат да замина.

Пипа се надигна на лакът.

— Не! — възкликна тя стреснато. — Кога?

— Не знам. Скоро, предполагам. Трябва да отида да живея с баба си и дядо си.

— О — каза тя с копнеж, и се отпусна обратно на възглавницата. — А аз нямам баби и дядовци.

Сплетох пръсти с нейните.

— Моите не са особено симпатични.

— Съжалявам.

— Няма защо — отвърнах с възможно най-спокоен тон, макар сърцето ми да биеше така силно, че чувствах пулса във връхчетата на пръстите си. Ръката й в моята беше мека като кадифе, гореща като от треска, и съвсем леко влажна.

— Нямаш ли други роднини?

Очите й бяха толкова тъмни в слабата светлина, идваща от прозореца, че изглеждаха черни.

— Не. Или… — Дали баща ми влизаше в сметката? — Не.

Последва дълго мълчание. Все така бяхме свързани чрез слушалките — едната в нейното ухо, другата — в моето. Песен на раковини. Ангелски хорове и бисери. Внезапно всичко бе забавило ход; сякаш бях забравил как да дишам; непрекъснато затаявах дъх, а после издишвах накъсано и прекалено шумно.

— Каква каза, че е тази музика? — попитах, просто за да кажа нещо.

Тя се усмихна сънливо и посегна към една заострена, неапетитна на вид близалка, която лежеше върху станиолената си обвивка на нощното шкафче.

— Палестрина — каза тя през близалката, която бе пъхнала в устата си. — Тържествена литургия. Или нещо подобно. Те много си приличат.

— Харесваш ли я? — попитах. — Леля ти?

Тя ме гледа в продължение на няколко дълги мига. После остави внимателно близалката обратно върху опаковката и каза:

— Изглежда симпатична. Така ми се струва. Само че всъщност аз не я познавам. Това е някак странно.

— Но защо? Защо трябва да заминеш?

— Нещо свързано с пари. Хоуби не може да направи нищо — той не ми е истински чичо. Тя го нарича „измислен чичо“.

— Иска ми се той да ти беше истински чичо — казах аз. — Искам да останеш.

Внезапно тя седна в леглото, обви ме с ръце и ме целуна; изведнъж цялата кръв се оттече от главата ми, бързо и стремително, като че ли падах от скала.

— Аз… — Бях обзет от ужас. Замаян, вдигнах инстинктивно ръка, за да изтрия целувката — но тази не беше влажна или отблъскваща, чувствах как топлината й се отпечатва и на опакото на ръката ми.

— Не искам да заминаваш.

— И аз не искам.

— Помниш ли, че си ме виждала?

— Кога?

— Точно преди…

— Не.

— Аз те помня — казах. По някакъв начин ръката ми бе стигнала до бузата й, аз я отдръпнах несръчно и си наложих да я прибера, свих я в юмрук и почти седнах върху нея. — Аз бях там — в този момент осъзнах, че Хоуби стои на вратата.

— Здравей, моя стара любов. — Макар че топлината в гласа му бе насочена предимно към нея, чувствах, че малка част от нея включва и мен. — Нали ти казах, че ще дойде пак.

— Каза! — тя отново се надигна в леглото. — И той дойде.

— Е, ще се вслушваш ли в думите ми друг път?

— Аз те слушах. Само че не ти вярвах.

Долният край на едно тънко перде галеше перваза на прозореца. Чувах далечната песен на уличното движение. Докато седях там, на ръба на леглото й, ми се струваше, че съм се озовал в онзи полубуден миг между съня и дневната светлина, в който всичко се слива и смесва, непосредствено преди да се промени, всичко се сливаше в една подвижна, еуфорична картина: дъждовната светлина, седналата в леглото Пипа и Хоуби на прага, и нейната целувка (със специфичния вкус на близалката, която сега предполагам, че е съдържала морфин), която още лепнеше по устните ми. И все пак, не съм сигурен, че дори морфинът може да бъде обяснение за моята зашеметеност в онзи миг, когато се оставях с усмивка да бъда обгърнат от щастие и красота. Замаяни, двамата се сбогувахме (нямаше обещания да си пишем; тя все още не беше достатъчно добре, за да пише) и после аз се озовах в коридора, където беше медицинската сестра, а леля Маргарет говореше на висок глас, който будеше у мен притеснение, чувствах успокояващата ръка на Хоуби на рамото си, силното му, вдъхващо доверие присъствие, подобно на котва, което ми напомняше, че всичко е наред. Не бях чувствал подобно докосване, откакто бе загинала майка ми — приятелска опора посред поредица смущаващи събития — и като бездомно куче, търсещо обич, аз почувствах някаква коренна промяна в привързаностите си, дълбоко, просмукващо се в кръвта ми, внезапно убеждение, че това място е добро, на този човек мога да разчитам, да му се доверя, никой няма да ми причини зло тук; убеждение, което ме накара да се просълзя за свой срам.

— О — възкликна леля Маргарет, — плачеш ли? Виждате ли? — обърна се тя към младата медицинска сестра (която кимаше усмихнато в желанието си да й се понрави, очевидно омагьосана от нея). — Колко е сладък! Тя ще ти липсва, нали? — Усмивката й беше широка, уверена, израз на нейната убеденост в собствената си правота. — Трябва да ни дойдеш на гости, задължително. Винаги се радвам на гости. Родителите ми… те имаха една от най-големите къщи в Тексас, строена в стила от епохата на Тюдорите…

И тя продължи да дърдори дружелюбно като папагал. Но моята привързаност беше насочена другаде. А целувката на Пипа — с онзи странен, горчиво-сладък вкус — беше с мен по целия път обратно към Горен Манхатън, докато се полюшвах сънливо в автобуса, във властта на разтапящо очарование и скръб, на болка, сияйна като звездите, която ме издигаше като хвърчило над бруления от вятъра град: главата ми се рееше в дъждовните облаци, сърцето ми се издигаше към небесата.