Дона Тарт
Щиглецът (25)

VI.

— Виж какво — казах на Анди няколко дни по-късно, когато излизахме от „Старбъкс“ след училище, — може ли да ме прикриваш днес следобед?

— Разбира се — каза Анди и отпи лакомо от кафето си. — За колко време?

— Не знам. — В зависимост от това колко време щеше да ми отнеме прехвърлянето на Четиринайсета улица, пътят до центъра можеше да отнеме четиридесет и пет минути; с автобус, в работен ден, можеше да ми отнеме и по-дълго време. — Около три часа?

Той направи гримаса; ако майка му беше у дома, щеше да задава въпроси.

— Какво да й кажа?

— Кажи, че е трябвало да остана до късно в училище, нещо подобно.

— Ще реши, че си оплескал нещо.

— На кого му пука?

— Е, да, но не ми се иска да се обади в училище, за да провери.

— Кажи, че съм отишъл на кино.

— Тогава ще попита защо не съм отишъл и аз. Защо да не кажа, че си в библиотеката?

— Звучи доста тъпо.

— Така да бъде, ами да й кажем тогава, че имаш някаква страшно спешна уговорка с онзи човек от социалните служби, който отговаря за теб. Или че си се отбил да удариш два „Олд Фешънд“^[1] в бара на „Фоур Сийзънс“^[2].

Имитираше баща си, изглеждаше толкова убедително, че се разсмях.

— Fabelhaft^[3] — отвърнах с гласа на господин Барбър. — Много смешно, няма що.

— Централната сграда е отворена довечера до седем — отвърна той с безизразния си, глух глас. — Но не е необходимо да знам дали си отишъл там или в някой от клоновете, забравил си да споменеш.