Дона Тарт
Щиглецът (26)

VII.

Вратата се отвори по-бързо, отколкото бях очаквал, в момента, когато се взирах надолу по улицата и мислех за нещо. Този път той беше добре избръснат, миришеше на сапун, дългата му коса беше спретнато сресана назад и прибрана зад ушите; и беше облечен също така впечатляващо, както господин Блакуел, когато го бях видял.

Той повдигна вежди, очевидно се изненада да ме види.

— Здравей!

— В неподходящ момент ли идвам? — попитах, хвърляйки поглед към снежнобелия маншет на ризата му, на който имаше бродиран миниатюрен монограм в китайско червено — печатни букви, но толкова дребни и стилизирани, че бяха почти невидими.

— Съвсем не. Всъщност, надявах се да се отбиеш. — Носеше червена вратовръзка с бледожълти шарки; черни обувки с връзки; и прекрасно скроен тъмносин костюм. — Моля, заповядай!

— Да не би да отивате някъде? — попитах, оглеждайки го плахо. С костюма изглеждаше като съвсем различен, не толкова объркан и меланхоличен, по-уверен в себе си — не като онзи Хоуби, който помнех от първото си посещение, раздърпан, с вид на красива, но занемарена бяла мечка.

— Ами… да. Но не веднага. Честно казано, в момента нещата при нас са пообъркани. Но това няма значение.

Какво ли означаваше това? Влязох вътре подир него — през подобната на джунгла работилница, между краката на маси и столовете с оголени пружини — и нагоре, през мрачната дневна, до кухнята, където териерът Козмо сновеше неспокойно напред-назад и скимтеше, а ноктите му потракваха по плочите. Когато влязохме, той отстъпи назад и ни изгледа нападателно.

— Защо той е тук? — попитах и коленичих, за да го погаля, но отдръпнах ръка, когато той трепна и отскочи.

— Мхм? — каза Хоуби. Като че ли нещо друго ангажираше мислите му.

— Козмо. Вече не иска ли да бъде с нея?

— О! Това е заради леля й. Тя не иска той да бъде там. — Хоуби пълнеше чайника на умивалника; и — забелязах — чайникът трепереше в ръцете му, докато го правеше.

— Леля й?

— Да — каза той и сложи чайника да кипне, после се наведе и почеса кучето. — Горката малка животинка, не знаеш защо стана така, нали? Маргарет има много категорични възгледи по въпроса за кучета в стаята на болен. Несъмнено е права. Но сега ти си тук — каза той, поглеждайки през рамо със странно оживление. — Пипа не е преставала да говори за теб от последния път, когато беше тук.

— Наистина ли? — попитах възторжено.

— „Къде е онова момче?“, „Тук имаше едно момче“. Вчера ми казваше, че ще дойдеш и хоп! — каза той, със сърдечен, младежки смях, — ето че ти дойде. — Изправи се с пукащи колене и избърса неравното си бяло чело с опаката страна на китката си. — Ако почакаш, ще можеш да влезеш при нея, за да я видиш.

— Как е тя?

— Много по-добре — каза той отривисто, без да ме погледне. — Много неща се случиха. Леля й ще я отведе в Тексас.

— Тексас? — повторих, след миг зашеметено мълчание.

— Опасявам се, да.

— Кога?

— Вдругиден.

— Не!

Хоуби изкриви лице — леко трепване, което изчезна в мига, когато го забелязах.

— Да, аз приготвях нещата й за път — каза той с бодър глас, противоречащ на неволния проблясък на мъка, който си бе позволил. — Идваха постоянно хора, нейни приятели от училище — всъщност днес е първият ни по-спокоен ден от доста време. Беше много натоварена седмица.

— А кога ще се върне?

— Ами… ще остане там доста време. Всъщност Маргарет ще я отведе да живее при нея.

— Завинаги?

— О, не! Не завинаги — каза той с тон, който ме накара да разбера, че е имал предвид именно завинаги. — Нали не напуска планетата — допълни той, като видя изражението ми. — Аз със сигурност ще ходя там да я виждам. А и тя сигурно ще идва тук да ми гостува.

— Но… — Имах чувството, че таванът е рухнал върху мен. — Мислех, че тя живее тук. С вас.

— Е, така беше. Досега. Но аз съм сигурен, че там тя ще се чувства много по-добре — каза той доста неубедително. — За всички промяната е много голяма, но вярвам, че в крайна сметка всичко ще е за добро.

Беше очевидно, че не вярва на нито една дума от онова, което говореше.

— Но защо да не може да остане тук?

Хоуби въздъхна.

— Маргарет е полусестра на Уелти — каза той. — Другата му полусестра. Тя е най-близката роднина на Пипа. Така или иначе, й е кръвна роднина, а аз не съм. Тя смята, че Пипа ще се чувства по-добре в Тексас сега, когато вече е достатъчно добре, за да може да пътува.

— Не бих искал да живея в Тексас — казах слисан. — Там е много горещо.

— Аз мисля освен това, че лекарите там не са толкова добри, колкото тук — каза Хоуби, бършейки ръце. — Маргарет и аз сме на различно мнение по този въпрос.

После седна и впери поглед в мен.

— Очилата ти — каза той. — Харесват ми.

— Благодаря.

Не ми се искаше да говорим за новите ми очила — неприятно развитие на събитията, макар действително да ми помагаха да виждам по-добре. Госпожа Барбър ми избра рамки в оптиката „Е. Б. Мейровиц“, когато не успях да покрия изискванията в теста за добро зрение, направен от училищната медицинска сестра. Бяха кръгли, рогови, малко прекалено скъпи, малко по-подходящи за по-зрял човек, и възрастните около мен особено много се стараеха да ме уверяват колко ми отиват.

— Как вървят нещата в Горен Манхатън? — попита Хоуби. — Нямаш представа какво вълнение предизвика посещението ти. Всъщност аз дори се канех сам да дойда да те видя. Единственото, което ме задържа, беше нежеланието ми да оставям Пипа сама, тъй като и без това скоро ще си тръгне. Разбираш ли, всичко стана много бързо. Тази история с Маргарет. Тя е като баща си, стария господин Блакуел — набие ли си нещо в главата, се захваща с него и това е.

— А той също ли ще отиде в Тексас? Козмо?

— О, не — той ще се чувства по-добре тук. Живял е в тази къща, откакто беше на месец и половина.

— Няма ли да тъгува?

— Надявам се, че не. Е… честно казано, тя ще му липсва. Ние двамата с Козмо се разбираме доста добре, но той е ужасно потиснат, откакто Уелти загина. Беше всъщност куче на Уелти, отскоро се привърза към Пипа. Уелти винаги е имал такива дребни териери, които нямат особена слабост към деца, разбираш ли — Чеси, майката на Козмо, беше същинска напаст.

— Но защо Пипа трябва да се пренесе да живее там?

— Ами — започна той, потривайки едното си око, — това е единственото смислено наглед решение. Маргарет е най-близката й роднина. Макар че Маргарет и Уелти практически не си говореха, докато Уелти беше жив — не и през последните години, така или иначе.

— А защо?

— Ами… — Беше ясно, че не му се иска да обяснява. — Много е сложно. Разбираш ли, Маргарет изобщо не понасяше майката на Пипа.

Точно когато казваше това, една висока, остроноса, уверена в себе си жена влезе в стаята — на години ми приличаше на сравнително млада баба, чертите й бяха фини, патрициански, но хищни, посивяващата й коса имаше цвета на ръждясало желязо. Костюмът и обувките й ми напомниха на госпожа Барбър, само че бяха в цвят, който госпожа Барбър никога не би носила: жълто-зеленикав.

Тя ме погледна; после погледна Хоуби и попита с хладен тон:

— Какво е това?

Хоуби въздъхна шумно; изглеждаше раздразнен.

— Не се безпокой, Маргарет. Това е момчето, което е било с Уелти, когато той загина.

Жената ме погледна над очилата си със стъкла половинки — и изведнъж се засмя рязко, високо, смутено.

— О, здравей — каза тя, с внезапно избликнала любезност, и протегна към мен сухите си, червени ръце, обсипани с пръстени. — Аз съм Маргарет Блакуел Пиърс. Сестрата на Уелти. Всъщност полусестра — поправи се тя и хвърли поглед над рамото ми към Хоуби, когато видя повдигнатите ми вежди да се отпускат. — Разбираш ли, ние с Уелти имахме един баща. Майка ми беше Сузи Делафийлд.

Произнесе името така, сякаш се очакваше то да означава нещо за мен. Погледнах към Хоуби, за да преценя какво мисли той. Тя забеляза, че го погледнах, и също хвърли остър поглед към него, преди да насочи вниманието си — цялата искряща от добронамереност — обратно към мен.

— Какво очарователно малко момче си ти — каза ми тя. Дългият й нос беше малко порозовял на върха. — Ужасно се радвам да се запознаем. Джеймс и Пипа ми разказваха за посещението ти — наистина извънредно необичайно. Всички много се вълнувахме. Освен това — тя стисна ръката ми в своята, — аз трябва да ти благодаря от все сърце, задето ми върна пръстена на дядо ми. За мен това означава много.

На нея? Отново погледнах объркано към Хоуби.

— Би означавало много и за баща ми. — Имаше нещо обмислено, отрепетирано в нейната дружелюбност („лее очарование с кофи“, би казал господин Барбър); и все пак медночервената й коса и приликата с господин Блакуел и Пипа ме привличаха въпреки волята ми. — Знаеш как е бил изгубен навремето, нали?

Чайникът засвири.

— Искаш ли чай, Маргарет? — попита Хоуби.

— Да, моля — каза тя енергично. — С лимон и мед. И една капка скоч — после, с по-дружелюбен тон, се обърна към мен: — Ужасно съжалявам, но се опасявам, че имаме работа, която е само за възрастни. Скоро трябва да се видим с адвоката — веднага щом пристигне медицинската сестра, която се грижи за Пипа.

Хоуби се покашля.

— Не виждам нищо лошо в това…

— Може ли да отида да я видя? — попитах, прекалено нетърпелив, за да го чакам да довърши думите си.

— Разбира се — каза Хоуби бързо, преди леля Маргарет да успее да се намеси — и ловко се извърна, избягвайки ядосания й поглед. — Помниш пътя, нали? Ето, оттук направо.